Гложене (Област Враца)

от Уикипедия, свободната енциклопедия

За другото българско село с име Гложене, вижте Гложене (Област Ловеч).

Гло̀жене е село в Северозападна България. То се намира в община Козлодуй, Област Враца.

Гложене (Област Враца)

Данни
Област:	Враца
Община:	Козлодуй
Население:	3 109 (13/09/2005)
Надм. височина:	34 м
Пощ. код:	3327
Тел. код:	09160
Геогр. положение:	43° 42' сев. ш. 23° 49' изт. д.
МПС код:	`ВР`
Кмет или наместник
Стоян Найденов

Горските масиви, пълноводната река Вит, буйната растителност, удобните пещери, наличието на много дивеч и риба в землището на Гложене са били привлекателни места за живеене на хората още в дълбоката древност.

Засега не може да се каже с точност кога там са се появили първите обитатели. Историческата наука обаче е установила, че в землището на Гложене са живеели хора още през периода на късния палеолит (каменната епоха). Свидетелство за това са намерените находки в пещерата „Моровица". Етимологията на нейното наименование е свързана с поверието, че била обитавана от зъл дух, който умъртвявал, „морял" влезлите във вътрешността й хора. Началото на проучването на пещерата е поставено от любознателния гложeнският учител Йото Динов. През 1910 г. в нейното преддверие той намерил зъб от пещерна мечка и информирал за тази находка директора на Тетевенската прогимназия Койчев. Скоро след това двамата направили сондажи и открили глинени съдове, оръдия от кремък, кости и рога. Преценявайки тяхната ценност за историческата наука и необходимостта от по-нататъшното компетентно изследване на пещерата от специалист-археолог, Койчев се обърнал към професор Рафаел Попов.Подпомаган от Йото Динов, Рафаел Попов направил разкопки в пещерата през 1912 г. През 1955 г. нови разкопки направил археологът Николай Джамбазов. Намерените находки показват, че освен през късния палеолит пещерата е била обитавана и през неолита (новокаменната) и през енеолита (каменно-медната) епоха.

Както първобитните хора, живеещи по други места, така и заселниците на пещерата през късния палеолит са си набавяли храна чрез лов и събиране на диви плодове и корени. Те си служели с оръдия на труда, направени от дърво и камък, представа за които ни дават намерените в нея находки, съхранявани сега в Археологическия музей в столицата и в Тетевенския музей. За ушиване на дрехи са използвали костни игли и шила. Правели са глинени съдове. Както личи от намерените там предмети, през неолита и енеолита обитателите на „Моровица" са си служели с по-усъвършенствувани оръдия на труда. Тогава те отглеждали и някои животни: овце, кози, говеда, свине, кучета. Започнали да отглеждат ръж, ечемик, леща и други земеделски култури. За смилането на зърното използвали каменни мелници (хромели). Заселниците на „Моровица" започнали да правят опити за художествено пресъздаване на заобикалящата ги действителност. Доказателство за това е намерената глинена фигурка на жена, както и рисунките, и врязаните орнаменти на някои от откритите там глинени съдове.

Следи от живота на първобитните, хора от времето на неолита са намерени и в пещерата „Драганчовица": керамични късове и фрагменти от глинени съдове.

През бронзовата и желязната епоха землището на Гложене било обитавано от траки. За това свидетелствуват останалите оттогава погребални (надгробни) могили. Намерените в тях предмети (бронзов връх на копие, дълъг 9 см, бронзов връх на кама, добре обработени глинени съдове, бронзови кани за вино и др.) показват по-висока степен на материална култура в този район. В местните тракийски могили са открити и различни предмети за украшение: пръстени, гривни, обици и др., като някои от тях имат висока художествена стойност. Например върху овалната част на златния пръстен, намерен в могилата в местността „Крушето" (унищожена от иманяри след Освобождението) изящно е гравиран конник с развяваща се зад гърба му мантия. Пръстенът датира от V—IV в. пр. н. е. Рамената на една от бронзовите кани за вино, от друга могила, е украсена с езичест релефен орнамент, излизащ от основата на гърлото на съда. Горният край на друга бронзова кана, намерена в могилата в местността „Дълга поляна", завършва с глава на млад сатир, а долният — с глава на стар сатир (горско полубожество с конска или козя опашка, рога и кози крака).

