История на Китай
от Уикипедия, свободната енциклопедия
[редактиране] Китай в епохата на митичните владетели. Династия Ся
[редактиране] Образуване на държавата. Династиите Шан и Западна Джоу
[редактиране] Източна Джоу. Периодът "Пролети - есени"
[редактиране] Източна Джоу. Периодът на воюващите царства
[редактиране] Създаване на единната китайска империя. Династия Цин
[редактиране] Китай през управлението на династия Хан
[редактиране] Китай в епохата на политическа разпокъсаност
[редактиране] Възстановяване на единната държава. Династия Суй (581-618)
С възцаряването на династията Суй (на китайски се произнася Суей) приключва четиривековният период на политеческа раздробеност на Китай е постоянни междуособни войни. Независимо, че управлението й е сравнително кратко, по време на тази династия и особено на реформите, осъществени от нейния основател Ян Дзиен (император Уан) страната се стабилизира, разширяват се обработваемите площи, увеличава се населението, на юг и на север започват да се появяват нови градове. При тази династия се появяват търговски обединения (туан и хан), които дават мощен тласък за развитието на разрушеното през предишните векове китайско стопанство. В съответствие с конфуцианските принципи император Ян Дзиен предприел мерки за регулиране на социалните отношения в страната, които също оказали сериозно влияние за цялостното стабилизиране на китайското общество от това време. Намалени били данъците, отменен бил държавния монопол върху добива на сол и производство на вино, започнали да се секат нови монети. Като убеден привърженик на конфуцианството Ян Дзиен се стараел да подбира за държавна служба учени и поставил основите на изпитния институт, върху който се изгражда цялостната по-нататъшна китайска политическа система по време на империята. Сунските императори изградили държавната администрация по хански образец, но направили и някои подобрения - ново административно деление, съкратен бил значително и броят на държавните служители. Ян Дзиен упорито се опитвал да укрепи централната власт и се разправил безпощадно с местните благородници. През 604 г. обече той бил убит от сина си Ян Гуан, който се възкачил на престола. Новият император продължил курса на баща си по увеличаване на държавната хазна, икономическа и политическа централизация. Той учредил чиновническата степен дзинши, която по-късно се превърнала в един от главните канали за придвижване в службата, подчертавайки освен това приоритета на хуманното, гражданското начало в страната. Ян Гуан пренесъл столицата в Луоян, преселвайки там повече от 10 000 богати семейства и построил там разкошен дворцов ансамбъл. За укрепване на връзките между центара на империата и нейните по-отдалечени краища бил изграден воден път, свързващ долините на реките Хуанхъ и Яндзъ. Това грандиозно съоръжение, изградено на базата на стари и нови канали, останало в историята под името "Великият канал". Той способствал за развитието на търговията, укрепване на контактите между столицата и провинциите, давал възможност за голяма маневреност в случай на необходимост от прехвърлянето на войски. Друго мащабно събитие през управлението на сунските императори станало възстановяването и укрепването на Великата стена (607-608). В тези крупни строителни дейности били ангажирани огромно количество хора. Според източниците, през управлението на Ян Гуан за изграждането на новата столица Луоян били свикани 2 милиона души, а за работите по Великия канал и Великата стена - 1 милион. За разлика от успешната си вътрешна политика във външен план сунските императори водили продължителни, но малко успешни войни по всички граници на държавата. Един от най-сериозните противници на империята по това време бил Тюркският каганат и в стремежа си да обединят страната през VІ век сунските владетели понякога признавали зависимостта си от тюрките. На североизток китайците се опитвали да завладеят Ляонин и морските пътища в Жълто море. Така обект на тяхната завоевателна политика станали корейските държави Когурьо и Пекче, а в тази борба южнокорейското кралство Шила било привлечено като съюзник на Китай. В ожесточена война през 612-614 г. китайците на три пъти предприемали неуспешни походи в Корея. Тези военни неуспехи довели до широкомащабно народно въстание срещу династията, което било най-силно в провинциите Шандун и Хънан и лично Ян Гуан оглавил поход за разправата с бунтовниците. Именно на територията на тези две провинции през 610 г. въстаниците образували своя държава, обявявайки за неин владетел един бивш селски старийшина и дългогодишен воин - Доу Дзиендъ. По това време в лагера на императорските привърженици възникнали разногласия, като най-съобразителен в трудната обстановка се оказал един роднина на Ян Гуан по женска линия - Ли Юен. Той се разбунтувал през 617 г. в Тайюан и скоро, заедно с войска, подсилена с тюркска конница, превзел Чанан. След неуспехите в Корейския поход и спасявайки се от бунтовниците, Ян Гуан избягал на юг. През 618 г. той бил убит от дворцовата стража в град Дзянду, с което приключило краткотрайното управление на династия Суй.
