Диманово

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Диманово е село в Южна България. То се намира в община Неделино, Област Смолян.

Диманово
Данни
Област:	Смолян
Община:	Неделино
Население:	152 (13/09/2005)
Надм. височина:	554 м
Пощ. код:	4994
Тел. код:	03077
Геогр. положение:	41° 28' сев. ш. 25° 7' изт. д.
МПС код:	СМ
Кмет или наместник
Име Фамилия

Съдържание 1 География 2 История 3 Културни и природни забележителности 4 Редовни събития 5 Други 6 Външни препратки

[редактиране] География

Село Диманово се намира в планински район.

[редактиране] История

Диманово

                                                       Светозар Любомиров

Забележка: Статията не е редактирана и не е завършена

                                            /Авторът/

Особена магия притежава Родопа планина. Който я е посетил поне веднъж, не може да не е усетил интуитивно съприкосновението си с нещо могъщо и тайнствено, дивно и величествено. Не може духът му да не е бил разтърсен от нейната красота и да не е обладан от свръх почитание пред природния феномен, който зад всеки завой на лъкатушещите шосета, разкрива могъщата си снага, а от всеки баир показва безбройните си хълмове, които се губят в безкрайността, сякаш е нещо живо, движещо се. Може би същата тази магия е покорила и древните траки и за това са я избрали за свое обиталище, даващо им отговор на всички вселенски въпроси и са я превърнали в свещена планина. Последните разкопки в село Татул, Перперикон, множеството светилища, пръснати по безкрайните и хълмове свидетелстват за свещената връзка на човека с майката природа и за единението му с нея. Тук прочутият тракиец Орфей е омайвал с лирата си дивите зверове, пробуждал е живот в скалите и дърветата. Свещена остава планината и за тракийските следовници. За това са я бранили, опасали са я с крепости, вдигали са тежки зидове. Такива са крепостта Кривос край кърджалийското село Башево, Маточина, Устра, Перперек, Крепостта Бял град край село Гугутка, Вишеград край Кърджали, Лютица край Ивайловград, които освен военни съоръжения са били и църковни средища . Буквално всеки хълм се е превръщал в крепост за бран на родната планина. После в по-ново време старите езически светилища са заменени с новите храмове, старите богове са заменени с нови. На новите светии са именували върховете – свети Илия /Светиле/, света Неделя, свети Константин /Костадин/, света Елена/Еленка/,Алада /Аладък/… Всичко тук носи мадрост. Остава да настроиш сетивата си и да се опияняваш до безкрай. През страшните години на насилие човекът от планината е намирал закрила и се е заселвал дори и в най-отдалечените и кътчета и сякаш омагьосан от величието и, е оставал завинаги свързан с нея.

Когато пътуваш от Смолян към Неделино и изкачиш върхът  Ушите, пред погледа ти се откриват борови, букови и дъбови гори, които покриват околните невисоки била и виждаш пръснатите по тях бели къщи с червени покриви, разположени край рекички и потоци. Това са Бозирог, Диманово, Кочини, Козарка, Върлино, Раевица,Гърнати, Бурево, всяко на своето било и край своята рекичка. Неголеми селца с по двеста – триста жители на разстояние 5-6 километра едно от друго. Свързани са с преки горски пътеки и тесни шосета, които лъкатушат по билата и долищата.

Тръгвайки по билото от Ушите, преминаваш през отклонки за Бозирог, Средец, Бурево и Гърнати, пътят ти се врязва във връх Еленка и почти го опасва целия, спускаш се надолу към Круше и Средол и завиваш на дясно по склона. Спускането не е дълго. След 5-6 завоя виждаш първите къщи на Диманово, а отсрещната страна те посрещат и Колибите, всъщност това не са никакви колиби, а хубави двайсетина триетажни къщи, измазани отвън с бял хоросан и червени керемидени покриви над тях.

            Ако  непознат дойде в селото, то непременно ще се запита, каква ли ще е била причината някой да избере да живее тук горе в планината, далеч от останалия свят, почти в пълна изолация. Вероятно голяма беда е споходила първите заселници по родните им места и са търсили скътано място, където да пуснат корен, за да продължи родът им.

Селото е на около шестдесет километра югоизточно от град Смолян и на петнайсетина километра северно от общинския център Неделино. Надморската му височина е 554 метра. Намира се на 41 градуса и 28 секунди северна ширина и 25 градуса и 7 секунди източна дължина. Разположено е в подножието на връх Еленка по протежението на едно от билата му и от двата бряга на Диманска ряка. Реката дели селото на две части – Махалата и Колибите. Разстоянието между двете части е около километър и половина. До началото на двайсети век жилищни постройки на Колибите е нямало, всички живеели в Махалата, а от другата страна са били земеделските им земи. Имало построени къшлаци-едноетажни паянтови сгради, покрити със слама, в които прибирали добитъка. Първата каменна къща е построена през 1900 – Бялеската колиба. Постепенно са се застроявали и Колибите и днес броят на къщите от двете страни на реката е почти равен. Диманово е малко село. Населението никога не е надвишавало 250 жители. От средата на миналия век до към деветдесетте му години е нараснало от 70 на 244 човека (към 01.01.1985г.). миграцията е била сравнително слаба. Само тези, които са получили по-високо образование, само те не са се завръщали в селото поради това, че не са могли да упражняват професията си, но окончателно не са прекъсвали връзката със селото. По-сериозно обезлюдявана започва от деветдесетте години на двайсети век и началото на новото столетие. По години картината е била следната:1900-65 жители; 1950 -72 жители; 1960 -120 жители; 1970- 176 жители; 1980-176 жители; 1980-223 жители;1990- 244 жители; 2000- 240 жители; към 13.09 2005 година е 152 жители. Причините за намаляване броя на населението, освен икономически са свързани и с това, че все по-малко деца се раждат в последно време. Няма и никакви нови заселвания. Всички къщи са каменни по на два-три етажа. Външните стени на къщите са от камък, а вътрешните от тухли. Тухлите са си ги пекли сами, а в по-ново време ги купуват. В близост до селото в местността Раздол е имало тухларница, а от варовиковите скали са си добивали и вар. Има местност Киречницата. За скрепяване на тухлите и камъните често се е използвала глина, която е в изобилие в околностите на селото. Дървеният материал също не е липсвал. Местности като Дъбища, Бучето, Габер напомнят за това. Основният поминък на хората е бил дребното животновъдство и земеделието. През двайсети век е било тютюнопроизводството, по-малко картофопроизводството. То е задоволявало предимно нуждите на семейството като основна храна, а остатъкът е използван за храна на животните. Производството на ориенталски тютюн е варирало между 15 и тридесет тона като към края на двайсети век цената му е била около 6 лева за килограм. Това е осигурило едно добро материално положение на хората и тогава са построени много нови къщи. Голяма част от семействата са имали възможност да изпратят децата си да се учат и в това отношение Диманово е безспорният лидер дълги години в региона. През деветдесетте години на двайсети век се откриват цехове. В Колибите се произвеждат консумативи за елуреди, а в Диманово има шивашки цех. След промените от 1989 цеховете западат и са закрити. Бившият селски учител Любен Белев открива в началото на века частен цех, в който са ангажирани до двайсет жени. Цехът работи на ишлеме и продукцията се оскъпява много. Заплащането не е особенно високо и това е причина за текучество на работничките. Малко по-късно и друг димановец – Георги Любомиров открива шивашки цех и работят също двайсетина жени, но не просъществува дълго и го затваря. Все още основен поминък днес е тютюнопроизводството, но с всяка измината година и то се ограничава. Продукцията се изкупува на безценица, плащането се забавя, а и в национален мащаб производството на тютюн се свива. Не е далече времето когато от основен източник за прехрана на населението от този край, тютюнопроизводството ще е минало. Сега предпочитат да наемат земя около Хасково, Пловдив, Стара Загора и там произвеждат тютюн и зеленчуци. Някои се устройват да живеят трайно там, но болшинството предпочитат есен да се завърнат в селото и на пролет поемат отново към полето. От земеделските култури най-разпространени са картофите, фасулът, лукът. От житните култури се сеят ръж, овес и царевица, по-рядко пшеница. Отглеждат се и зеленчуци - домати, пипер, краставици. Отглеждат се и плодни дръвчета – ябълки, круши, череши, сливи, лозя. Те са по единични бройки за нуждите на домакинството, овощни градини липсват. Продават се единствено картофи, всичко останало е за нуждите на семейството.

Няма никакви писмени данни кога и как е заселено селото. Първите документи откриваме едва от началото на хх век в архивите на общинския център Неделино.

Нямат спомени и най-старите жители на селото, които да насочат към истинските си корени. Спомените достигат най-много до дядовци и прадядовци, които винаги са живеели по тези баири. Те са именували местностите, чиито имена и до днес използват местните хора – Вълканово, Еленка, Попово, Димане, Дъбища, Червенково, Бялчево, Селище, Пожарище, Хърбава чука,Лъцицата,Средок, Раздол, Средол, Лъжища и т.н. Все звучни имена, които говорят за високо претенциозност при даване име на местностите.

   Има, разбира се и легенди…
   Много отдавна, подгонен от чума, баща повел петимата си синове да търси спасение по тези места. Дошъл до Ушите и след като огледал ширналите се пред погледа му била, ги разпратил в различни посоки, за да търсят спасение. Той останал в подножието на Ушите и им заръчал, че ще надува рог всеки път, когато приближава някаква опасност или когато трябва да се съберат. От Ушите се виждат всички пътища, които водят към тях. Името, което дал бащата на новото си обиталище е Бозирог. Това е днешното село Изгрев, но хората пазят и старото му име. Виждат се и местата, където “изпратил” синовете си – Кьоравце, Кочини, Бурево, Гърнате, Диманово. Всеки път при опасност бащата подавал сигнал с рога си и така съхранил корена си и дал началото на днешните селища…
  Съвременната езикова ситуация в петте села е абсолютно идентична, което говори за близост в произхода на населението им и “подкрепя” легендата. До като езикът на съседното Неделино, Кундево, Средец, макар и минимално, имат отлики с този на посочените села. Единствено езикът, обаче не може да бъде надежден източник на информация,  нито за времето и начина на заселване на тези села, нито за начина им на именуване. И Неделино, и Средец имат и турски имена – Узундере и Джамийска, докато посочените пет селища никога не са имали други имена, освен тези.

Ако се вярва на легендата, това трябва да е било по време на чумните епидемии от 18-ти век, но е възможно “чумата” да е била и друга – масовото насилствено помохамеданчване на българите в Родопите, което също е станало през 18-ти век.

Бай Любен Чолаков твърди, че първите заселници са били някакви си читаци, които се изселили в гръцко. Мястото, където били построени къщите им се нарича Читаковица. Помнел старите постройки баща му, а и разказа за читаците знае от него.
                   Има исторически данни, че читаци били заселени по тези места. Те са дошли от Азия и турските власти от стратегически съображения ги заселват тук и след Балканската война се изселват. Читак означава безотечественик, пройдоха. Анастас Примовски в книгата си “Бит и култура на родопските българи”(С,1973.) пише: “Големи разбойници и контрабандисти, прочути със своите грабежи и зверства, те си останали чак до Балканската война и причинявали и на турските власти, и на населението много неприятности” (стр.26). Тук няма запазени свидетелства за читашки зверства. Съжителствали с местните в добруване.

Множеството открити некрополи, керамични отломки, питоси по Муртузоското, Селището, Грибът говорят, че хора са живеели по тези места далеч преди осемнайсети век, но за съжаление нито археологически, нито антроположки изследвания са правени, за да се твърди каквото и да било със сигурност.

 Не далеч от Диманово, близо до Мързян има една местност, която се нарича Иваница. Това е местност, обрасла с букови дървета. Любопитно е, че на пролет, когато се разлистват дърветата, листата са оцветени в червено. После постепенно позеленяват и стават като останалите. За тази местност съществува легенда, че красивата мома Ивана е била принудена да приеме исляма, но тя отказала. Тогава турците я посичат и до където пръскала кръвта и, до там местността се оцветила в червено от кръвта на девойката. И до днес този феномен, дължащ се вероятна на химическия състав на почвата, се свързва с непокорната красавица.