Специалистите са установили, че основният поминък на местните траки е било земеделието, скотовъдството и грънчарството. Част от произведените продукти те разменяли срещу метални оръдия на труда и украшения. Жилищата им били изградени от колове плет, измазани с кал. И местните траки почитали езическите божества. Най-уважаваният бог е бил Херос (Тракийският конник). Те също вярвали в задгробния живот. Умрелите били погребвани заедно с различни предмети. Находките в могилите показват, че между VII и III в. пр. н. е. сред местното население е имало значително социално разслоение и вече формирана племенна аристокрация. През първи век от н. е. заедно с другите селища в Северна България под римска власт попаднали и траките, населяващи землището на Гложене.

За съдбата на това населено място по времето на римското господство, варварските нашествия, заселването на славяните и прабългарите, на Първата българска държава, няма сведения. Продължавало ли е неговото съществуване непрекъснато или обитателите му са го изоставяли, а след това тук са идвали други заселници. можем само да предполагаме. Има обаче факти, от които може да се направи изводът, че Гложене е съществувало по време на Втората българска държава.

Според съхранено от векове предание историята на това селище се свързва с идването на киевския княз Георги Глож (Гложенски) в началото на XIII век. В един от вариантите на това предание се отбелязва, че бягайки от татарските нашественици, той пристигнал с дружината си в България н получил от Иван Асен II имение в подножието на Стара планина по течението на река Вит. Мястото, където се заселил с дружината си, положило началото на селище, което получило неговото име. В друг вариант се изтъква, че този княз с дружината си помогнал на Иван Асен II да свали узурпатора на търновския престол - Борил. И в израз на своята благодарност Иван Асен II му подарил имение, като основаното селище нарекли Гложене. Но твърде вероятно е селището да е съществувало и преди описаното събитие, а неговото землище да е било част от личните владения на някой от царската фамилия Асеновци. Не е случаен фактът, че тук има гора, която се нарича Азаница (Асеница), махала Хъсен (Ъсен, Асен), чешма Царичин (Царска). А за наименованието на селището има предположения, че е произлязло от острия вятър, който сутрин по долината на река Вит пронизва (гложде. гложе) или е свързано с наличието в неговата околност на много храсти от глог, наричани гложак. Също така може да се допусне, че киевският княз Георги е получил името Гложенски, след като той и дружинниците му са се установили в това селище. Според преданието по нареждане на княза в местността „Кулата" бил построен манастир, наречен „Преображение". Но скоро неговите стени почнали да се рушат. Опитите за тяхното възстановяване оставали безуспешни. Един ден донесената от княза икона „Свети Георги Победоносец" била намерена от козарче на една скала под връх „Камен Лисец". Князът изтълкувал това като предзнаменование, че там трябва да бъде изграден нов манастир. С огромни усилия на изключително красиво, но труднодостъпно по разположение място, манастирът бил построен. След това князът дал част от земите от своето владение на майсторите, където те основали ново селище, споменавано през първите десетилетия на османското владичество в турските документи като Киево, а от местното население било наричано Киевски извор. По-късно то започнало да се именува Старо село, а изселниците от него основали селата Голям и Малък извор.

Като се абстрахирахме от фантастичните елементи в преданието, трябва да се има предвид, че някои негови моменти се застъпват с реални исторически факти. Така в местността „Кулата" и след Освобождението са личали следи от средновековна крепост, а мястото, на което тя е била разположена, се нарича Градището. На мястото пък, където сега се издигат постройките на Гложенския манастир, са намерени останки от средновековна църква, датирана от XIII век. В подкрепа на хипотезата, че Гложенският манастир е имал връзка с някакъв руски княз, говори и фактът, че в някои негови кондики той е именуван Киевски. Съществува и препис от документ от ХVII или XVIII век, чийто автор се обръща към знатни киевски деятели да окажат материална помощ за манастира, като се аргументира с разказаното му от монасите предание за неговото изграждане. Неизвестният автор отбелязва, че монасите му показали и една стара книга, в която думите им се потвърждавали. Освен това според тях: „Неотдавна някой си монах, по име Йосиф, дошел от киевските манастири на това място, за да търси и пита где се намира киевският манастир и коя планина се нарича Камен Лисец, където е чудотворната икона на светия великомъченик Георги. А той им казал, че в Киево-Печорската лавра се намира книга, в която се говори за нея, и в кое време е излязла от Киев иконата и на кое място се установила. „Като прочетох за нея - казал той ,- дойдох да я търся." Те му показали тогава в манастира иконата на светия великомъченик Георги. А той, прегръщайки я, пролял много сълзи и я разцелувал."

