Обществени структури на българите през средните векове
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Съдържание |
[редактиране] Обществени структури на българите през средните векове
Човешкото общество е сложна саморазвиваща се организация,породена от постоянна борба на индивидите за биологическо оцеляване.Общества съществуват в много етажи на еволюционната йерархия – от най-простите организми до приматите,но единствено при човека обществото съхранява,предава и умножава натрупания опит.То осигурява висока адаптивност на своите членове към непрекъснато променящите се условия за съществуване – климатични,географски,политически,религиозни и пр.Обществото е естествената среда,в която възниква единството ан политическата организация,властта и територията,наречено “държава”.Обществото и държавата се срещат,понякогаси сътрудничат,често пъти влизат в конфликти,но никога не се препокриват.
[редактиране] Славянските корени
Основният проблем при изучаването на славянското общество в периода му на заселване на Балканския п-в е липсата на достатъчно писмени известия.Славяните не разполагат с писменност и писмена традиция,а византийските автори се интересуват от тях единствено във връзка със собствената си история.Доколкото съществуват данни,те понякога граничат с фантастиката,а друг път са по особен начин предубедени към “варварите”.Двама византийски автори – Прокопий Кесарийски и Теофилакт Симоката все пак ни дават сведения за славянското общество през VI – VII в.
Из “История на войните” на Прокопий Кесарийски
Прокопий е един от най-забележителните историци на Византия.Заемал е висши длъжности в двореца,бил е секретар на пълководеца Велизарий и е много добре запознат с политическите събития на своето време.В неговите два основни труда – “За строежите” и “За войните”,той прославя управлението на Юстинян I Велики.(575 – 565).След оттеглянето си от активна дейност,Прокопий създава “Тайна история”,в която разкрива тайните на управлението,пороците на императора и съпругата му,провалите в политиката и пр.За Прокопий монархията е идеалната форма на държавна власт.Отклоненията от нея са тирания,демокрация и охлокрация(власт на тълпата).Поради това определението “демократично” за управлението на славяните е негативно и изпълнено с презрение.
“...Тези народи – славини и анти – не се управляват от един човек,но от старо време живеят демократично и затова винаги общо разглеждат полезните и трудни работи.Също така е току-речи с всички работи на едните и другите и това е установено открай време за тези варвари.Така те смятат,че само един от боговете – създателят на мълнията,е единствен господар на всичко и му принасят в жертва волове и всякакви други животни.Те не знаят нищо за съдбата,нито пък изобщо вярват,че тя има някакво въздействие върху човеците... И те,както масагетите,водят суров живот и са напълно небрежни към себе си;като тях постоянно тънат в нечистота.Все пак те не са никак зли или коварни,но дори и в простотата си спазват хунския нрав ... “
Из “Стратегикон” на Псевко-Маврикий
Стратегиконът е трактат за военното изкуство.Приписва се на император Маврикий(582 – 602),но всъщност авторът му е неизвестен.В него се намират данни както за начините на водена на война от славяните,така и кратки сведения за обществото им.
“...Племената на славините и антите имат еднакъв начин на живот и еднакви обичаи.Те са свободолюбиви и по никакъв начин не се оставят да бъдат управлявани и особено в собствената си страна.Те са многобройни и издръжливи,понасят леко и жега,и стуг,и дъжд,и телесна голота,и недостиг на храна.Към чужденците,които идват при тях,са любезни и грижливо ги прекарват от едно място на друго,където би станало нужда.Така щото,ако гостът пострада поради небрежност на този,който го е приел,то онзи,който му го е предал,започва война срещу него,смятайки за свещен дълг да отмъсти за госта.Не държат в робство своите пленници до неопределено време,както другите племена,но им определят един срок и оставят на тях да решат дали искат да се върнат у дома си срещу определен откуп,или пък да останат там като свободни хора и приятели... Понеже те имат много князе при това несговорчиви помежду си,не е неуместо някои от тях,и особено тези,които са по-близо до границата,да бъдат привлечени или с обещания,или с дарове,а други да бъдат нападнати,та да не би враждебното отношение към всички тях да ги обедини или създаде едновластие.”