Много исторически документи сочат, че някога по тези места е живяло християнско население, което насила е било заставено да приеме исляма. Данните от топонимията категорично сочат това – околните върхове носят имената на християнски мъченици и светии – свети Константин (връх Костадин), света Елена (връх Еленка), свети Илия (връх Светиле), света Неделя (връх Света Неделя). За християнско присъствие, които отпращат към корените на днешното население, говорят още някои имена на местности – Попово, Каурско гробе, Вълканово, Червенков. Близо до селището са махалите Раевица и Индже дере. Когато след освобождението на Родопите през 1913 година новата българска държава възстановява българските имена и по този начин премахва една историческа несправедливост, събират се населението на двете съседни села – Диманово и Кочини в местността Попово и там тържествено се извършва възстановяването и връщането към старата вяра, в присъствието на свещеник. За съжаление дълго време след това населението в Родопите остава извън вниманието на българската държава. Две десетилетия по-късно турски емисари плъзват по тези села и нанасят огромни поражения върху съзнанието на хората. До тридесетте години на двайсети век турски елементи в женското облекло никога не е имало, носели са домашно тъкани дрехи, изцяло в духа на българската традиция. Във всяко село пристигат ходжи от турски села и това, което робството не е могло да направи, го правят те. Непоследователната политика на българската държава и асимилаторските домогвания на Турция през двайсети век са причина голяма част от възрастното население да не намери опора в изконните си родови корени и да остане в плена на вековната заблуда. Построяват се във всяко село мечити и трайно отсядат турски свещеници, които налагат не класическия ислям, свързан с източната култура, а неговия анадолски вариант. От тогава малограмотното население от този край (до шейсетте години на двайсети век в региона е нямало нито един човек със средно образование, а единици са били с основно) е започнало да свързва исляма с турско.

  Показателно е изявлението на Мидхад паша – големият държавник и велик везир, в статията си “Турция: Минало, настояще, бъдеще” публикувана в едно френско списание от 1878 година:”Между българите има повече от един милион мохамедани. Тези мохамедани не са дошли от Азия, както обикновено се мисли. Това са потомци на същите тези българи, преобърнати в исляма през епохата на завоеванията и следващите години. Това са чеда на същата страна, на същото това коляно. А между тях има част, която не говори друг език, освен български”/ “Научен преглед за Франция и чужбина”, №49/1878г. с.1152/.

Ще спомена още два авторитетни източника. Английският журналист Джеймс Баучер, който жевее от 1888г. до смъртта си през 1920 и е кореспондент на вестник “Таймс”, след посещенията си в Родопите и разговорите му с много хора пише: “Родопските помаци или по-скоро – българи, приели насила исляма в епохата на завоеванията … са с по-чиста българска кръв, отколкото самите българи”. Големият български етнограф Христо Вакарелски пише: “ Чистотата на българския език, народните песни, приказки, пословици, гатанки и прочие у българите мохамедани прави впечатление на всички, които имат допир с тях. Дори запазеността на славянския тип у тях е много по-силен, отколкото у братовчедите им българи християни, които най-вече през 19 в. са силно подвижни и общуващи”.

   Най-сигурният белег за етническа принадлежност е езикът. Нито в Диманово, нито в кое да е от съседните села никога не се е говорел друг език, освен български. Той е мек, изпъстрен със стари славянски и прабългарски думи. При това, съхранил белези, които го родеят със старобългарския език и чиито развойни тенденции дават обяснение за езиковите промени, довели до съвременното състояние на българския език. Но за езика ще има отделна глава в тази книга.
   Не би могло с абсолютна точност да се посочи кога точно Родопа планина е била завоювана. Историческите извори сочат, че е оказана яростна съпротива на предводителите на турските орди – Енихан баба, Саид баба и Саръ баба. Край село Чорбаджийско пада убит Саид баба. Тежко сражение е имало и край днешното село Добромирци. По долината на р. Арда с огън и меч настъпва Енихан баба, който намира смъртта си край Каракулас, а тежка битка се е състояла и край днешното село Бял извор. 

След завладяването на Родопите започва и помохамеданчването на населението. Частично то е започнало още със завладяването на планината, но масовите помохамеданчвания са станали на три вълни – 1666-1670; 1670-1700 и от началото на осемнайсети век до към средата му. Най-вероятно помохамеданчването на нашия край е приключило към средата на осемнайсети век. Причините за помохамеданчването могат да се търсят в няколко посоки. В политически план е било наложително малочисленото турско население за да не бъде претопено от местното. В стратегически план Родопската област е много важна за турците. Тя е естествена крепост, за Солун, Одрин и Цариград, а и много важни пътни артерии прекосяват планината. Не на последно място е било наложително да се осигури тилът на турските войски и чрез привличането на храбрите родопци, да се засили мощта и.

 Най-прекият път за увеличаване мощта на турското влияние е големи маси да се влеят към тях чрез насилствено помохамеданчване. Така и направили.
 Може би от тези времена е останало името на местността Селището, където при обработка на нивите се откриват огромни питоси, керамични отломки със старинен произход, а ако се предприемат някакви археологически разкопки, мозайката по-лесно ще се подреди. Там, където свършва Селището, по-нагоре от него и малко на запад започва Пожарището. Вероятно някога тук се е разгорял голям пожар, чието случайно избухване е малко вероятно. Дали пък някоя не е подпалил някога близкото селище? Анастас Примовски, във вече цитираната книга твърди: “Преданието говори, че първоначално Тикла се е заселила в местността Селището”(с.206). За съжаление големият изследвач на родопския бит и душевност не посочва източниците за въпросното предание, че да бъде по-обстойно проучено. Няма данни и какво е станало с жителите на Селището.

Които и да са първите заселници на селото, те са именували местностите така, че днес са безценна информация за краеведи. Избрали са за свое поселище подножието на връх и река. Обработваемата площ, макар и не особено голяма, е задоволявала нуждите им. Нивите са били разположени по поречието на реката и от югоизточно от селото. Те са били подходящи за житни култури. Топоними като Арпищено, Пшенченоно място свидетелстват за това. За граници на землището си са избрали долове и била и са им дали знакови названия. На изток границата започма от Хърбава чука, Рамово, Бунково и Попово,а от другата страна на реката - Бучето, Селището и Пожарището. Това са местноски, разположени по източното било, с посока север-юг и е граница със съседното село Кочини. За местността Попово се говори, че тук някога е бил погребан поп. Възможно е, обаче и стопанин на тази земя да е бил поп. Сега там има борови насаждения. Западна граница на землището е дол, който започва от подножието на връх Еленка, Чуряшкана, Аметкен гроб и стига до реката. От другата страна на реката – Червенково и Габер. На запад вече е землището на село Изгрев. Южно граничните топоси са Габер, Шапалийца, Бялчево – било с посока север-юг. От другата страна на билото вече е неделинско. В северна посока също има било. То започва от връх Еленка, спуска се на изток през Круша, Средол и стига до Хърбава чука. Отделя селото от землището на Средец. Прави впечатление, че от всички гранични топоси само един носи не българско име – Аметкен гроб. В тази местност има една голяма скала и има поверие, че тук е погребана жена, която е паднала от скалата. В съзнанието на хората тази местност е свърталище на зли и демонични същества. Вярва се, че нощно време е опасно да се минава от там. Народното съзнание винаги бележи с отрицателен знак граничните пространства, които отделят неусвоеното, опасното от усвоеното. Своето от чуждото. Няма данни другите граници на селището да са белязани с отрицателен знак, в такава степен, както западната граница, макар, че между двете села – Диманово и Изгрев- винаги са съществували добросъседски отношения. С подобна отрицателна знаковост е белязана и местността на юг от Аметкен гроб до реката – Димане. Хората вярват, че нощно време тук тук се показва животно, което наполовина е бяло, наполовина черно и ако нощем някой го види, ще го споходи нещастие. Разказват, че преди тридесетина години такава среща е имал един млад мъж от селото. Едва успял да се добере до селото, легнал и дълги години бил парализиран на легло, до като починал. Вярва се също така, че тук има заровено голямо имане, но то има лош пазач и никой не може да го вземе. Говори се, че по пладне също са се чували странни шумове, като свличане на земни маси и особено бучене на реката.

                               Родови имена

Родовитее имена в село Диманово са: Белеви, Брънгови, Дамянови, Златкови, Любомирови, Хаджиеви, Чолакови, Яневи.

                                 Топонимия 

Топонимията е дял от езикознанието, която се занимава с имената на местностите. В землището на Диманово откриваме имена на местности, чиито названия са свързани с особеностите на релефа, преобладаващата растителност, свързани с име на собственик, според предназначението им. Има и названия, чиято етимология е трудно да се изведе. Преобладаващата част от тези имена са български. Турските названия на местности са свързани само с името на собственик. В сравнение с другите названия, тези с турски имена са значително по-малко и са предимно имена на отделни ниви, в рамките на местност с българско име. Част от тези названия са били някога собственост на жители от Средец или Неделино. По-късно са били продадени на димановци. Такива названия са: Иремасконо гърме (Иремаски е род в Средец), Даутево (Даутеви е неделински род) и т.н.

 Топонимите в говора се употребяват по-често членувани с членната морфема за далечна определеност – н, на, но. Ако названието е нечленувано, не се допуска в никаква комуникативна ситуация то да се членува и обратно – не се допуска отпадане на членната морфема от членуван топоним. 
  Имена на местности, според особеностите на релефа – Чукана, Арбова чука, Длегана бърчина, Среднана бърчина, Средол, Средок, Лъкана, Лъчицана, Длеген потък, Тенкана присойка, Гулямоно равно, Мучконо равно, Длегине брала, Падинана, Асойка, Гулямен върлак, Равнушкине, Червенана пърс, Синана пърс, Бърчина, Азмакън, Бърцено, Бара, Бекен, Гулямана търла, Рамовоно, Упарен, Забърце, Марнана чука.
   Имена на местности, според преобладаващата растителност – Бучено, Дъбища, Габер, Чуряшкана, Крушкана, Папретивоно, Ливачини, Трине кисълци, Крайгора, Арпищено, Карагъчен (от бряст), Асикана, Дренън, Пшенченоно място, Иремасконо гърме.
Имена на местности, според предназначението им: Киречницана, Староно гробе, Новоно гробе, Грибън, Старана гумна, Чешмена, Ливадана, Арманчено, Калибине, Махалъна, Нивищено, Старен къшлак, Майкана, Селищено.
Имена на местности, според собственика им: Червенковоно, Вълканово, Бялевце, Бялескана колиба, Попово, Еленка, Звяравоно, Читаковица.
                   Други названия – Пужарищено, Пужарън, Шаханово, Паръна, Конжурово, Ябусникън, Муртузосконо, Пишмямсконо, Бръстън, Упарен.
Данните от топонимията категорично говорят, че хората, които са именували местностите са били с ясно изразено българско съзнание. Турските имена са от по-ново време и повечето са свързани с назоваване на определени ниви в местност с българско име, чиито собственици не са от селото.
Когато дават име на животните си, димановци никога не са използвали турски имена. Животните имат такива имена: Вакла, Вакълче, Белица, Беличка, Калца, Рогатка – за овце; Бялчо, Тъпчо, Минка – за волове и крави; Шина, Кота, Арап, Пена, Петко, Сура, Митца – за мулета.

