Произход
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Произходът е биологичната връзка между две лица. Разглежда се в две насоки: от позицията на детето тя се нарича произход, а от тази на родителите — майчинство или бащинство. В правото произходът е въздигнат в юридически факт, т.е. факт, с който се свързват определени правни последици. Правната уредба систематизира правила за установяване и оспорване на произхода. Целта на закона е да превърне спорните отношения в безспорни, затова и кръгът от лица, които могат да водят спорове за произход, е сведен до триъгълника майка, баща и дете.
[редактиране] Произход от майката
Майчинството е биологичната връзка между майката и детето, което тя е родила, т.е. произходът от майката се определя от раждането. Интересен въпрос е зачеването с чужд генетичен материал, което поставя под съмнение латинския постулат „mater sempercerta est“ (майката винаги е сигурна). В този случай създаването на зародиш се извършва извънутробно, в лабораторни условия — „ин витро“ (в епруветка — от „in vitro“, буквален превод от латински „в стъкло“), и в този случай не би имало проблем, ако яйцеклетката е взета от същата жена, която ще износи детето. Случаите, когато ембрион или яйчник е присаден от друга жена, създават проблеми, затова законът урежда нещата, като постановява, че майка е жената, родила детето.
[редактиране] Произход от бащата
Бащинството е биологичната връзка на детето с мъжа, от когото то е заченато. За разлика от майчинството, което се определя от раждането, бащинството се определя от зачеването. За разлика от раждането и износването (периода на бременността), зачеването не е факт с външна манифестация, затова, за да не се допусне абсурдно производство по търсене на бащата, чрез правото са постановени няколко принципа за определяне на бащинството. На първо място това е презумпцията (законово предположение до доказване на противното), че баща на детето е съпругът на майката (ако тя е омъжена) — това правило се основава на житейските принципи на семейно-брачните отношения и води началото си от убеждението за съжителство на съпрузите и вярност на съпругата. Предпоставки за това са законен брак, детето да е родено от съпругата и времето, когато е родено детето. Времето има съществено значение при смърт на бащата преди да се роди детето. В българското законодателство презумцията за бащинство на съпруга се прилага до 300 дни след прекратяване на брака, като без значение е причината за прекратяването (смърт, развод, унищожаване на брака). Относно началото на брачното съжителство Семейният кодекс от 1985 г. (действащ и сега) не отдава значение (това е имало значение в отменения Семеен кодекс), като на общо основание (дори детето да се е родило 1 ден след сключване на законен брак) за баща се приема съпругът на майката.
Презумпцията за бащинство е оборима, като оспорването става единствено и само чрез специален иск за оспорване на бащинство. Овластени да подават такъв иск са само съпругът на майката (презумптивен баща) и майката на детето. Детето не може да подава такъв иск. Искът е ограничен — със срок 1 г., като за майката той започва да тече от датата на раждането, а за бащата — от датата на научаване за раждането. Предмет на доказване в това производство е само "детето не е могло да бъде заченато от съпруга". Не подлежи на оборване бащинство при оплождане "ин-витро", когато съпругът писмено е дал съгласието си за оплождането. Това правило се е наложило, защото се предполага, че оплождането е извършено с генетичен материал от трето лице и при евентуално неблагоприятно развитие на отношенията между съпрузите мъжът може да промени позицията си и да не иска детето. Тази забрана закриля майката и детето от юридическо неравноправие, психологични и обществени неблагоприятни последици.