Из “Истории” на Теофилакт Симоката
Теофилакт Симоката(нач. на VII в.) е автор на няколко съчинения,най-известно от който е “Истории”.За разлика от редица други свои съвременници Теофилакт Симоката използва по-стари съчинения,сверява данни,базира се на съвременни документи.Подходът му е обективен,а изложението – достоверно.
“...Между варварите(славяните) имало един гепид,който отдавна бил приел вярата на християните.Той преминал към ромеите и с ръка посочил входа(на славянското укрепление).Така ромеите станали господари на входовете и надвили варварите.Александър разпитвал пленените,за да узнае от какъв род са те.Варварите обаче,които били изпаднали в безумие,казвали при мъченията,че те са готови да умрат;като че ли бичовете нанасяли страдания на чуждо тяло.Но гепидът разказал всичко и изложил подробно нещата.Той казал,че пленниците били подвластни на Мусокоий,наречен рига на езика на варварите...”
Екзалтацията на пленниците,безчувствието към болката и готовността за саможертва показват,че те били бойци,обхванати от транс.Такива има при келтите(друиди), норманите(берзекери) и др.
[редактиране] Прабългарите – народът,у който бойното поле прославя рода
Из “Похвално слово за крал Теодорих” на Магнус Феликс Енодий
Енодий(473 – 521) е висш духовник и близък приятел на остготския крал Теодорих, чиито качества възхвалява.Съгласно изискванията на жанра похвално слово,Енодий не се интересува особено от достоверността на разказа,а от внушенията.Той пише,че българският вожд е повален,но между другото отбелязва,че бил оставен жив,за да може да си спомня за силата на краля.
“...Това е народът(на българите),който преди тебе имаше всичко,което е пожелавал; народ,в който този е придобивал титли,който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля,в който бойното поле прославя рода,понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня,чието оръжие е било окървавено в сражение;те са народ,комуто преди битката с тебе(крал Теодорих) не се е случвало да срещне противник,който да му устои,и народ,който дълго време е извършвал войните само с набези.Тях не са поставяли в затруднение,както трябва да се очаква,нито планинските масиви,нито изпречилите се реки,нито липсата на храна,понеже смятат,че е достатачно удоволствие да пият кобилешко мляко.Кой би устоял срещу противника,който се носи и храни от своето бързо животно? По-рано вярваха,че светът е открит за тях,сега смятат,че за тях е затворена само тази част от земята,която ти пазиш...”
Първобългарите.Бит и култура. (Бешевлиев)
с.39 “...В структурата на алтайските,съответно тюркските,степни държави могат да се различат преди всичко две основни обществени единици: род или клан и племе.Самата държава представлява обединение на множество племена с различни езици и етническа принадлежност.Името на ръководното племе е ставало име и на цялото обединение. Същата структура може да се установи и у първобългарите... Уногондурите са били,както изглежда,най-многобройното и мощно племе,което е стояло начело на държавното обединение,наречено още българи.В това обединение са влизали според Теофан и Никифор и котрагите,които обаче не са били племенна част от българите,а само сродни с тях. с.41 “...Дунавските първобългари се делели на много родове,броят на които не е известен и които навярно са съществували още в старата им родина.Известни са имената само на следните родове: Дуло,Ерми,Угаин,Укил или Вокил(всички в Именника),Ермиар(един и същ с Ерми),Кубиар,Чакадар и Кюригир(всички в първобългарски надписи)... Родовете са имали,както у другите тюркски народи,свои вождове... Според първобългарския надпис № 58 в българската държава е имало две знатни съсловия: боили и багаини,и обикновен народ българи... Боилите са били по-висшето съсловие,в чиито ръце се намирали всички важни военни и граждански служби. Багаините са били по-низшето знатно съсловие и са заемали съответно по-малки военни постове. Надпис № 58 гласи : “Кан сюбиги Маламир,от бога архонт:Неговият стар боила, кавханът Исбул,направи този водоскок(водопровод) и го даде на архонта.А архонтът даде на българите много пъти ядене и пиене,а на боилите и багаините даде големи подаръци.Нека бог удостои архонта да проживее заедно с кавхана Исбул сто години.”