                                  Вентонимия

 Делът от езикознанието, който изучава имената на ветровете се нарича така. В Диманово са известни следните ветрове: Лодус, Пайряз, Конжур и Пърчигора.
                      Лодусът е топъл южен вятър. Духа през всичките сезони. През зимата стопява бързо снеговете и капчуците потичат. През лятото е предвестник на живителна влага, поради това в народното съзнание битува още и като Бял вятер. Очакван е с надежда.
    Източният вятър се нарича Конжур. Той духа откъм местността Конжурово. През зимата е остър и силен. Уязвими са стрехите на къщите от към източната им страна. Бързо изсушава почвата през лятото. Вещае суша.
 Най-страшен е северният вятър Пайряз. Той е остър, бурен,  неудържим. Отнася покривите на къщите и стопанските постройки. Мени посоката си. През зимата сковава всичко, причинява навявания по три-четири метра и затваря пътищата. Връща дима от комина. През лятото, ако задуха при облачно време, разнася облаците и отпраща дъжда надалече. Нежелан вятър, враг на човека.
  Тихият пролетен вятър старите хора наричат Пърчигора. Той “пърчи”(опрашва, опложда) гората, развива я. Духа обикновено от изток на запад, но и мени посоката си. Той разнася прашеца от цъфналите треви, плодни дръвчета, развива “букавака” и “гърмавака” (буковата и дъбовата гора). Този вятър е плодоносен.

ОБРАЗОВАТЕЛНО ДЕЛО

Веднага след освобождението на Родопите в по-големите населени места са открити светски училища. В един документ, съставен от някой си училищен инспектор Костов - “Рапорт за състоянието на учебното дело в Гюмюрджинския, Ахячелебинския и Скеченски духовни региони, предимно в новопокръстените родопски села – през учебната 1912-1913 год.” четем: “Узундере, 2 ч. от Балали и 4 от Гюнели по течението на р. Узундере с 377 къщи, пръснати по баири и реката, едно от важните Даря-дерски села, крепост на помаците. Селото покръстено на 29.І при немалко усилия. Църквата сравнително добре нагласена. Училищната сграда в църковния двор горе-долу отговаря на сегашните нужди: широк салон с под…Училището отворено на 24.ІІ от свещеника П. Костов. На 25. ІІ дошъл учителя Гр. Нутев, с ІV кл. Образование, но по после поради недоразумения със свещеника…е преместен”. Пак в същия рапорт се споменава следното:” На близо на 2ч. е Кепенек (Тикла) с 18 махали пръснати на грамадно разстояние с около 130-140 къщи и там още няма назначен учител.” Скоро след това ще са назначили учител, защото по-надолу в документа инспекторът настоява пред властите в Гюмюрджина, да изпратят учител или учителка, защото има “ученици - 50, но могат се събра до 200”. Този документ е от 15 юни 1913 година и е важно свидетелство за началото на светското образование в региона. От разговорите с жители на Диманово се установи, че първите, завършили начално образование са роденте през 1934 година – сравнително по-късно от първото светско училище в региона. Децата са ходили на 4-5 километра в село Бозирог. Там е било училището. В Диманово училището е било открито през 1951година. Учебните занятия са се водели в единствената обществена сграда. Няколко години по-късно се построява едноетажна сграда с три стаи и избено помещение. Сградата съществува и до днес, на поради опасност от срутване, е пригодено помещение в започната, но не довършена сграда за детска градина. Мястото за старото училище, заедно с голям двор и опитно поле е дарено безвъзмездно от Векил Хаджиев. Училището е построено с доброволен труд от селото, както е прокарана водата от местността Круша и Бара. Електричеството също е прокарано с доброволен труд на бригадни начала. Така се строи моста в реката и клуба в центъра на селото. Първият учител е бил Петко Нешев от град Лом. В продължение на десетина години учителите са се сменяли почти всяка година. Наред с учениците са ограмотявали и родителите във вечерните часове. Един след друг учителстват Кольо Динев от Ловеч и Кольо Марков от Видинско. Най-сериозна диря оставя учителят от с. Ново село, Видинско Яким Герасимов Базов, който остава тук в продължение на дванайсет години. За него и съпругата му Елегия ще разкажем по-подробно, защото това, което правят в Диманово го няма в нито едно съседно село. От учениците, които е обучавал Яким Базов малцина остават с основно образование. А тези със средно и полувисше и висше образование в процентно отношение изпреварват всички околни села, дори и Неделино. Базов е роден на 27.10.1927 година в село Ново село, Видинско. Завършва средното си образование в град Видин. През 1948-49 година учи в полувисшия учителски институт в гр. Кюстендил, но скоро след това е обявен за “враг на народа” и е изключен от института. Едва по-късно е реабилитиран и завършва института с отличие. Тогава набедените за “врагове” не са могли да служат в редовната армия и Базов отбива военната си служба като трудовак. Още от института започва трудния му, но изключително достоен път на гражданин, човек и учител. Изключително честен и безкомпромисен към фалша и лицемерието, той си спечелва доста врагове, но и много приятели. От 1953 до 1971 с прекъсване само от една година, Яким Базов работи в неделинските села. Първо в Бозирог, след това в Кундево, после в Гърнати и то все като нередовен начален учител. . След дипломирането си през 1958 година е назначен за една учебна година в с. Руен, Айтоско, но явно Родопите са оставили силен отпечатък върху него, защото още на следващата година – през 1959, заедно с жена си, идва да работи в Диманово. По-късно, макар и за кратко, в общината работят като учители дъщеря му Юлия и зет му Иван. Остава тук дванайсет години – това са най-хубавите години от живота му, прекарани в затънтено село, далече от роднини и близки, при изключително мизерни условия – в една малка стая с две легла, печка и бюро и още една тясна стаичка, пригодена за кухня и багажно помещение. Единственото му развлечение е лова, а той е страстен ловец. За дванайсет години той не само ограмотява децата на селото, но заедно със жена му Елегия, организират празници, участват във всички мероприятия на селото – при прокарване на водата, пътя, електричеството. Няма празник в годината, за който пред цялото село да не се изнася някаква програма – песни, пиеси, тържества, подготвена от тях, без никой да им заплаща нищо. В тях участват не само ученици, но и младежи от селото. След приключване на учебната година, пред цялото село се изнасят открити уроци, където учениците демонстрират наученото през годината. Какво ли сърце е имал този човек? Каква методика е прилагал? - Да обучаваш в една стая от 15-16 квадратни метра 35-40 ученика в една паралелка от първи до четвърти клас и през всичките тези години училището да е първенец в района и да не се оплакваш, и да не се откажеш? Днес вече такива хора няма. Днес това е немислимо да се случи. До обяд от 8ч до 13 и след обяд от 14 до 18, а често и по-до късно, с четири класа в една класна стая, на практика без почивка, срещу мизерното винаги учителско заплащане, без никакъв личен живот, отдаден изцяло на работата. И макар, че е изключително строг с учениците, какво друго, освен огромна любов към децата и професията си ще го накарат да работи така, че и днес неговите възпитаници да благоговеят пред него, да се прекланят пред светлата му памет и да го носят в сърцето си, до като са живи. Яким Базов умира през 1986 година след десетгодишно учителстване в родното си село. Само година преди да умре, той идва за последно да види чукарите, където беше преминала младостта му, където беше оставил частица от себе си, и където ще го помнят докато последният който го е видял, е жив. Поклон пред паметта му. След Яким Базов в Диманово работи Детелина Белева – първата местна учителка – родена в с. Смилян, но омъжена за местния учител и дългогодишен директор на училището в с. Средец –Митко Белев. След това Любен Белев и неговия син Владимир учителстват един след друг. Сега училището в селото е пред закриване. От десетина години децата от първи до четвърти клас не надхвърлят 5-6, а през последните 3-4 години учениците са или 3 или 4. Може би учебната 2005-2006 ще бъде последна за училището поради липса на ученици. Само за няколко десетилетия от селото са излезли лекари, инженери, икономисти, журналисти, учители, компютърни специалисти, специалисти в областта на туризма, фелдшери, строителни техници, повече, отколкото от съседните села, взети заедно. Няма да е пресилено ако се каже, че зърното на знанието посява учителят от Ново село, Видинско, а неговите последователи продължават делото му. През деветдесетте години на двайсети век е открита полудневна, а после и целодневна детска градина, но поради намаляване броя на децата е закрита.

                             Езикът на село Диманово

По своите най-общи особености, говорът на село Диманово е неразделна част от родопските говори. Във всяко населено място има специфични особености, които отличават езика на дадено селище, дори от съседното. Понякога тези отлики са съвсем незначителни, но по някога разликата е твърде чувствителна и то проявена на различни равнища – фонетично, морфологично, лексикално. С родопските говори го сродява наличието на склоняем троен член за категорията определеност, но по други типични за Смолянския говор (най-голям от родопските), езикът на Диманово е различен. На мястото на старобългарските голяма и малка носовка в Смолянския говор има широко “о” и широко “е”, а в говора на Диманово промяната е както в книжовния език – “ъ” и “е”. Съседният на селото говор – на Неделино също има свои отлики както от Смолянския, така и от Димановския говор. В езика на Неделино, напримир няма да срещнете никога “о” вън от ударение. Винаги се изговаря като “а”. Този повсеместен акавизъм – в началото на думата, в средисловието, в края на думата, след твърда и мека съгласна - отсъства в говорната практика на населението от Диманово.

Ако трябва да отнесем говорът на Диманово към някой по-голям говор, то с Неделинския има повече общи черти, отколкото със смолянския, широколъшкия, златоградския.

Ще посочим най-важните особености на Неделинския говор, който се използва от около 6000 човека, стоящ най-близо до този на Диманово:

1.  Наличие на склоняем троен член при членуване на имената и от трите рода.
             2. Всички съгласни звукове, когато след тях има гласна е или и се произнасят меко. В абсолютния край на думата съгласните “л” и “н” винаги се произнасят меко.
            3.Глаголите от всички спрежения за първо лице единствено число получават окончание “м”.
           4. Когато гласната “о” не е под ударение, във всички случаи се произнася като “а”. Явлението е познато в българското езикознание като акавизъм.

5. Частицата за образуване на бъдеще време е “ше”. 6. Личното местоимение за първо лице единствено число е “я”. 7. Съгласната “х” в началото на думата изпада, а в края и се запазва. 8. Старобългарските съчетания “ър” и “ъл” между съгласни в говора остават непроменени. 9. Старобългарската ятова гласна в говора запазва ятовия си гласеж. 10. Старобългарските носовки имат рефлексия както в книжовния език –“ъ” и “е”. 11. Наречие за вреве –все /винаги/. 12. Причастни форми с удвоенсуфикс – реклъла-реклоло-реклили, дашлъла-дашлоло-дашлили, нашлъла-нашлоло-нашлили. 13. Коренно ударение в ед. и мн. ч. При нечленувани имена от ж. р. –вода-води, глава-глави, нога-ноги, брада-бради и др. 14. Остатъци от стари инфинитивни и супинни форми – видят(го) е, чут (го) е, нему ше е. Тези особености притежава и говорът на Диманово, за това го отнасяме към Неделинския говор, но в Диманово акавизмът не е толкова широко застъпен. Тук по-често срещаме изговор на “ъ” и “о”, там, където в Неделино има “а”.

               Особености на фонетичната система

Фонетиката е дял от езикознанието, изучаваща звуците в езика, най-малката градивна и неделима частица, която езиковедите наричат фонема. Звуковете са гласни и съгласни в зависимост от способността им да образуват срички. Старобългарската фонетична система се е състояла от 11 гласни и 19 съгласни звукове. Типични за нея са били гласните голяма и малка носовка, ятовата гласна,еровите гласни – малък и голям ер, африкатът “дз” и епентетично “л”, голяма част от които в историческия развой на езика са претърпели различни промени, в резултат на което са се слели с други звукове и за това днес техният брой е по-малък. В съвременния български език има шест гласни звука и тридесет и девет съгласни, които отбелязваме с 21 букви. Осемнайсет имат твърд и мек вариант, а само “й” е винаги мека. Изключение правят ж, ч ш и дж, които нямат мек и твърд вариант. Представяйки особеностите на говора, ще се спирам само на отликите от книжовната норма. В езика на село Диманово има седем гласни звука – а, е, и, о, у,ъ , ъ и четиридесет и шест съгласни. За разлика от книжовния език съгласните ж, ч, ш, дж и дз имат и меки съответствия и то не само когато са пред предни гласни е и и. В говора е нормално да се каже – жяба, чяше, шьоше.