[редактиране] Разцвет на китайската държавност. Династия Тан (618-907)
[редактиране] Китай през управлението на династия Сун (960-1279)
[редактиране] Китай през управлението на династия Юен (1271-1368)
[редактиране] Китай през управлението на династия Мин (1368-1644)
[редактиране] Китай през управлението на династия Цин (1644-1911)
[редактиране] Синхайската революция и създаване на Китайската република (1911-1918)
[редактиране] Китай след Първата световна война (1918-1927)
Като страна от Антантата, по време на Парижката конференция в началото на 1919 г., Китай настоява за отмяна на наложеното му от Япония на 9 май 1915 г. споразумение („21-те искания”), връщане на концесиите (особено на германските в провинция Шандун), извеждане на чуждите войски от страната и т.н. Съюзниците обаче отказват изобщо да разглеждат въпроса за възстановяването на китайския суверенитет, което предизвиква стихийни недоволство в страната. На 4 май над 3000 студенти от пекинските университети излизат на площад „Тянанмън” с искане правителството да не подписва Версайския мирен договор и да бъдат извадени от състава му прояпонски настроените министри. Опитите на кабинета да разгони студентите със сила обаче довеждат до разрастване на антияпонските и антиправителствени протести, които обхващат също Тиендзин, Шанхай, Нанкин, Чанша и други големи градове. Кулминацията на това стихийно движение е на 4 май 1919 г. в Шанхай, където местните работници и търговци, солидаризирайки се със студентите, обявяват обща стачка, в която се включват ок. 60 000 души („Движението от 4-и май”). Масовите протести принуждават правителството да се откаже от подписването на Версайския договор, да уволни прояпонските министри и да прекрати репресиите срещу демонстрантите. Друг не по-маловажен резултат от „Движението от 4-и май” е активната политизация на китайската интелигенция, един от резултатите на която става създаването през октомври 1920 г. на Китайската комунистическа партия (ККП) и засилването на националистическите настроения. Непосредствено след „Движението от 4-и май” ръководителят на Гоминдана Сун Ятсен започва мащабна реорганизация на партията, целейки превръщането й във водеща политическа сила в националната революция. В края на 1920 г. Сун се установява в Гуанджоу (Кантон). През април 1921 г. стария (от 1913 г.) републикански парламент, който го избира за президент на Китайската република. На този пост Сун Ятсен се опитва да направи провинция Гуандун база на революционните сили в страната, преди да поеме на обединителен поход на север, привлича в правителството си комунисти. Тази му дейност среща съпротива от страна на великите сили и местни милитаристи и през юни 1922 г. генерал Чън Дзюнмин извършва военен преврат и прогонва Сун Ятсен. През февруари 1923 г. обаче самият Чън е свален от негови противници, които отново канят Сун да оглави правителството. В опит да си осигури международна подкрепа, възстановеният президент установява приятелски отношения със Съветска Русия и Коминтерна, под чието влияние китайските комунисти са принудени да си сътрудничат с Гоминдана. Междувременно китайския Север става арена на милитаристки борби (дзилийско-футиенска война от 1922 г.). През 1924 г. един от дзилийските водачи Цао Куню заема президентския пост но войната продължава и той е сменен на свой ред от Дуан Цижуей, който включва в новото правителство привърженици на Сун Ятсен. Тези събития принуждават Дуан Цижуей да излезе с инициатива за свикването на общокитайска обединителна конференция и кани на нея Сун Ятсен. Последният приема и тръгва за Пекин, но на 12 март 1925 г. той умира без да види мечтата си за единен Китай осъществена. На 1 юли 1925 г. в страната е образувано Национално правителство с участието на всички основни фигури от Гоминдана, което обявява като върховен приоритет обединението на Китай под своя власт. За тази цел се провежда реорганизация на армията, която получава името Националнореволюционна армия (НРА), и повежда успешни военни действия срещу отцепниците. През тези години започва и конфликтът между Гоминдана и Китайската комунистическа партия. След март 1926 г., под ръководството на един от генералите на НРА Чан Кайши, започва ограничаване дейността на комунистите, забранено им е да заемат ръководни постове в управлението. През май с.г. на пленум на Централния изпълнителен комитет на Гоминдана Чан Кайши е избран за негов председател. На пленума е взето и решение НРА да започне поход на север („Северният поход”) за обединение на страната. Военните действия са успешни и през декември 1926 г. – под влияние на лявото крило на Гоминдана – столицата на страната е пренесена от Гуанджоу в Ухан, независимо от настояването на Чан Кайши тя да бъде в Нанчан, където е неговият щаб. През март 1927 г. в Ухан се провежда пореден пленум на ЦИК на Гоминдана, който в опита си да отслаби влиянието на Чан, избира ново Национално правителство начело с Уан Дзинуън. В него влизат и двама членове на ККП. На свой ред – през април 1927 г. – Чан Кайши обявява в Нанкин създаването на свое Национално правителство, с което в Гоминдана настъпва открит разкол. Обстановката се усложнява още повече през есента и зимата на същата година, когато ККП се опитва да вдигне селско въстание в южните провинции Хунан, Хубей, Дзянси и Гуандун. Най-широк отзвук от тези събития получило въстанието от 11-13 декември 1927 г. в Гуанджоу („Кантонска комуна”), което е последният опит на ККП да създаде своя революционна база на юг и на да започне революцията отначало. С нейния край приключва и националната революция от 1925-1927 г. като един от етапите в китайската националноосвободителна революция. Главните резултати от тези бурни години стават възстановяването на държавността и разкола в националноосвободителното движение, оформят се двете главни идейно-политически течения – националистическо и комунистическо, чиято борба през следващите две десетилетия ще реши съдбата на Китай.