[редактиране] Обществени структури в Първото българско царство
История на българския народ(Мутафчиев)
с. 206 “... Освен това,когато се говори за стопанските промени,настъпили в България през Xв.,а оттук – за социалното неравенство и за изникналите из него противоречия в средата на българския народ,нужно е в съжденията по тоя въпрос да се спазва известна мярка,тъй като иначе може да се стигне до изводи,съвсем несъответни на действителността.Казаното по-горе относно промените,настъпили в българското народно стопанство,и стремежите към натрупване на богатство има предвид само някои основни тенденции.Общо взето обаче те не само в онова далечно минало,но и много по-късно не са достигнали у нас пълното си осъществяване.През тая епоха на Средновековието Византия е била единствената страна с напълно развито парично стопанство.Всички други европейски народи и държави,колкото и да са участвали в тогавашния международен стокообмен,са си оставали в стадия на натурално стопанство.Относно тогавашна България това се потвърждава от обстоятелството,че нуждата от собствени пари в нея не е била чувствана,а доколкото в някои случаи се явявала,задоволявана е била с византийски монети.Български пари,сечени през епохата на Първото българско царство,и досега не са намерени и едва ли ще бъдат открити... У нас понякога много се говори за разкоша на царския двор или за тоя,всред който живеело българското болярство тогава или през по-късно време.Всъщност това е също една тенденциозна и зле скроена легенда.Че българският царски двор,както вече казахме,със своята външна обстановка е трябвало да действа внушително на обикновения посетител и на чужденците,които по една или други причина са пристъпвали неговия праг,това при тогавашните понятия се е смятало за нужно с оглед към престижа на държавата.Не е чудно тогава,че Симеон на тържествените приеми,които ще да са били устройвани главно при идване на чужди посланици,се явявал там облечен,както и неговите боляри,в злато и коприна...
С.207 ... Много е за вярване сега,при Петра,дошлата в България с цяла свита от придворни византийска княгиня да е донесла със себе си някои от навиците на цариградския двор и по-голям вкус към удобството и личния разкош,както е допустимо също тъй известна част от болярството да е била повлияна от тия византийски навици.Но сигурно е,от друга страна,че масата от българското болярство,колкото и да се отдалечила от от бита на дедите си,далеч не е тънела в излишества,както обикновено се приказва.Симеон,чийто “блясък” или “разкош” искат да представят като нещо изключително,нощем според свидетелството на негов съвременник навличал като своя баща власеницата.Той прекарвал дълги часове през иконостаса или на работната маса,където “пишел книги,за да си почива”.А колко малко е блестяло по онова време самото болярство дори с външния си вид се вижда от друго съобщение на познатия ни Лиутпранд Кремонски.Той говори с явно презрение за един цар Петров посланик, когото видял на тържествено угощение в императорския дворец:българинът бил с “остригана по маджарски” глава,т.е. с дълъг перчем,а поясът му от обикновена кожа бил украсен с медни копчета(пулове).Ако такова е било парадното снаряжение на един виден български болярин,изпратен да представя своя господар при чужд владетел,неговите обикновени събратя навярно не ще да се блестели с разточителство в облеклото си. ...За живота на обикновеното население в България по онова време нямаме никакви сведения.Но по някои съвсем общи,случайни и крайно оскъдни указания от Симеоново време може да се заключи,че неговата материална култура не е била особено висока.Йоан Екзарх в своя “Шестоднев” споменава,че то живеело в сламени “хижи”,но се срещали по-добри жилища – “клети” и “изби”,направени от дърво и с плетени стени.И едните,и другите били покрити със слама. Появата на едрата поземлена собственост създала нова категория население – зависимото селячество.Но колко е било разпространено през тая епоха и какво е било неговото социално положение,за това също не разполагаме с никакви данни.Навярно за тия зависими селяни се отнася прозвището “нищи” у Йоана Екзарх.Освех тях той споменава и т.нар. “смърди”(ед.ч. “смърд”).Ако се съди по аналогията със средновековна Русия,където “смерд” означавало независим селски стопанин,това название би могло и у българите да е имало същия смисъл. Какво е било у нас по това време правното положение на зависимото селячество и дали е било еднакво навсякъде,т.е. почивало ли е на някакви наредби,важащи за цялата държава,или пък се е определяло от местните условия и от волята на отделните земевладелци,също не се знае...