Сведенията за положението на местното население през първите векове след падането на българските земи под гнета на османско владичество са твърде оскъдни. От един запазен документ от XV век се вижда, че и върху гложенци се е разпростирала системата на османското спахнйско земевладение. При тази система отделни семейства са притежавали малки поземлени участъци (дворни места и градини) като пълновластни стопани. За другите обработвани от тях земи (ниви, ливади) са получавали съответен документ (тапия), за който са плащали специален данък (ресми тапу) на местния спахия. Даването на тези земи в наследство или продаването им е ставало с негово съгласие срещу заплащане. Местните жители изплащали множество раятски данъци на спахията и централната власт. Така в същия документ се отбелязва, че някой си спахия Ахши, син на Лобуш Хамза, е събирал данъци от 8 гложенски семейства и е получавал от тях 574 акчета (турска парична единица)." За част от гложенските семейства се е разпростирал войнишкият статут. Те са били освободени от някои данъци и задължения, но трябвало да изпълняват редица повинности към централната власт: да косят султанските ливади и се грижат за султанските коне, да участвуват в обозите по време на война и т. н. Най-често войнишките задължения се предавали от баща на син. Войниците са били независими от местните спахии и са можели да носят оръжие. Това е съществена причина за запазване свободолюбивия дух у войнишката прослойка, който се проявява и в масовото участие на гложенци както в хайдутството, така и в националноосвободителните борби.

За будния родолюбив дух, съхранил се в Гложене през най-мрачните десетилетия на османското подтисничество, свидетелствува и фактът, че имената на неговите жители се срещат като дарители на манастири .още в довъзрожденската епоха. Паметта на гложенци е съхранила имената на трима местни хайдушки войводи: Нягол, Кара Георги и Стоян. От времето на хайдутството е останала и песента „Дей гиди сърце юнашко". Песента започва с укора на младия Стоян към майка му, че го е малък оженила, докато неговите другари „се ходят още ергени, ергени млади войводи". Майката, жена на убития от турците народен закрилник Кара Георги, слушайки укора на единствения си син, го съветва да остави своята невеста, а децата си да хариже на Гложенския манастир, като най-голямото вземе със себе си и го направи байрактар на неговата „вярна дружина". При тези думи на своята майка Стоян подскача от радост. Той облича „дрехи хайдушки", препасва „сабя френгия", затъква „чифте пищови", приплесва „пушка бойлия", •събира „вярна дружина" и отива с нея в гората, за да отмъсти на убиеца на неговия баща:

„Че стана Стоян, Стоене, та си пътища заварди, първа потеря пропусна, пропусна, та си замина. Че се е втора задала, и нея Стоян пропусна, пропусна, та си замина. Кога се трета зададе, най-подир върви пашата, пашата билюкбашия, дето е убил баща му, баща му Кара Георгия, баща му стара войвода. Кога го видя млад Стоян, на крака Стоян подскочи, извади сабя френгия, та му главата отряза."

И за гложенци хайдутството е било своеобразна защитна реакция и стихийна форма на борба против поробителите. Заедно с това то е израз на стремежа им за независимост. След насилственото помохамеданчване в Тетевенския край през 80-те години на XVII век, което засегнало и съседните на Гложене села Градешница, Глогово и Галата, в края на XVIII и началото на XIX век и над гложенци надвиснал ужасът на кърджалийските набези. На път за Тетевен няколко пъти през селото минали кърджалийски дружини. Това принуждавало жителите му в онези неспокойни години често да се крият в горите.

По време на османското владичество селото се е състояло от раздалеченп помежду си махали. Централно място заемала махалата, наричана „Кълбочка". Освен нея известни са махалите „Молевец", „Топилища", „Средно бърдо", „Ревента", „Зореница", „Няголова вода" и „Клисура". Към средата на миналия век гложенските семейства започнали да се заселват по десния бряг на река Вит, където сега, почти изцяло, е разположено селото. Основният поминък на местното население е било земеделието и скотовъдството. През последните десетилетия преди Освобождението известно разпространение получили абаджийството и кираджийството. Стопанството на гложенци имало натурален характер, но в периода на Възраждането и тук започнали да се утвърждават стоково-паричните отношения." Малкото плодородна земя, както и нуждите, налагани от засилващите се в страната стоково-парични отношения, заставяли част от мъжкото население да ходи на гурбет в Румъния.