                               Гласни звукове

Най-широко разпространена е гласната ъ, тъй като тя не е ограничена от никакви фонетични и морфологични условия – среща се както под ударение, така и в не ударена позиция, в началото на думата, в средисловието, в краесловието, след гласна и след съгласна. Тя се явява е на мястото на редуцирана гласна о и а, когато са вън от ударение. На мястото на старобългарския голям ер и голямата носовка, както и на книжовния –ъ, в говора на селото отговаря –ъ. само когато е в корена на думата и след шушкавите се променя в –е – жене /вм. жъне/. В някои думи, предимно от турски произход се среща и друго –ъ, чийто гласеж е различен от нормалния гласеж, при който издишната струя излиза спокойно, наподобява конфигурацията на гласовия канал в състояние на покой. В другия случай в гласовия канал се създава преграда и след това проход. Учленението е като при –п, -б, но без участие на устните. Проходът в устната кухина е стеснен. Има два случая на употреба на такова –ъ: 1. В думи от турски произход – кълъч, кътък, артък, къркаяк, 2. В частицата за образуване на превъзходна степен – нъй (кн. най).

Гласна –а запазва своя гласеж непроменен само когато е под ударение. Вън от ударение се редуцира силно и изравнява гласежа си с –ъ. Изключение прави когато се намира пред съгласнита ж, ч, ш – тогава се произнася като –я – жяба, чяше, жялно, шяпка, шярки, чянта.

Гласна –е пази гласежа си във всяка позиция, както под ударение, така и вън от него. Смекчава намиращите се пред нея твърди съгласни. След ж, ч и ш има преход в –у –тенжуре, пенжуре, чуряше, чумбер, но това не е последователно прокарано, защото наред с –у си среща и –е – чешме, шекер, шенлик, шебек. Понякога в началото на думата я срещаме йотувана – йедър, йетърва. Когато –е е от –ь в края на сричката омекчава съгласните –л, м, н. В крайна сричка без ударение се произнася като –ъ – бедън, болън, гладън, дребън, средън, темън, сребърън. Пред ж, ч и ш се пази старият ятов изговор – вяжда, гряшка, беляшка, мряже, ряже, смяшно, сряшкам, прячка.

Гласна –о пази своя гласеж само когато върху нея пада ударение. Вън от ударение променя гласежа си в –ъ, -у, -е - братъф, бобъф, Иванъф; вуйник, дубре, гулям, нищу; ножеве, лоше, ключеве, кошеве.

Гласна –у пази гласежа си непроменен във всяка позиция.

                 Съгласни звукове

Най-характерната особеност при съгласните звукове в говора е наличие на краесловна мекост на съгласните. В абсолютния край на думата никога не се изговарятзвучните съгласни –б, г, д, ж, з – дроп, ляп, гроп; беляк, длек, сняк; рет, рот, сът; наш, мъш, сърбеш; мрас, прас, первас;жиф, будаляф, криф. Съгласните -л, н, р, т, в абсолютния край на думата също се изговарят меко –соль, тель, въсуль; съпунь, тигань, огънь;афчярь, синжирь, биберь; зеть, петь, нокъть.

Съгласна –s се употребява много рядко и то предимно в междуметия. На мястото на стария африкат се използва-з. В речника на някои жени, които до омъжването си са живеели в село Средец, срещаме често стария изговор.

Съгласна –й се среща в началото на думата пред гласна и под ударение – йагне, йеш, йедър, йефтин. Съгласна –х в началото на думата винаги изпада – итър, убаф, ъмбарь, апе, арчи, ич, ляп, ладно, ълцъм. При глаголи в минало свършено време се запазва – видехме, седяхме, перяхме. Запазва се и в абсолютния край на думата – грах, смях, глух, вях, пях, но вър ( вм. връх). Съгласна –дж се пази само в думи от турски произход.

                         Групи звукове

Тук ще разгледам само някои групи съгласни и то случаиту, в които има отлики с книжовния език. Група –шт. Тя е наследник на праславянското съчетание –tj. Там, където се очаква на мястото на праславянското съчетание да се появи –шт изключение правят само глаголите, където групата изпада, например: пратъм, вместо пращам, кратъм, вместо пращам, фатъм, вместо хващам, изпратъм, вместо изпращам, ътпратъм, вместо пращам. Група –жд. Групата се явява на мястото на праславянското съчетание –dj. Подобно на –шт и –жд изпада при глаголите, например: дъодъм, вместо дохождам, обадъм, вместо обаждам, пъглявам, вместо поглеждам, разбудевам, вместо разбуждам, събуждам. При групите –ър и –ъл няма отлики от книжовната норма. Те се пазят в едносрични и многосрични думи, както и след съгласни звукове. Группа -мн също остава непровенена, но има и изключения, например: млогу, вместо много. Группа –дн. Най- важната отлика от книжовната норма е асимилацията на -дн в –нн, но тя не е последователно прокарана, например: сенна, вместо седна, гланна, вместо гладна, панна, вместо падна, но и задна, роднина, мърдна, пърдна. Группа –вн в говора остава непроменена. Группа –кв също не се променя. Изключение срещаме при глаголите, където между –к и –в се вмъква –а, а по някога и цяла сричка –на, например: подтикавъм, вместо подтиквам, засукавъм, вместо засуквам, изтикавъм, вместо изтитвам.

                            Морфология

Известно е, че според начина по който се изразяват отношенията на имената и местоименията към другите думи в изречението, езиците по света се делят на синтетични и аналитични. Най-важната промяна, която нашият език претърпява в историческия си развой, е преходът от синтетизъм към аналитизъм. Синтактичните отношения в изречението, които са се изразявали чрез падежни окончания, започват да се изразяват чрез предлог плюс една обща падежна форма. Подобно на книжовния език, говорът на село Диманово също е аналитичен. Запазени са стари родително-винителни и дателни форми. Напълно е запазена и звателната форма при имената. При съществителните собствени мъжки имена тя е –ей – Иваней, Петрей, Стефаней, Ременей, Фанкей, Стефкей. Ударението никога не пада върху звателното окончание. Напълно живо е дателното окончание –ому за имена на живи същества, но не и за предмети – дятесому, теленому, мулетому.

                            Речник

                           Фолклор

Трудно бихме могли да си представим българската национална култура без нейното най-голямо богатство – фолклорът. Устното народно творчество бележи най-богатите и най-ценните и страници. Много народи по света биха завидели на мощния творчески гений на народа ни, който не е угасвал и през най-суровите исторически моменти и през най-повратните исторически събития, а като че ли точно обратното. Може би тежката историческа съдба най-мощно е отприщвала народния гений в областта на песенното творчество, което бележи историческия опит на народа за опазване и овладяване на природата, за изразяване неговите мечти и идеали, борбата му за по-добър живот, ярките картини на труд и бит, на чувствата и преживяванията му. Фолклорът е езикът на една нация, а за българите той е и езикът на историята, езикът на корена му. Най-добрият начин да се идентифицира един народ е да се проучи фолклора му, защото в него е изпял всичко – и болка и радост, и възходи и падения. В него откриваме основополагащи ценности на живота и представата на предците ни за подредбата на света, за началата и устоите на живота. Огромната стойност на песенното творчество не бива да мерим само с естетическото му въздействие върху съвременния човек, нито със съвременните модни увлечения по фолклора. Родопските песни са преди всичко постоянен спътник на родопчанина от най-далечни времена, израз на неговите чувства, мечти, стремления, страдания, неписана история на неговата духовност, вместилище на ценностната му система. Родопските песни, а в частност и неделинските са истински бисери на народната поезия със съвършения си поетически изказ, точен и същевременно поетичен език. Опитайте се да изхвърлите само една дума от която песен пожелаете и ще видите, че тя ще загуби от своя блясък. Сякаш някой изкусен майстор дълго време търпеливо е извайвал детайлите и. Често само в една единствена дума се съдържа цялата музикална стълбица. Общност, която е сътворила такива изящни словесни и музикални форми не само е култивирал богат комплекс от ценности, валидни за общността, за рода, а и за цялата нация. Направил е неоценим влог в универсалните ценности на българския етнос. В Диманово се пее предимно едногласно, но не им е чуждо и двугласното пеене на “узундерски пясне”, това са песни от Неделино, чието землище е гранично с това на Диманово и най-вероятно това обстоятелство е причина за двугласното пеене тук. Трябва веднага да се каже, че двугласното пеене в околните села е по-различно от това в Неделино. Тук двугласът е по-опростен, моноритмичният елемент преобладава. Не са редки и случаите няколко песни да се пеят на една мелодия. Ритмично Неделинският двуглас е по-богат, с по-богата мелодична линия и ритмика. Не рядко в селата са намирали свой стил на интерпретация, както на мелодично, така и на текстово ниво. Подобна разлика откриваме и в Неделино, но тя засяга само текста и се изразява в това, че мъжете добавят някои еротични моменти, обикновено в края на песента. Мъжете тук често пеят песни с откровено еротично съдържание. Пее се предимно “на меже”, когато моми и момци се събират да нижат тютюн, да правят пастал, да белят царевица или да цепят плодове за зимата. Тук пеят не само момите, но и невестите. Пеят по домовете, по време на ежедневната им работа по нивите, по сватби и гощавки, по празници на хармана. Пеят когато са весели, но и когато са тъжни. Неделинските песни от по-старо време съдържат арабски имена. Те са остатък от турското робство и налагането на исляма. Интересно, обаче е, че наред с тях съжителстват и чисто български имена – Димка /”Дим Димке ле/, Радка /”Радка е фляля в градина…”/, Милка /…стани, стани мое мила Милке”, “Милка е мила майци си”/, Гарушка /” Гарушка мете дворено”/, Стоян, Росица, Костадин, Костадиница и др. Вероятно тези песни са по-стари и напомнят за времето преди налагането на исляма. За българската фолкларистика двугласното пеене не е нещо ново, но до срещнеш двугласно пеене в сърцето на Родопа планина, за фолклористите това вече е сериозна находка, защото в Родопите се пее само едногласно. За науката тези песни открива Николай Кауфман по време на една фолклорна експедиция в Неделинския край през 1954 година. Тогава той прави уникални записи, публикува статии, а по-касно и отделен сборник – “Народни песни от Неделинския край”. Кауфман изказва предположение, че двугласът в Неделино има много стари корени и го свързва с многогласното пеене на древните траки, което по-късно е било “удавено” от едногласното пеене на славяните в Родопите като “остава само един остров в това огромно едногласно море – Неделино и малките селца около него” /Н. Кауфман/. В тематично отношение песните не бележат голямо разнообразие. Те са предимно за любов и раздяла, срещат се битови и сватбарски песни, а мъжете често пеят песни с еротичен привкус. Безспорно най-голям дял заемат любовните песни. В тях липсват определени сюжетни схеми и повествователни модели. Те сякаш са жива хроника на живота и отношенията на младите. Това са преди всичко кратки монолози и диалози за споделена вярна обич, за невъзможна любов, за моминска и момкова хубост, зов за наслада от даровете на бързопреходната младост, трогателни изповеди. Те разкриват една душевност, непозната за други фолклорни области, в която любовното чувство се заявява директно, спонтанно. Момата не се свени да заяви за силната си любов и не търси завоалиран изказ за чувствата си, а се обръща към планината да се срине, за да си види либето: /Карлъку, сина бърчина,/чим отчепи са ат няйде,/ ат няйде, ат няква страна,/че да си видем либено/ и /Сравни са сравни, бърчино,/та стани равна равнушка,/та да си видем либено/. На момата е чужда благостта, кротостта, отчуждението от телесното, когато е завладяна от любовното чувство. Но в никакъв случай тя не е разюздана, без морални задръжки, нейната първичност е привидна. Женският образ, който ни представят тези песни, е близък до този, познат ни едва от трийсетте години на ХХ век чрез великолепната поезия на Елисавета Багряна, в която жената е “волна сестра на вятъра”, а не скована от традиционните представи “вкъщи край огнището да шетам”. Фолклорната героиня, макар и да говори за любовта си открито, тя е дистанцирана от грубостта в отношенията, но не и от телесното, защото тя живее тук и сега. Дистанцирайки се и дистанцирайки ни от грубостта на битието, тези песни ни връщат към една архаична автентичност и подчертана самобитност, където първичното и стихийното ни сродяват с прабитието на човечеството, връщат ни към нормите на една изконна архаика, която не винаги се вписва познатите ни културни регламентации.