с.208 ...Във всеки случай обаче несъмнено е,че по времето на Петра селяните са били задължени да вършат безплатно известни работи на болярите.Тая повинност навярно е засягала само зависимото население... ...Освен това в царуването на Петра за пръв път се споменават “вътрешни и външни боляри”.Какво са представлявали едните и другите е въпрос,на който със сигурност не може да се отговори.Докато днес едни вярват,че вътрешните боляри са заемали известни служби в държавата и са участвали в управлението,а външните живеели като частни лица в именията си,други смятат,че вътрешните боляри били жители на столицата,а външните – на провинциите.И едното,и другото от тези мнения почива само на догадки...”
[редактиране] Промени в българското общество през XI – XII в.
Покоряването на България в началото на XI в. било съпроводено не само с политически,но и със стопански и социални трусове.В първите години след завоеванието император Василий II оставил заварените форми на социален и стопански живот,но при неговите приемници нещата се променили напълно.В българските земи се наложил византийският стопански модел със всички свързани с него последици. През XI и XII в. преобладавала частната и държавната собственост върху земята.Запазили се и общинските земи – главно ливади,пасища,гори,езера, необработваеми земи.Частната собственост се владеела от дребни собственици (предимно свободни селяни) и едри поземлени собственици – църкви, манастири, физически лица. В развитието на собствеността през този период се наблюдава двустранен процес:обезземляване на селячеството и диференциацията му по имуществен и социален признак,от една страна,а от друга – окрупняване на поземлените владения. Селячеството се разделяло на три основни категории – зависими от едър поземлен собственик парици,държавни селяни и свободни данъкоплатци.В юридическо отношение париците били лично свободни хора,но в имотно били зависими икономически от държавата,църквата,манастира или от друг собственик,от когото,арендували земя. Едри поземлени собственици били някои манастири в южните български земи – напр. Бачковският манастир “Св.Богородица”,създаден през 1089г. От Григорий Бакуриани,притежавал повече от 40 000 декара земя. Провинциалната аристокрация се стремяла не само да запазва своите парици,но и да увеличава броя им.Това ставало по различни пътища,но най-вече чрез узурпиране на имунитетни права(екскусия),т.е. правата за администриране,събиране на данъци и съдене в подвластните имения.В това отношение обаче държавата запазила контрол в частните владения. Значителна част от провинциалните и столичните аристократи продължавали да се стремят към държавни служби,тъй като те носели огромни приходи без особени рискове и инвестиции.
[редактиране] Социални структури през Второто българско царство
Из “Сигилий” на деспот Алексий Слав(1220г.)
Сигилият е дарствена грамота,която деспотът издава на манастира “Св.Богородица Спелеотиса” в Мелник.С този документ манастирът получава права над с.Катуница, намиращо се недалеч от Мелник.
“...Понеже пребиваващите в този почтен манастир монаси помолиха да бъде неподвластен и неподчинен на епископа и практора по онова време,то ние сметнахме това за необходимо и повеляваме чрез настоящия наш сигилий да няма власт нито епископът по това време,нито практорът да не влиза в това село или в манастира да търси каквото и да е,или да иска някакви потреби,или за набор,или за даване на добитък,или за ангария,или за парангария,или псомозомия,или каквото и да е друго искане и даване тегоба и да се подвеждат монасите или жителите на това село като подлежащи на всяко и всякакво данъчно и практорско даване... Освен това и онези,които някога с време биха пожелали да нарушат посветените и утвърдени от нас чрез настоящия наш сигилий неща,както и нещата,които и в бъднина бъдат придадени от някои други лица – било велможи,било владици,било боляри,било монаси,било миряни или просто всички каквито и да са личности – и каквито и да бъдат тези неща,нека съдникът на всички и бог им въздаде отмъстителен гняв и неговият меч да блесне справедливо в устрем на отмъщение...”
Из “Ватопедска грамота” на цар Иван Асен II(1230г.)
