Балканска федеративна република
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Балканската федеративна република е политически и философски проект за държавно устройство на Балканския полустров.
[редактиране] Зараждане на идеята
Идеи, подобни на тази за Балканската федеративна република се зараждат още към края на ХVІІІ век, като техни видни носители са Ригас Фереос или Велестинлис, Георги Раковски и Любен Каравелов.
Идеята за обединение на Балканите в една държава с републиканско устройство се споменава в съчиненията на Карл Маркс. Тя е обширно разработена от партията на тесните социалисти и най-вече от Димитър Благоев във връзка с българския национален въпрос. БРСДП (т.с.) особено широко популяризира идеята в навечерието на Балканските войни и на участието на България в Първата световна война.
Българските марксисти вярват, че националното обединение на българите е възможно само по мирен път, чрез създаването на единна федеративна република на територията на целия Балкански полуостров, като по този начин да бъдат естествено потушени териториалните конфлекти между балканските държави. В разработения от тях проект за столица на федерацията се сочи София. Социалистите не предвиждат провеждането на революция за осъществяването на проекта, а смятат, че правителствата на балканските държави ще го осъществят под натиска на работническата класа от тези страни. БРСДП (т.с.) разглежда федерацията като възможност за създаване на голяма балканска работническа класа, която да разполага с възможността да осъществи революция.
Ленин оценява идеята като "правилна", но посочва, че би трябвало да се очаква от работническата класа и селячеството, а не от буржоазията, да я осъществи.
[редактиране] Опит за осъществяване
Скоро след края на Втората световна война комунистическите партии на Балканите спечелват широко влияние. В края на август 1944 в Румъния с преврат, ръководен от краля, е свалена диктатурата на Антонеску, страната е окупирана от настъпващите съветски войски, с чиято помощ румънската компартия овладява властта през 1947. На 9 септември 1944, с помощта на Червената армия властта в България е взета от Отечествения фронт, доминиран от БРП. В Албания партизаните, ръководени от местната комунистическа партия, улеснени от изтеглянето на Вермахта от Балканите, завземат централната власт през ноември 1944. Към май 1945 властта в цяла Югославия също преминава в ръцете на ЮКП с помощта на български и съветски войски. В Гърция силната антихитлеристка съпротивителна организация ЕЛАС, доминирана от комунистите, завзема голяма част от страната, включително столицата Атина, след изтеглянето на войските на Третия райх.
Тази обстановка кара българският министър-председател и водач на БРП Георги Димитров да смята, че е настъпил момент за осъществяването на проекта за балканска федерация. Димитров се ориентира най-вече към Югославия, тъй като смята, че възможността за обединение на България с тази страна е най-голяма. За спойващо звено трябва да послужи Македония, която трябва да влее във федерацията като единна федеративна република от Пирин до Шар планина(в замяна България ще получи обратно Западните покрайнини). За целта е проведена политика на македонизация на българското население в Пиринско в съответствие с диктуваната от Сталин(известен в този контекст като "баща на народите") концепция за македонската нация. Македонизацията е проведена насилствено, като вината основно се хвърля върху Георги Димитров. Според отделни данни от мемоаристиката насилията са по инициатива на местните дейци на БКП, а Георги Димитров замисля кампанията само като вълна от културна и политическа пропаганда.
В резултат, през 1947 между България и Югославия е подписан договор за дружба и сътрудничество. Скоро след това, през 1948, поради разрива в отношенията между Тито и Сталин, договорът е разтрогнат. Известно време БКП и българската държава запазват мълчание по македонския въпрос, до 1963, в която на специален пленум на ЦК на партията Тодор Живков се обявява в полза на българския характер на Пиринския край.