           Срещат се почти всички теми и мотиви, характерни за другите фолклорни области на страната, някои от които са намерили великолепни поетически реализации и са истински бисери на народния гений, достойни да съперничат с най-доброто в националната фолклорна и поетична традиция: 

Слънцено стойна да гряе, дельът са мома и инак. -Не мога, моме, без тебе, сърце ми не кайдисава тебе със други да гледам.

Или:

Син ми си пламень наклала на мойсо бяло сърчице, не щеш ли рачи, момне ле, огънесь да ми пригасиш, сърцесо да ми разшениш.

Или:

Майчо, домети дворено и досади ми китькине пък я да идъм, да видем срещу ми свири пиленце, па глахчекън го пазнавам да има мерак вър мене.

Макар и за съвременника да са свързани с едно отминало време, тъй като сега подобни песни не се създават, текстовете им не са обвързани с времето и временното, те носят в себе си трайни поетически внушения. 

Прави впечатление, че някои песни, които имат по-широк ареал на разпространение в родопската област, тук в по-малка или в по-голяма степен, биват асимилирани от местната двугласна традиция, губят първоначалния си гласеж и приемат типичните особености на двугласа. Така, че не е необичайно родопска песен да се чуе като двугласна. Макар и да има хороводни песни, хорото отсъства от традиционната празнична култура на Неделино и околностите. Днес хора играят младите хора предимно по сватби и общонародни веселия. В песните, обаче, се пее за хоро – “фати са, моме, на хоро/хоро е грозно без тебе”, “хоро щем да играеме…” и т.н. Вероятно изчезването на хорото от празника на неделинци е свързано с влиянието на исляма, но, че хорото някога е било неизменна част от празничната култура на хората, в това нямя съмнение. Цитираните откъси от песни свидетелстват за това. Ето част от песните, които димановци пеят и слушат:

Песни с еротични мотиви:

Мома кина е кутила под шаренконо мендильче, Фъф широкине шелваре? -Кому ги кутиш момнеле, лефтеру или женену? Ако ги кутиш лефтеру, лефтеру халал да му е, пък ка ги кутиш женену, женену харам да му е.

Скривала съм ти иначе, деветгодишни ябълки, роса ги не е фатала, слана ги не е пържила, слънце ги не е пекало.

Момнеле, мари хубава, Забурих да та попитам: Кина са червеняеше във вашена долна градинка, под червенана ябълка? -То беха мойне шелваре сянка ги бехме сторили с анно камшицко копеле.

Яла ми ,яла иначе, ат горна страна каначе. Нема ни майка, ни байка. Майка е вчера атшлъла сугарнен мисир да праши и ранен да го възрива, пък я съм дума седяла, седяла, тебе чякала. Триж съм шелваре свалела, свалела и надявала и пак съм тебе чакала.

-Момнеле, мари хубава, кой беше снощи у ваму, де беше снощи майка ти? -Иначе, лудо и младо, никой не беше у дома, майка си беше у наму? -Момнеле, мари хубава, я ше си питам кърпана, кърпана мене ше каже. -Юначе лудо и младо, кърпана нищо не знае, кърпана беше свалена и бе в кешена фърнена. -Момнеле, мари хубава, я ше си питам герданче, герданче мене ше каже. -Юначе, лудо и младо, герданче нищо не знае, герданче беше свалено и бе в кешъна фърнено. -Момнеле, мари хубава, ако герданче не каже рискана сичко ше каже. -Юначе, лудо и млако, рискана нищо не знае, пък и да знае не казва. Рискана е бех вдигнала, черни бех очи закрила, очинки черни, каматни.

Малеле, мое майчице, девойко, мари хубава, гарице темна зелена, вадице бистра, студена, дену на тебе дахода бяло, черночко момече, с какви та ръки налива, с какви та очи паглява? -С бяли ма ръки налива, с черни ма очи паглява, с тенко ма кърсче нараме, та ма дума и адниса, та ма марничко амаре, момски да пере шерваре, дену е инак умърсил на зимни длеги нощеве, на лятни блеги деньове.

Заспала момъ на зелен чеир, на зелен чеир пад желта дуне,

          че са зададе нейноно либе.
         Дваж е парукна, триж е патъкна,
         пък са момъна сън не разбуда.
         Пусна са инак та и разкопчи чести петелки
         пък са момъна сън не разбуда.
        Пусна са инак та и разкопчи сърма коланче
        пък са момъна сън не разбуда…

Други песни

Пила съм вода студена, та изпих змие асойна, на каремън ма изяде. -Поди ми, майчо, порукай деридерскен ми икюмин, каремън да ми разпоре, змийкана да ми извади. -Дъщеро, мое, майчина, стара са майка не лъже. То не е змие асойна, ам ми е дяте лятошно ат Бурескине афчяре.

Добре ми дойде, деверче, с бате ти да на разделиш, че сме са снощи карали, снощи па снощна вечере, че съм на госки ходила, пък нега не съм питала. -Невясто, мари, батева, мене ма бате праводи, главъта да ти отрежем, бакшиш да му е однесъм.

Виде ли, севдо, виде ли, кина ти стана на тебе? Ажени ти са севдана, тебе да пука устана и да ти вряди сърцено.

Свирчице, не засвиревай, либеле, нимой запява, зере щеш да ма разжелиш, та ма ниможеш замири петь да ма мириш гадини и десет стара колада.

Кичица да та извием, нах майка да та проводем, врить да са вгляват във нему, и мойне севди и твойне и да ни викат на сяку: “Сяве са били галени галени, пък и водени”.

Мома ми са е насмяла, насмяла и накривила на фесън на кичилькине, елекень на журапене. Чудем са, майчо, мислем са кина ли да и напизмем, на врис ли да е дочекам вадъна да и възличкам. -Сино, га питаш майка ти, ни е на врисен дочекай, ни и вадъна възличкай, ам земи, сино, докарай девет гемие с каприна и тя га дойде сино ле, каприна да си атбере, че е в кишена затвори и си е хитро одведи.

Я да си земам галеноно, галеноно, следеноно, та на майка хич да не ходем и с бубайка да не прадумем. Кайдисала е, рекла му е: -Хайде, либе, одведи ма, одведи ма, заведи ма.

Пусти ачинки черанки, галет на редум да гледат, пък си късметен не знает де щат би и къде щат би. Де са щет китки пасади, на чие равно двораве, зиме и ляте да цветьът зимоска зелен басилек, лятуска желти кадики.

Двораве, мои широки, ве пусти да астанете. Млочку па ваму паходих цали онсекис гадини, ся викам да ва оставем, викам далече да идам, далече, извън селоно.

Девойко, бално ли ти е, че нема тебе да земам? -Бално ми, как да ми не е, четри са галим гадини, само си знае сърцено, мене за тебе кина е. Ам ше та люто покълнам, кърк сене бекяр да одиш, та да си нийде не найдеш, пак да си дойдеш на мене, м ше ти уста попукам, нишанън ше ти развръщам, да видиш бално кина е.

Гарушка мете дворено, Стоян си мами стадоно Низ Гарушкини двораве. -Гарушко, караорманко, Чем нищеш ли ма заследи Двама фъв гора да идем? Гарушка дума Стояну: -Заследевам та Стояне, Ъм ка са вярно прикълнеш Да немаш любе и друго, Да немаш дребни дечинки. Паел е и са търнали, Вървяли дъ де вървяли, Седнали та паседяли, Стоян си дума продума: -Гарушко, караорманко, Видиш ли ейнаф бърчина, Зад нея има и друга, Там имам любе и друго, И друго, с дребни дечинки.

Ряченски камень ряка заглява Първо са либе геч забурява, Геч забурява, зор прибалява. Ха си ми дайте дену си галем, Дену си галем да си го земам Я си ма мене жив заровете, Жив заровете, здрав погребете, Да ми не гледат черни се очи, Черни се очи, бялосо лице Дену са сбират малкине моми, Малкине моми, млади невясти. Малкине моми платно да белят, Млади невясти пляни да перат. Я да си станам мермерен камень, Ага ма чукат, я да са пукам Та да ни парснам бялоно лице, Бялоно лице, чернине очи.

Майчу, спразневай адае Водем крадено момече. -Сино, чем как го украде, мутько е, малечко е, Зе ще за майка да плаче. -Га плаче, майчо, да плаче Ти ше го мириш поденом, Я ше го мирем вечером С пазарски ситън армаган, С мокри и благи стафиди.

Карай ма, майчо, карай ма Карай ма, падудривай ма, Ти щеш зе да ма споминаш, Споминаш и задумеваш, Га станам да ти подминам, Зад три, зад четри бърчини, То ти ще наим дахода, Кога си, майчо, карала, Карала, падудривала, га ти са крати вадъна, кой ше ти вода донесе, кой ше ти бяло изпере отпосле немаш и друга и друга мома лефтеро, пък и да имаш, майчинко, тя нема мене да мяса.

-Росице, руса девойко, Що ти ачинки преливат, Преливат и прекипяват? -Нимой ма пита, деверче, Имях си либе хубаво, И те го зеха на аскер, Мало ми дяте астави, Как ще го мома изкути?

Невясто, млада, зелена, Оти ми не си каматна , Кайну първине вечере, Кайну първине гадини? -Чим как да ти съм каматна, Кайну първине вечере, Кайну първине гадини, Три ти съм деца родила, Триж ти съм люльки люляла.

Момне ле, мари хубава, Ага ми търнеш за вода По-ческу мести нажинки, Че галем да та паглявам Изниску във жерапене, Височку във герданене, В средъна във чепразене. Дано не фтасаш, иначе, Га щеш за наму прадуми Твоена майка и майна, Чим те са двене две сестри. И да сме на двамина брате, Пак щеме да са земеме. Хубава мома, род нема, Глибока ряка, брод нема.

Пукни ма, пукни, та ма примажи, Дано са падне на твойно дворе,

на твойно дворе да ма примажеш.

Дену ми паднат чернине очи, Там да изникнат черни чуряши; Дену ми паднат бистрине съльзи, Там да уградят двечешми вода; Дену ми падне тенкана снажка, Там да изникни тенка топола.

Рамадане, Рамадане, Рамадане ле, любе ле, Чим кина ти, чим кина ти, Чим кинати е балноно? От го и ме, от го и ме, От го и мене не кажеш, Балноно да разделиме, Балноно да разделиме, Барабар да го сториме, Барабар да го теглиме.

Сбързавай, писан Исейне, Дъ пралеть не астанаха, Ат пралеть день не миновам И друго лято не ходем Въз майка и въз бубайка. Майци си изметь да вършем, Бубайку диван да седем.

Тенък Фиданю, Вчера ти минах Въз твойно дворе . Тебе немяше.

Ти ма си, либе нагудил Ни болна ходем, ни здрава, Та си изметен не знаем. И я ще тебе нагуди И кавга ти ще награди – Женен да търнеш, да ходиш, Да ходиш, мене да ищеш Пък мене нема да найдеш. Я съм си вътре въз майка, Въз майка и въз бубайка, Въз вярна си съм дружина.

Търна невяста за вода Със двене бяли харкоми, Със двене лели лефтеро. Че си ги срешна пътниче, Пътниче, младо войниче. Пътниче лели не пита, Ам пита млада невяста: -Невясто, млада, зелена, Де има ачик адае, Де има вино червено? -У мене ачик адае, У мене вино червено. -Ти си невясто станала Със късчек да та посипем, Със огънь да та запалем.

Чим нашен мирать де има, Де има, де са находа? На висока сме бърчина, На широко сме одере. Пече на слънче шеинско, Дуе на вятер дейниски. Ьт слънцено сме лескати,

ат ветерън сме крехнати.

Па въну день-месечина Ам нема катри да ходят. Нашине севди не ходят, Мучки са, ненарали са Страх ги е да ги не карат. Хатьте ве севди, хатьте ве, То му е краен сой вечер, Атся са сберем, не сберем, Атся са видим, не видим. Наму са сбира нишанън И вие ни са киткана.