Грамотата е издадена по молба на монасите от манастира “Св.Богородица Ватопедска”.С този документ се потвърждава правото им на владеене на с.Семалто в Серска област.Царят я издава скоро след битката при с.Клокотница на 09.03.1230г. “...Благоизволи царството ми да дари на светия манастир на пресветата Богородица,наричана Ватопедска,който се намира на Света гора,селото Семалто,което лежи в Серска област,така щото това село заедно с людете и всичките му правдини и стаси,и прилежания,и доход да го владее и обладава този честен манастир със самовластна и неотемлима власт,докато живее царството ми.А изпращаните от царството ми по всички времена,за да приемат дан и да вършат всякакви работи на царството ми практори(чиновници,служители),сиреч севасти,дуки,катепани,десеткари, псари,апокрисиари,аподохатори и другите останали от малки до големи,никой от тях да няма власт да влезе,съвсем ни нога да поставя в метоха на този свет манастир,нито да пише,нито да взема,нито комод,нито митата,нито аподохия,нито вино,нито хляб,нито зоб,нито десятък,нито да зове на ангария людете за каквато и да било работа на царството ми – нито самите тях,нито техните коне,нито техните волове,нито ослите им...А дан,комод и арика,и ангария,и другите останали налози според закона на царството ми – всичко това тези люде да го дават и отработват на този свети манастир и никой друг да не се бърка ... “
Из “Рилска грамота” на цар Иван Шишман
Дарствената грамота за владенията на Рилския манастир е издадена при посещение на царя на 21.09.1378г.С документа се потвърждава собствеността на манастира върху повече от 40 села.Грамотата е била снабдена със златен печат. “...Благоизволи царството ми да дарува това благообразно и всенастоящо златопечатно слово на моето царство на манастира на царството ми на светия отец Иван Рилски,който се намира на мястото,наречено Рила,за всички негови владения и правдини,сиреч нови и стари... ...Моето царство с чисто и ясно опущение отпуща и освобождава всички люде и всички села на този манастир на моето царство,та да не смее да ги безпокои никой ... от всичките боляри и служители на царството ми,велики и малки ... “
Проблемът за собствеността върху земята не е разрешен и през Второто българско царство и това води до значителна динамика на обществото.Царят е върховен собственик на държавата и всички за зависими от неговата воля и желания.Подобно обстоятелство изисква постоянно управление,което може да се осъществява само чрез щаб от доверени хора,лично предадени на владетеля и изпълняващи разнообразни функции.Тези хора се наричали “практори” или “работници”.Те получавали приходи,но не и пълна собственост,а краят на политическата им кариера неизбежно бил съпътстван от икономически крах.Несигурността,липсата на правни гаранции и непредвидимостта на царската воля предизвикали съответни действия от страна на чиновническия апарат,който се опитвал всячески да се подсигури материално от превратностите на политиката. Селяните били същинските собственици на земята.В исторически извори от XIII – XIV в. те се отбелязват като “люде”.Какъв точно е бил техният правен статус,трудно може да се определи.По всяка вероятност,както и в предходните столетия,те били лично свободни.Имали право да се разпореждат със земята си – да я завещават,да я продават,да я разделят.Земята им се обозначава с термина “бащина”,а в административно-правно отношение тя е “стас”.Липсват данни,че фактическото владеене на земята е било регистрирано в някакъв тип правни документи.По силата на царската воля селяните можели да бъдат дарени на светски или църковен земевладелец и те ставали “парици”.Юридическият статут си оставал същият,но всички фискални и административни задължения били извършвани в полза на получателя на дарението. Някои “люде” можели да продадат земята си и да се преместят на друго място.Тогава те са наричани “външни люде”.Ако се заселили в пустеещи села,получавали земя за обработка под аренда.Вече не разполагали с “бащина” и преминавали в по-долна имуществена и социална категория – “отроци”.Ако били зависими от някоя църква или манастир,се наричали “клирици”. В градовете преобладавали занаятчиите и търговците.Занаятчиите се обозначавали с общото название “технитари”.В социално и имуществено отношение статут им не се различавал от този на селяните.Някои от тях разполагали със собствени работилници и “продавници”.Те били лично свободни и работели по поръчка или за свободна продажба.Други били напълно лишени от имот,получавали всичко (инструменти, работилница) от болярин,църква или манастир и работели за него.В юридическо отношение също били свободни хора. Обшествените структури на българите през средните векове не били постоянни и неизменни,а отворени и динамични.Всеки можел да се надява на просперитет,без да е ограничаван.Разчитало се главно на собствените способности и късмета.Тази социална мобилност имала своите положителни и слаби страни.По-важното е друго – в десетилетия на изпитания българското общество показвало завидна устойчивост и инстинкт за оцеляване.
