Фонограф

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Фонографът (от гръцки записване на звук) е един от първите уреди, служещи за запиване и прослушване на звук, предшественик на грамофона.

Дословно думата фонограф може да се използва за определяне на всяка конструкция, предназначена за записване на звук. Това название, обаче, се използва след като е въведено официално от американския изобретател Томас Едисън за неговия апарат. Едисън демонстрира фонографа на 29 ноември 1877 г. и на 19 февруари 1878 г. го патентова.

При този апарат звукът се записва чрез резец, изменящ дълбочината на пътечка, разположена по винтова линия върху цилиндър (валяк). Прослушва се с помощта на игла. Цилиндърът се върти с постоянна скорост. По-нататъшното развитие на звукозаписните апарати става, като записването и прослушването на звука е върху и от диск (плоча). Тези апарати са наречени грамофони, а дисковете за записване и прослушване на звука - грамофонни плочи.

Смяната на фонографския валяк с грамофонна плоча става не поради по-доброто качество на звука върху грамофонната плоча, а поради по-лесния и по-евтин начин на производство на дискове вместо цилиндри.

[редактиране] Повече за звукозаписващите уреди

• Грамофон
• Магнетофон