Колчиш ти мина, замина А ти под къща в градина Да ла разсадаш басилек. Откърши мене щълбика Та ми е приз плет прифърни, Да си я махна приз лице. Га си е махнах приз лице, съжули мене лицено, та ми изгоря лицено. То не е било басилек, Ам ми е било каприва.

Галиш ма, севдо, не галиш, Барем ма еднъж погледни С твоине черни ачинки, Ачинки да ти спиртосам, На книжка да ги изпишем, На майка да ги проводем, Да види майка, да знае Каква съм мома загалил На лице бяла – чернока На снажка – тенка височка.

Какви са приз ред седнали Нашине севди севгилни. Седните, любе, седните Седните ше ви пяеме, Кърши ше да ва гледаме, Китки ше да ви даваме И наред шев а гледаме Катро е любе най-лично, Най-лично и най-каматно, Катро са с катро приляга, Катро със катро ше са земе.

Костадинице, невясто,

ти чула ли си, не ли си

костадина са убили на върхън, на планинана на двана върха високи, на двана друма широки. Тебе са на чоп метнали, Ти са си мене паднала, Ти ще със мене да дойдеш.

Майчо, домети дворено И досади ми киткине, Пък я да идам, да видем, Какво ми свири пиленце Па глахчекън го пазнавам Да има мерак вър мене. Ако са каже пиленце, Лайся ше да са развърнъм, Пък ка са каже либено, Нимой ма, майчо, ни чака Ше дойдам зиме подзиме Със мъско дяте на ръки.

Майчо, видей ма ожени, Дорде са още не сятам, Дорде черноки не галем, Че га ти търнам па село, Па две ше ти ги давидам, Па тенка и па висока, Па бяла и па чернока Пък си му майка викаше: Давидай, сино, давидай Га ги на пътен находаш, Та ги па три давидай.

Седи мома на край ряка, На край ряка, на бял камень, Та си чеше бришим коса. Инак седи атзад нея Та е моли, та и вика: Мари моме, малкай моме, Откацъй ми ат касъна, Да е мятам коню сяно, Да не лежи без вечере Кайну инак без невяста.

Момнеле, мари хубава, Сякиму сърце разшени Яла и мойсо разшени. Разшени го ще, юначе, Ам ти е млада женана И ти са дребни децана. Момнеле, мари хубава, Нимой ми гледа женана, Женана, още децана, Ам си ми гледай сърцено, Сърцено ми е шенливко.

Кина са чудиш, иначе, На широконо пътеве, Нишан ли та е убъркал, Или бялконо каначе, нели си адин на майка? Майкати да ти угради Ат алтън бялко каначе. И я съм адна на майка, Мене ще майка да стори

ат алтънприке шарена.

Иди питайте инакън Оти е киман кахъран, Дали за вода студена, Или за мома хубава. Ка ище вода студена, Дайте му да са напие, Ка ище мома хубава, Дайте му да си адбере Ат двене моми еднана, Еднана по-гулямана.

Севдице, пиле шарено, Не ли ми са си наспало, Наспало и належало Цали ми двайсет гадини? Юначе, лудо и младо, Как да са наспем, належем, Га ми е майка мащеха Та си ма ранко будеше, Раничко по месечина гарчивен тютюнь да берем.

Фати са, моме, на хоро, Хоро е грозно без тебе Кайну мегданен без мене -Как да са фатем, иначе, Ага си немам гиздило. Да лесно, моме, да видиш, Какво съм данел гиздило Ленено и капринено. -Дойдах, иначе, видех го, Ла сичкуну ти бендисах, Ала ми яце бендиса Ясна червена кутние.

Фати са, моме, на хоро, Хоро е грозно без тебе Кайну мегданен без мене -Как да са фатем, иначе, Ага си немам гиздило, Гиздило айся правено. -Фати са ,моме, на хоро, Ти си ми мене хубава С катаденшноно гиздило.

Траица брате, града градяха, Денем е градет, нащес са вали. Абрекаха са траица брате, Траица брате курбань да сторет, Койну ни дойде ранна утирна, Ранна утирна с ранна прогима. Че са зададе Манолевана, Манолевана млада невяста. Манол и маха с бялине ръки: -Назать са върни, младоа невясто. Колкуну маха, напреш вървяше, Че си вградиха млада невяста, Курбань си стана на дъно града.

Траица брате, града градяха, Денем е градет, нащес са вали. Абрекаха са траица брате, курбань да колет на дъно сграда, койну ми дойде рано утирна,

рано утирна с ранна прогима.

Задала са е Манолевана, Манолевана млада невяста. Монол и маха: “Назать са върни!”. Колкуну маха, тя нолкув бърза. Седна си Манол, жално заплака. Оти ми плачеш, либе Маноле? Изпустил съм си сребърен пърстен, Сребърен пърстен на дъно града. Спуснала са е млада невяста, Пърстен да вади от дъно града. Затиснаха е с едри камене. Манолевана млада невяста Тя са Манолу жално молеше: Оставите ми дяснана страна, Дяснана страна с дяснана гърда, Да си накърмя малоно дяте, Малоно дяте, мъжкана рожба.

Уяде ми са, момнеле, Адвън темноно ходене, Ходене тебе следене. Син ми си пламен наклала В среде бялконо сърчице. Нищеш ли рачи, момнеле, Огънес да ми пригасиш. Наимам ти са, иначе, Огънен да ти пригасем, Ам ще ма майка пазнае И ще ми вика на сяко: Дъщеро, мое майчина, Ти си с инака ходила, То ти е рошил касъна.

Тя майка нема и друга, И друга мома лефтеро. И да е имаш, майчинко, Та мене нема да мяса Ни с черни очи мамливи, Ни с бяло лице мамливо, Ни с тенка снашка игрива.

Три са Колади абричем, Триж са със тебе видевам, С масур червена каприна, Ти държиш и я припридам, Тебе за длеги ръкаве, Мене за парен бурунжук, Ам си ма майка не дава За тебе лефтер, инаку. -Кажи и, севдо, речи и, Мома не е ли бивала Севда не е ли мятала, Та и наму вяра да фати, Не с тебе да са земеме, Че нашен зулум де има.

Твоно и моно галене Млогу би, малку астана, Ся му накраен дойдахме, Ся сбери та ми проводи

твоено тежко нишане

И я ще да ти развърнам Моено тенко дарове

ленено и капринено.

Невясто, млада невясто, Ат как са с тебе сберахме, Сичку ни търна занапреш, Адно ни назать патърна, Анджек си евлять немаме.

Преди ми, преди руданче, Тенъчко да напредеме, Ситничко да наткаеме, Че наму млочку трябава, Тежка щем руба да правим, Ситно щем даре да дарим.

Делет са мома и инак, Слънцено стойна да гряе. Инак на мома викаше: Нимогам, моме, без тебе, Сърце ми не кайдисава, Тебе със други да гледам.

Снощи съм меже имяла, Та съм да сабах седяла. Морна бех каве сварила врить ги приз ред напуих. И мойно либе там беше И нега с каве напуих, Че си му реках тугава: Машалла, севдо, машалла, Кина сте дашли инаци, Пък ни са молку момине Ат малкине ше ги навършим.

До два ми идат нишана, Ат двене лятни махали, Ся са ла чудем, ла мислем Дали нишанън да земам, Или лефтеро да ходем. Бе да си ходем лефтеро, Сетне ше земам нишанън, Нишане кога та кога, Женилка и нес и утре.

На дворе имам люта ябълка, То не е било люта ябълка, Ам ми е било моено либе, Деня са скриве, нащес излиза Та ми даниса, та ми приниса Батевине му кървави дрипи Нащес ги перам, деня ги сушем.

Мой екран, карар га найдеш Та са за друга ожени, Утре я вечер доведи

и мене зови на гесте

И я ще кайрять да сторем Та ще най-напреш да дойдам

и ще ти седнам в баджакън 

Да твона млада невяста Че ше са тугав личиме дам чией лице по-бяло Дам чий са очи по-черни, Дам чией снашка по-тенка. Мойно е лице по-бяло, Мойне са очи по-черни, Мойна е снашка по-тенка.

Три ми са пушки пукнали В темнана гора зелена. Три ми са майки плакнали. Мехметевана майчица Ла плаче хич не стойнава. Мехмет ат земе прадуми: Стига ла плачи, майчинко, Чем я съм в дейниз утънал Ат твойне бистри сълзици. Как да не плачем, сино ле, Дяте ти плаче в люлькана, Конче ти реве в потунън, Невяста низ двор и въз двор Морна си коса къцаше И в огънен е мяташе. -Невяста да са ажени, дятено да ми изкути,

а пък ми коньче продайте
ам ми го вода напуйте

на двана пъте разделни.

Майчо, роди ма и дружиш И дружиш мома да станам, И дружиш севди да галем, И дружиш да са оженем. Лефтеро да са станава, Малеле, харисати ще Бубайкавана имялка, Къщана със градинана, Емишен със ливадено.

Майчо, роди ма и дружиш и другуш мома да станам, и дружиш севди да галем, и друшиш нишан да земам, и дружиш да са оженем. -Дъщерьо, мое майчина, китка са кичи дур цвети, мома са жени дур расте.

Асане, либе, Асане Идвене ше та галиме, Аднъна ше та земеме. Аднъна госка ше дойде, Не нема да са сърдиме, Че не сме двене две дружки, Две дружки, две пасестрими.

Я и ракие да пием Пак нема да са опием Га нема бяло момече, За ръка да го заведъм, У дума да го отведъм, Майци и изметь да върши, Мене сърцено да шени.

Ажени ли ма майчинко, Найде ли рахать ат мене, Ат мене рахать широку. Морна бе, адмури ли са, Жална бе, разшени ли са? Мъльчи, дъщеро, не думай, Утирном га та споменъм Без прогюма си оставам, Вечер ага та споменам, Без вечере си заспавам За тебе дъще мислене.

Три ма моми галет, три ма китки кичет. Първана бе, мале, син-зелен басилек, вторана бе, мале, бял-червен трендафиль, третана бе, мале, кръпана-буната. Кажи, мале, кажи, я катра да земам? -Земи, сино, земи, кръпана-буната, тя за къща бива, тя ще дом да свива.

Мале ле, мое, майчице, девойко, мари хубава, сой вечер меже имаме, имаме как да немаме, ка ти са види та яла, ка ти са пътень не сглява ат мое пътень да дойдеш, межена да ми абидаш и да ми видиш момине, момине и инацине. Врить са момине дашлили, и твойно либе е дашло във тяве темни мразъве, във тяве бяли снягъве.

Радка е фляла в градина,

роснине китьки да бере.

Радки ги бере и вие,

сякиму китка па китка, 

Мехметю китка немяше. Седна Мехмете да плаче, малка го момъ миряше: -Мъльчи, Мехмете, не плачи, ат мойна ше ти отделем.

Нимой ма пита, иначе за нашно село. В нашено село, иначе, ла сякакво е. Вчера ни умря, иначе, млада невяста, аднесахме йе, иначе сай долу, долу, сай долу, долу, иначе, в малкана ряка, дену са сбират, иначе, малькине моми, малькине моми, иначе, млади невясти. Малькине моми, иначе, платно да белет, млади невясти, иначе, пляни да перат. Лисни са, горо, зелена, спуши са темън габеро, мой Мехметь да са укрие, че той е сторил кабахать, цала е мома съсякъл

ат упар страна селоно.

Пак са е пабил байрякън

и задал са е мамурън,

Жалън щет аскер да сбират, на отбер ше ги атбират, манъха онсекизлие и мойно либе онсекис и то са сбира търнава. Сбирай и води, байряку,

га ги байряку адведеш
във няква чеирь касаба,
висотце вдигай байрякън, 

в широку пускай аскерен, дребън да збират армаган.

Свърши са, майчо, крати са нашено лефтер ходене, въз пъть и низ пъть ходене, на кесим руба носене, на отбур севди галене.