През целия период на османското владичество съществена роля за поддържане родолюбивия дух на гложенци, както и на селищата в околността, играел Гложенският манастир. През XV—XVII век турските спахии си присвоили много от неговите земи и манастирът обеднял. Но и тогава монасите съхранили намиращата се в него българска книжнина и поддържали спомена за свободната българска държава. В манастирското килийно училище се подготвяли свещеници за околните селища, в това число и за Гложене.

От началото на XVIII век започнал подемът на манастира, който продължил и през следващия век. Неговата библиотека се обогатила с издавани в Москва и Киев черковнославянски книги. Бързо нараснало числото на дарителите на манастира. Той бил посещаван от жители на много краища на страната: Копривщица, Враца, Щип, София, Мелник и от живеещи в Букурещ, Фокшани и други румънски градове българи. Гложенци и жителите на околните на манастира селища са разбирали неговото значение като център на българщината. През средата на XVIII век те доброволно поели задължението да плащат и манастирските данъци. А след като столетие по-късно пожар унищожил манастирските сгради (без каменната черква) гложенското население оказало голямо съдействие, с пари и труд, за тяхното възстановяване. След икономическото укрепване на манастира, освен собственото си килийно училище, той поддържал килийно училище и към своя метох в Ловеч, където са учителствували много изтъкнати възрожденски педагози, като Христо Попович, даскал Коста и др. През втората половина на XIX век манастирът започнал да изпраща свои възпитаници да продължат образованието си в Русия. Сред тях са и двамата гложенци Лило Кънчев и Михо Динев. Лило Кънчев завършил Киевската духовна академия. След завръщането си в България приел църковното име Антим и достигнал до сана търновски митрополит. Михо Динев учил в Кишиневската и Белградската духовна семинария и след това учителствувал в Браилското класно училище. След Освобождението бил дякон в Българската екзархия в Цариград, а после учител в селата Вадраре и Лесидрен, игумен на Тетевенския, а от 1911г. на Гложенския манастир. Със своята просветна дейност Гложенският манастир допринасял за развитието на българското национално съзнание както в Тетевенския край, така и извън неговите предели. Първостепенна роля в това отношение имали някои от неговите игумени, като йеромонах Харитон в края на XVIII век, възрожденският книжовник йеромонах Ионакий в средата на XIX век и наследилият го йеромонах хаджи Евтимий. Хаджи Евтимий се е ползувал с изключителна популярност сред населението в околността на манастира. Наред с изпълнението на игуменските си задължения той е бил талантлив лечител и смел патриот. Когато през 1870 г. ловешкият владика Иларион първоначално не се решавал да признае учредената Българска екзархия, хаджи Евтимий си присвоил правото на владика и започнал от името на екзархията да издава кръщелни и венчални свидетелства. Роден в Сопот, приятел на Левски, той бил един от най-дейните му сподвижници при организирането на мрежата от революционни комитети в Тетевенския край.

Израз на крепнещото национално самосъзнание на гложенци е построяването па черквата „Свети Никола" през 1839 г. и откриването няколко години по-късно на местно училище. От средата на миналия век жители на селото започнали активно да се включват в националноосвободителните борби на българския народ. Сред участниците в Българския доброволчески отряд по време на Кримската война, включен в състава на руската армия, е бил гложенецът Петко Найденов. А в организираната от Г. С. Раковски през 1862 г. легия в Белград е бил Васил Йонков. Васил Йонков е роден през 1838 г. в Гложене. Учил четмо и писмо в местното училище. Баща му умрял рано и Васил бил принуден да отиде на печалба в Румъния. Проявил още в родното си село своята ненавист към робството, той бързо се сближил с революционно настроените среди на българската емиграция. И когато научил за създадената от Раковски легия, той незабавно се отправил за Белград. Там се сближил с много от изтъкнатите дейци на нашето националноосвободително движение, между които и Васил Левски. След разпускането на легията Васил Йонков се върнал с другарите си в Румъния. Той е бил и сред участниците на организираната през 1867 г. Втора българска легия в Белград.

