Алън Сокал
от Уикипедия, свободната енциклопедия
| Алън Сокал американски физик |
|
| Роден: | ? 1955 ? |
|---|---|
Алън Дейвид Сокал (на английски Alan David Sokal) е американски физик, работил главно в областта на статистическата механика, квантовата теория на полетата и математическата физика. Той става известен с т.нар. Афера Сокал от 1996 и следващите си публикации, критикуващи злоупотребата с наукоподобен език.
Алън Сокал симпатизира на левицата и преподава математика в Националния университет на Никарагуа по време на управлението на сандинистите. По-късно работи в университета Ла Сапиенца в Рим и в Нюйоркския университет.
През 1996 той решава да провери, дали постмодерното културно списание „Social Text“ ще публикува какъвто и да е предложен от него материал, който изглежда „ласкаещ идеологичните (пред)убеждения на редакторите“. Алън Сокал предадава за публикация напълно безсмислена статия, озаглавена „Transgressing the Boundaries: Toward a Transformative Hermeneutics of Quantum Gravity“ („Престъпвайки през границите: Към една трансформативна херменевтика на квантовата гравитация“).
Списанието наистина го публикува, и тогава Сокал разкрива измамата в друго списание — „Lingua Franca“, където цитира и Ноам Чомски, който разисква необходимостта да се служи на лявата и социалната наука чрез интелектуални аргументи, основаващи са на разума. Сокал отговаря на левичарската и постмодернистка критика, която се надига срещу неговата измама като казва, че мотивацията му е в това да „защити лявото от един моден сегмент в самото него“. Аферата Сокал, заедно с книгата на Пол Грос и Норман Левит „Higher Superstition“ може да се счита за началото на така наречените Научни войни.
Сокал продължава своята критика като става съавтор, заедно с Жан Брикмон, на книгата „Impostures Intellectuelles“ („Интелектуални мошеничества“, 1998), публикувана на английски като „Fashionable Nonsense: Postmodern Intellectuals' Abuse of Science“ („Модни безсмислици: Интелектуалското постмодерно злоупотребяване с науката“). Английско издание съдържа не малко промени. Трудно е да се каже, че то е просто превод на френския оригинал. Махната е главата за Анри Бергсон и са добавени редица обяснения. Все пак книгата като цяло като текст и полагания остава същата — тя обвинява дадени учени за това, че използват научни и математически термини неправилно и неадекватно, и че са поддръжници на една силна тенденция и дори план за отричане на „стойността на истината“.
Книгата получава смесени оценки, някои от които са изразяващи похвала за усилията на авторита, други са по-сдържани, а трети разкриват несъответствията на текстовете и критикуват авторите за невежество в дадени области на науката и за взимане на нещата тотално извън техния адекватен контекст.
[редактиране] Възгледи на Алън Сокал
Според Сокал целта на популярните му публикации е да „деконструира репутацията“ на определени текстове, които се опитват да се самоизтъкнат като трудночетивни, привидно заради дълбочината и силата си, а всъщност, заради своята бесмисленост („Нашата цел е конкретно да покажем, че царят е гол (и царицата също)“).
Сред изброяваните от него злоупотреби са:
- Използване на терминология от природните науки, без авторът да има ясно понятие за нейното значение, или употреба на псевдотерминология
- Свободно прехвърляне на терминология от природните към хуманитерните науки без концептуално или емпирично основание за това
- Демонстрирането на ерудиция чрез термини, които са напълно ирелевантни за контекста
- Употреба на изречения, сами по себе си са безсмислени:
- „Някои от тези автори показват същинско опиянение от думите, в едно с върховно безразличие към тяхното значение“ - „Интелектуални измами“, Въведение, стр.5
- Надминаващо знанията самочувствие и самоувереност, които са пресилени спрямо реалността
[редактиране] Реакции в медиите и критицизъм
Докато книгата е приета с аплодисменти в Англия, без съмнение поради старата „любов“ на англичаните към французите, и е похвалена за това, че показва как всъщност модерната френска философия е „един заряд от стари глупости“, то във Франция нещата се възприемат по-скоро от друг ъгъл. Робърт Магиори пише в Либерасион за двамата автори, че са „оперирани от хумор научни педанти, поправящи провописни грешки в любовни писма.“