Сравни са, сравни, бърчино, та стани равна равнушка, та да си видем либено,

приз катри пъте минава,
през катри друме друмова.

Милка е мила майци си, рано е не е будила, тя си е сама станала, рано е вода донела, рано е дворе размела с басилекова кичи с буйтуранивка вяйчица, че са изкачи, покачи на високоно одере, шарен е рудань принела, руданю дума дамеше: -Преди ми, преди, руданю, тенъчко да напредеме, рятъчко да наткаеме, кръшенко да накроиме, ситънко да нашиеме

моено тенко дарове.

Невясто, млада, зелена, откак са с тебе сберахме сичку ни търна за напреш,

адно ни назать астана - 

мало си дяте немаме. Ся викам да та оставем, викам я дручка да земам. -Земи е, халал да ти е. Първине госки га сбереш сакън и мене да завеш, и я ще кайрять да сторем, че ще най-напреш да дойдам и ще ти седнам в бажякън да твойна млада невяста, морно щем каве да пием. Че ще са личим тугава, катро е лице по-бяло, катра е снажка по-тенка.

Бално га ти са набални, Излези адвън та пяйни,

метни балноно вър село,
че селу бално не бива.

Ожени ма , майо, задоми ма,

та ми земи, майо, мижевана, мижевана, майо, най-малкана, най-малкана, майо, добирнана. Каматна е, майо, за мене е, работна е, майо, за тебе е.

Карлъку, сина бърчина, чим отчепи са ат няйде, ат няйде, ат няква страна, та да си видем либено на катри ли е мемлекеть, на какъв ли е занаять.

Какво е слънце агряло ат упарь страна рякана моена равна градинка. Бекярене са ачлили, врить са киткине абрали. -Дъщеро, мое, майчиа,

утирно ранко да станеш, 

дурде са мъгли паднали, дурде са росни киткине, да берем, да ги аберем, врит да ги даром обдарим, пък твойно либе най-млогу.

Пиленце пее говори: -Галени га са не земат, женени га са разделет, тяхноно бално де има, чем то и елюм не мяса.. Елюм ла легнеш та умреш, пък ся ла съхнеш, ла вехнеш,

суха си вяйка станала.

Ла викаш хайде, та хайде. Хайде дъм къде да идем – писана немаш адае, писана жамладосана. Момече в потун не седи, ам седи конче червено.

Инак привале, привале приз букаскана превала. Де найде сянка сеннава, де найде вода пийнава, де срещне мома пита е: -Жени ли та ще майка ти, глави ли та ще байко ти? -Майка ма жени, не жени, байко ма глави, не глави, я ще със тебе да дайдам.

Мойно либе с други ходи, с други ходи, други гали. Я самичка не вяръвам,

дружкине ми казаваха,

я и тяху не вяръвам. Га атидах на чешмена,

на чешмена, на вадъна,

че ги найдъх дваминана, да са галет, да са мамет. Той и даде стрък басилек, тя му даде агледалце,

агледалце абрасенко.

Тя мирише и въздише, той аглява и запява: -Агледалце, абрасенко, ти ли гледаш бильбиль мома, черни очи, бяло лице?

Стани ми, бяло момече,

стани ми севдо, отвори,

носим ти ситън армаган

сама да си го извадиш
ат шаренине паяси.

Нимой ма буди, иначе, първа съм съне заспала, още не съм са наспала, наспала и належала. А бре, иначе, гидийо, пусти съм мерак метнала, метнала и упустила вър тебе лефтер инаку. Ла тебе ка си не земам, та нема да са ни женем дорде въз тебе не дойдам, дур ти в къщана не флязъм.

Сърце добре е скриено, скриено и замерено, ако е съце извърху, село ще ибреть да земат, че то е с кърве навряло, черно е, пачерняло е, темно е, патемняло е, черън е кюмюр станало за мона бяла дъщере, че ми е млада умряла, с едничка първа рожбица.

Фатмо, майчина дъщере, оти са Фатмо, забави на студенана чешмица? Забавих ти са майчинко, сиво ми стадо приброди та ми вадъна възмъти, та чаках да са избистри. Дъщеро, мое, майчина, стара са майка не лъже, рошени ти са плиткине, дърпани ти са дрипкине.

Ръфка е болна легнала на високана планина, душе въз нея немяше

ад едно пъстро пиленце, 

в уста и вода носеше, с крилца и сянка правеше. Постой, пиленце, почекай с душе да са доберам, че си ми земи пиленце, ад мучко пърсче пърстенче, та го однеси, пиленце, въф майчинана градина,

въф сестринен ми басилек. 

Сестра ще рано да стане, та ще заляе киткине и ще да види пърстенень, и ще са сяти тугава, че е Рафинка умряла.

[редактиране] Културни и природни забележителности

                                                     Свещените книги

                                                                                                     Светозар Любомиров

                По официални данни от 2001 година 32.7 на сто от жителите на планетата са християни, 17.3 на сто са мюсюлманите, а 16.6 на сто са атеисти, 13.3 на сто са хиндуисти, 6.3 на сто будисти, 13.8 на сто други религии. Вярващите в бог са 83.4 на сто, а атеистите 16.6 на сто. Тази статистика е показателна за настроенията на хората и самоопределянето им за принадлежност към определена религиозна общност. 
               Трите световни религии имат свои свещени книги. Това са Тора за юдеите, Библия за християните и Коран за мюсюлманите. Най-важната им особеност е техния писмен характер. Култът към писаното слово им гарантира непроменяемост на текстовете, те могат само да се тълкуват. Свещените книги съдържат основните нравствени правила, които бог е дал на хората от едно племе и които те трябва задължително да спазват.
               Такъв договор сключват юдеите с един единствен бог Яхве, който им обещава, че ще ги закриля, ще им осигури земята Ханаан и ще ги направи господари на света. Единственото, което иска бог от тях е да го почитат и да пазят неговия закон. Този договор на Яхве с юдеите е наречен завет. От тук идва и наименованието на двете части на Библията –стар и нов завет.
                Заповедите си бог Яхве спуска лично на Мойсей на планината Синай под формата на скрижали. Формирането от тук нататък на религиозната система се свързва с Мойсей – законодател и предводител на еврейския народ, който утвърждава монотеизма – вярата в един единствен бог, на фона на многобожието на съседните на евреите племена. Но Яхве става бог само на евреите, той лично ги е избрал и в основата на юдаизма лежи схващането за богоизбраност на евреите.
                 По-късно цялата история, култура, вярвания на евреите са записвани много грижливо в специална книга, която отразява цялата култура на племето, както и практическия им живот. Схемата е проста – Яхве закриля евреите, те следват строго неговия завет и ако се отклонят, получават строги наказания от бога си. Тази схема определя и основното съдържание на Стария завет, който се състои от 39 книги според православието, а според други вероизповедания те достигат до 50. 
                Книгите от Стария завет са създадени от ХІІІ в. пр. Хр.до І в.сл.Хр.  Първите пет книги са написани от Мойсей и носят общото название Петокнижие или Тора (закон). Съдържа частите Битие, Изход, Левит, Числа и Второзаконие. В тях е отразено времето от сътворението на света до пристигането на евреите в обетованата земя Ханаан до смъртта на Мойсей. До голяма степен в тези книги е описана историческата съдба на еврейския народ и многобройните перипетии между него и бог – сътворението на света, парвородният грях на Адам и Ева, последван от изгонването им от рая, историята за всемирния потоп и спасяването на човешкия род чрез Ной и потомците му, строежът на Вавилонската кула, първият завет между бог и Авраам, историята на Йосиф и неговите братя, бягството от Египет и т .н.  

Старозаветните книги се превръщат в своеобразен кодекс и дават основата на други религии – християнство, ислям. Евреите създават много силна тълкувателна школа на Тората и така се създават книгите Талмуд и Кабала.

            Превратностите на човешката съдба и чувството за вина довеждат идеята за появата на месия, който ще върне хората в правия път и ще въздигне царството им като световен господар. Тъкмо доктрината за спасителя възприемат по-късно християните.
            Библията е свещената книга на християните. Преводът на думата от гръцки език означава книга.
              Християните заемат почти изцяло Стария завет от юдеите и той става първа част от Библията. Но християнската религия и нещо ново – богът на християните е носител на всеопрощаваща благост и любов. Освен това неговата благост не се ограничава само върху един единствен народ, а върху цялото човечество, като на прави разлика по пол, раси, социални групи. 
             Основната тема на Новия завет е животът на Исус Христос. Милостивият бог изпраща своя Син, който се въплъщава в девица и се ражда в човешки образ за да страда, да бъде разпънат на кръст и с мъките си да изкупи първородния грях и всички грехове на хората, както и да ги подготви за второ пришествие, което ще завърши със Страшния съд и края на света.
              Библията преобръща представите за света. Старият завет, който се гради на основата на митологичното съзнание, че всичко в света е циклично създава представата за неизбежното зло, което човечеството носи в себе си, наказанието за извършеното зло и сключването на нов договор с бог, след което цикълът се повтаря. Християнството има нов възглед за историята – начало, среда, край. Представата за времето е линейна, а не циклична. Началото на света е Сътворението, средата – въплъщението и възкресението на Христос и край – Страшният съд.
                Втората част на Библията се нарича Нов завет. Тя се състои от 27 книги. Сред тях са четири евангелия – на Матей, Марко, Лука и Йоан, Деянията на светите апостоли, Послания и Апокалипсис ( Откровението на Йоан Богослов).

Християнството, подобно на юдаизма и исляма е монотеистична религия, но е обогатено с троичността – единният бог има три лица (ипостаси) – Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух. Това е един от най-сложните елементи на християнската доктрина, предизвиквал множество спорове.

              Новият завет е качествено нов договор и има смисъл на договор между човек и бог и сборник от книги. Неговото формиране продължава чак до ІV век. Днес науката доказва, че основната част от текстовете в Новия завет са създадени през втората половина на І век до първата половина на ІІв. Първият списък на каноничните библейски книги е създаден от Евсевий Кесарийски (има и много неканонични книги, които църквата счета за еретични). А официалното канонизиране на Стария завет е станало на равински събор в Ямния, един век след началото на нашето летоброене.
               Християнството е най-разпространената религия в света. Популярността си дължи на Исус Христос, който е и една от най-влиятелните личности в историята на човечеството. Неговата популярност се дължи преди всичко на това, че проповядваната от него религия засяга живота и съдбата на отделната личност и цялото човечество, затова християнството се разпространява така масово. Христос предлага на хората средство за борба срещу вечните му врагове – грях, страдание, смърт, съд. Освен това предлага единствено средство за достигане на вечен живот и ценностна система, част от която е актуална и до ден днешен и е в състояние да промени живота на човек. Бидейки център на християнството, Христос се превръща и в център на човешката история, която се разделя на два периода – преди и след неговото раждане.
              Животът на Христос е представен в Новия завет, но нито новозаветните книги, нито други източници дават сигурна информация. Не е сигурна точната дата на раждането му, нито датата на смъртта му. Не се знае дори истинското му име. Той е бил правоверен евреин. Нова година не е на 24 декември, а на 1 януари, когато Христос е бил обрязан, когато става пълноценен член на еврейската общност. Знайно е, че Христос умира твърде млад (за разлика от Буда и Мохамед) и не е могъл да остави много последователи, нито собствени писания. Неговите последователи  при смъртта му са малобройна еврейска секта. Едва по-късно Свети Павел, приема създадените от Христос морални и нравствени принципи и добавя към тях култа към Христос. За научните среди извън всяко съмнение е , че християнското богословие е дело на Свети Павел.
                  Нравствените норми, които Христос провъзгласява имат огромно значение за християните, те са разумно ръководство за морално поведение. Златният принцип да се постъпва с хората, като искаме с нас да постъпват е възприет от евреите. Философията му лежи в почти всички религии. Но този принцип е провъзгласен още от Конфуций 500 г. пр. Христа. Христовият принцип за несъпротивление на злото и обич към враговете пък не се спазват, нямат широка поддръжка . Оказва се, че най-значимото му схващане остава неприложимо.
               Ранните християни не са схващали развитието на науката като завет на Христос, дори при приемането на християнството от римляните то е съпътствано от упадък в науката и техниката. Разбира се, развитието на техниката и науката се свързва с християнския запад, но не се дължи на християнството, а на рационалистичните възгледи на Евклид и Аристотел, намерили израз в трудовете им.