[редактиране] Културни и природни забележителности

Манастир "Св. Георги" На стотина километра от София се намира най-красивата българска обител - Гложенският манастир "Св. Георги". Той е кацнал като величествен феодален замък на отвесна скала, която се издига високо над цялата околност. Каменните му стени са нейно продължение нагоре, увиснали над дълбоката пропаст. Когато погледнеш от прозорците на някоя килия, те обзема чувството, че цялата сграда ще рухне надолу, отнасяйки със себе си и своите обитатели. Непристъпната сграда на манастира наднича над главите на посетителите, прозирайки през клоните на гъстата вековна гора.

Легенда разказва, че през ХIII в. по тези места намерил убежище киевският княз Георгий Глож, дошъл от Южна Русия, гонен от татарските орди. Асеневци му оказали гостоприемство. Князът основал селото Гложене и започнал строителство на манастира. Първоначално той трябвало да се нарича "Преображение" и се намирал в местността над селото, наречена Градището, където и днес личат останки от старите му постройки. Когато завършили манастира, стените на сградата започнали да се рушат, а чудотворната икона на св. Георги, която русите носели от своята родина, изчезнала. По-късно била намерена на скалата в подножието на връх Камен Лисец. За княза това било знамение, че именно на това място трябвало да бъде вдигнат манастира. Нова сграда била построен там, а на манастира дали име "Св. Георги Победоносец". Едно от свидетелствата за истинността на това предание е кръглият бронзов манастирски печат, на който пише "Сие печат от манастира Киева храм стаго Георгиа на гора Лисец в лето Христо 1776". Също така едни от най-старите книги, които се запазили като по чудо от унищоженията на писмените манастирски паметници от фанариотските владици в гр. Ловеч, където била и църковната епархия, били сказанието за основаването на манастира и един Апостол от 1689 г. В друга стара книга, Киевско-Печорското евангелие от 1745 г., се намират преписки, в които се споменава, че манастирът е основан от киевчани. Гложенският манастир е тясно свързан с всички исторически събития в България през годините на неговото съществуване. Открай време той подготвял в килийното си училище ученици за свещеници, учители и монаси. В съседното с. Малък извор също имало манастирски метох и килийно училище. В тези школа навремето били ангажирани най-добрите учители в цялата област. Запазени са спомени на монаси, че дякон Левски често намирал радушен прием в непристъпния манастир при своя приятел игумена Хаджи Евтимий (1864-1895 г.), който бил член на тайния революционен комитет. Скривалището на Апостола и днес е запазено в манастира. Разказвало се, че игуменът бил прочут народен лечител и известен като един от първите български хирурзи. Старата манастирска сграда била унищожена от пожар през 1856 г. На мястото на някогашните килии били построени нови, които дали на манастира запазения и до днес негов облик. За някогашната манастирска църква се разказвали чудеса. Тя била от ХIII в. - чудно красива с неповторим резбован иконостас. Вътре цялата била изографисана от прочути майстори зографи. Била истински шедьовър на средновековното българско изкуство и архитектура. За съжаление цялата се срутила до основи след земетресение през 1913 г. и на нейно място била построена нова с площ от 66 кв. м. От някогашното чудо успели да се запазят само тунелът отдолу в западната страна, през който се влизало в манастирската сграда, и чудотворната обкована със сребро през 1826 г. икона на св. Георги от ХIII в., както и малка част от олтарните двери на стария иконостас. Разказва се, че в черквата била намерена вкопана в скалата гробница. Търновският митрополит Климент, който под светското име Васил Друмев написва "Нещастна фамилия" и "Иванко-убиецът на Асена", е тясно свързан с Гложенския манастир. На 14 февруари 1893 г. произнесъл във Велико Търново прочувствена реч в защита на православието. В същия ден имало и молебен за сгодяването на Фердинанд. Тогавашният министър-председател Ст. Стамболов счел речта за провокация срещу царската особа, което било и добър повод да се освободи от водача на русофилите в царството. Граждански съд, вместо духовен, осъдил Климент на вечно заточение. Първоначално той бил настанен в Петропавловския манастир край Лясковец, но на 11 август 1893 г. бил преместен в Гложенския манастир, където прекарал 9 месеца до 24 май 1894 г. Днес килията на заточението му е реставрирана и превърната в малък музей.