               Коранът е свещената книга на мюсюлманите. Мюсюлманин означава човек, всеотдаващ се на бог. Думата ислям произлиза от арабския корен –мсл, с който са образувани думи като мир, чистота, подчинение и послушание. В такова смислово поле е и семантиката и. Ислямът е религията на мюсюлманите, възниква в началото на VІІ век в Хеджаз, Западна Арабия, която се гради на пет стълба – Свидетелство, че няма друг бог освен Аллах и неговия пророк е Мохамед, отслужване на петкратна молитва, даване на милостинята закат, поклонение хадж и говеене през месец Рамадан.

Коранът е сборник от проповеди на Мохамед, които са словото на Аллах, разкрити на Мохамед чрез светия дух Джибраил (архангел Гавраил) през месеца Рамадан. Те са му низпослани на части. Като цялостна книга е съставена и канонизирана по времето на третия халиф на Арабския халифат Осман (644-656г.). Написана е на арабски език в римувана проза и с изящния си език е задоволявала изтънчения литературен вкус на арабите. Значителна част е заимствана от юдейски и християнски източници – писмени източници и беседи на Мохамед с юдеи и християни. Коранът съдържа 114 глави, наречени сури и 6206 аети. Ислямското летоброене започва от 622 година, когато Мохамед се преселва от Мека в Медина.

                 Абдул Казем бин Абдуллах е името на Мохамед. Той е роден вероятно на 20 април 570 г. в гр.Медина. Оещо нероден, умира баща му. Майка му умира когато той е на 6 години. Работи като керванжия при богата вдовица Хатиджа – 15 години по-възрастна от него- и през 595 г.- се жени за нея. Има 6 деца от нея. Има още едно дете – Ибрахим. След смъртта и (на 65 годишна възраст) се жени още няколко пъти. След неговата смърт на 6 юни 632г. останали 9, между които една египтянка, юдейка и негърка. Тогавашното разбиране за брак е било твърде различно от нашето, затова е било нормално да се ожени за братовчедката си (Зайнаб) и седем годишната дъщеря (Айша) на загиналия му приятел.

Влиянието на Мохамед в историята на човечеството е огромно, тъй като той е единственият човек, постигнал това влияние както на верско, така и на светско равнище. Славата си постига след четиридесет годишната си възраст. По негово време повечето араби били езичници. В Медина живеели обаче евреи и християни и вероятно от тях възприема представата за един бог. Последователите му в Медина са повече и затова през 630 година се завръща от Мека като завоевател. Много арабски племена се приобщават към него и скоро той става истински управник на цяла Южна Арабия. Въодушевени от неговата религия, макал и многократно по-малобройни арабските войни бързо завладяват цяла Месопотамия, Сирия и Палестина. В 642 г. Египет е откъснат от Византийската империя, а персийските войски са разгромени в Кадисия (637г.) и Нехавенд (642г.). В 711 г. арабската армия вече е завладяла Северна Африка до Атлантическия океан. За по-малко от един век бедуинските племена, вдъхновявани от словото на Пророка създават огромна импирия от Индия до Атлантическия океан, каквато светът не е виждал до тогава. В своята книга “100-те най-влиятелни личности в историята на човечеството” , издадена в Ню Йорк през 1992 г. Майкъл Харт поставя на първо място Мохамед, преди Христос главно защото Мохамед има по-важна роля за развитието на исляма, отколкото Христос за християнството (Свети Павел е този който разпространява християнското богословие и автор на голяма част от Новия завет). Исус е създал основните морални и етични норми на християнството (до колкото те се различават от юдаизма). Мохамед е създателят както на ислямското богословие, така и етичните норми на исляма. Освен това негова е главната роля за разпространение на исляма като вяра и цялата и обредна система. Но всичко отгоре той е автор и на Корана, който макар и завършен след неговата смърт, отразява вярно неговите мисли и идеи. За разлика от Христос Мохамед е водеща фигура и в светско отношение. Пак в същата книга се казва:”Всъщност като двигателна сила на арабските завоевания той (Мохамед – бел. моя) може да бъде поставен като най-влиятелния политически водач на всички времена” (стр.12) Но от чисто верско гледище Майкъл Харт се съгласява, че въздействието на Мохамед върху човешката история е равнозначно на Исусовото (пак там).

                  Ислямът признава Исус Христос за любим пратеник на Бог и вярват, че в съдния ден тъкмо той ще слезе на земята. Ислямът не вярва в разпъването на Христос, тъй като бог не би позволил с любимия му пратеник подобна гавра като разпъването на кръст, затова го подменя с престъпник на кръста.

[редактиране] Редовни събития

[редактиране] Други

                                                 Нашенски шенлици             

                                                                    Светозар Любомиров

Забележка:Текстовете не са редактирани от автора

Заженил се един личен ерген от Диманово, а тук винаги е имало здрави, яки, пращящи от физическа сила мъже. Та се заженил един от тях. Харесал си хубава мома от съседното село и решил да я вземе за жена. Легнала му на сърцето, че била хубава и работна. И както му било редът, изпратил старата си майка да му я иска за жена. Момата и дума не давала да се продума, че бил сиромах човек, пък и диманци си били известни с, че много работят. Задирял я Димчо, така се казвал момъкът, не пропускал случай да я види. Лятос, когато бере тютюн на Конжурово, есен, когато събира шума по Хърбава чука, зиме по седенки и попрелки, ала момата все нехаела. Колкото повече го отблъсквала, толкова повече разпалвала огън в гърдите му. А той я харесвал и за това, че не допускала никакви ергени до себе си. Късна есен било когато Димо забелязва, че един коченски копелдак започнал да се навърта около нея. Като се разбесняла оная ми ти кръв, като затуптяло онова ми ти сърце, мира не му давали деня и нощя. Пък и се разчуло, че ходили да му я искат и родителитe я дали, че били от едно село. Нямало време за губене. Събрал Димо верни аркадаши диманци и решили, че трябва да я крадат. Знаел, че Фейма ще събира шума по Конжурово с дружки и зачакали, скрити в храстите. Нападнали. Метнал я Стойко – най-добрият Димов приятел- на гърба си и забързали към селото. Спуснали се към Попово и поели през Ливачини към Диманово. Ала мома като мома ли е? Като закрещяла, заритала, защипала, захапала…Поел я друг и него одрала. Мислили си, че като наближат селото ще кротне, ала колкото наближавали, толкова по-дива ставала. А трябвало да бързат, че Феймината дружка хукнала към Кочини и скоро кочанци с брадви могат да ги настигнат и тогава ставало лошо…и друг път са яли попарата им. Луди глави пък и куражлии са кочинци. Чули писъците отсреща, диманци наизскачали от къщите, и като разбрали каква е работата, приготвили сопи и брадви, та ако дойдат кочинци за откраднатата мома, да им дадат отпор.

А дружината напредвала към Ливачини.Не останал нито един   ненахапан и ненащипан. И друг път са крали моми, ама такова чудо не се е виждало.

Колкото наближавали, толкова сърцето на Димо се свивало. Искало му се вече Фейма да кротне, да приеме, че Димова невяста ще бъде, ще върти къщата му и ще му подслажда живота. Но с такова зло… - Стойте, викнал Димо, пусните го да си върви, с това ще има да се тегли.

         Спрели. Обърнали се всички към нещастния ерген със съчувствие и били готови да пуснат проклетията, но чули ясния и глас:

- А, а, я да си рукам! Ве си ма носите къдену си ма носите!

         И отново нахлула кръвта в жилите на Димо...

                                        …  

Старият Делибашия имал двама синове. Родили му се един след друг. Расли заедно и дошло време да ги жени. По-големият малко понакуцвал та не могли да му намерят жена. Виж малкият бил друга работа. Момите лудеели по него. Хубавец бил, пък и старият Делибашия имал скътани цял ботуш алтъне и това се знаело в околността.
Големият вече бил подминал двайсет и пет години и застарелият ерген си взел умута, че за него няма да се найде мома. Пък бил харен момък –кротък, работлив, а не бил и грозен, само дето като малък паднал на пързалката и си счупил крака. Нямало доктори тогава, та всички ходели при Паяка. Има ли някой счупено, изкълчено, навехнато всички ходели при него. Идвали от околните села. Славата му се носела надалече и посрещал хора отвсякъдe. Ала Делибашията се бил скарал с него и завел сина си при друг чекръкчия от друго село. Нямал той уменията на Паяка. Превързал го и го отпратил да си ходи. Преглътнал Паякът обидата и отишъл при Делибашията, че било срамно в селото на прочутия чекръкчия да остане кедерлия. Делибашията не отстъпил като му казал, че има и по майстор от него, но след време кракът на сина му зараснал накриво.

Все си имал наум Делибашията, че сина му останал кедерлия заради него и постоянно имал в гърдите си някаква тежест. Свивал тютюн и постоянно пушел, затварял се в себе си и почти не общувал с никого, но бил твърдо решен да намери невяста и за него. Един ден рекъл на жена си: -Стягай се, довечера отиваме момаре. Покорно стегнала армаган Делибашийка, облякла новите си дрехи и безмълвно закрачила след мъжа си. Изкачили Чуката, минали през Папретивото, през Средол, Дрян, Пиличевата колиба и навлезли в селото на отколешния му приятел Читака. Без заобикалки Делибашията захванал: - Знаеш, Читак, имам за женене, пък и ти имаш. Познаваме се отколе, на хубаво място ще ти е евлятет. Синът ми е кротък, работен, лафът на две не ми е правил. - То харно аретлик, ама да не беше му оня кусур… то не че е нещо лошо, ама моминкаса ми е мучка за него. Виж да речеш за малькен… - Анджек де, та за малькен ми е думата, то за големен сме се взели умута…и въздъхнал дълбоко.

               Отишли още един път момаре, че то с един път сватба не бива. Завели и бъдещия зет. Харесали го и родителите и момата. Само той се дърпал, че трябвало да прижени батя си, но Делибашията отсякъл:

- Това не е твоя работа! Довели момата. Радост голяма. Добрин поздравил брат си за женитбата и скоро се качил в стаята си. Дошло време за ляганe. Младоженецът се засуетил около вратата и облян целия в червенина, срамежливо проронил: - Пък ние такова… викаме да вървим да си лягаме… - Холан дяте - скочил Делибашията - сядай на гъзът ейтува, тава не е тебе доведено!

              И завел булката в стаята на Добрин. Щастливо живели до дълбока старост.

                                  ….

  По време на колективизацията решили да правят ТКЗС и в Диманово. Дошли общински представители от Узундере и свикали събрание. В селския клуб се събрали всички – и мъже, и жени, та дори и дечурлигата. Нямало какво да се прави и селските първенци склонили. Непреклонен останал само най-големият чифликчия в селото. Не можел да прежали нивите си. Пък и останал на млади години вдовец със седем деца и трябвало да им осигури достоен живот.

- Громът ще удри и текезе и мекезе. С бразва го съсичем! – така закрещяла една комшийка сред разпръскващото се множество.Тя не могла да си обясни какво е това текезесе.

             Минали няколко дни и общинарите от Узундере пак дошли. Този път Рахмановица била по куражлия. Облещила се и на общинаря.

- Беш киши мъски да има като мене - громът ще удри и текезено и мекезено!- повторила клетвата си тя.

            В това време един от комшиите забелязал, че Батьо Метьо –тъй му викали всички -чифликчията го няма, но знаел, че е останал да нощува при омъжената си дъщеря и няма да се прибере тая нощ.
              - Рукнали са го на Узундере, затворили са го в участъкън и са го                             примазали от бой оти не ще да се пише в текезесето.

- Ам пиши са свине, дано та громът удрие! – сръгала Рахмановица мъжа си, който кротувал до нея…

                                           …

        На 5-6 километра от селото същата жена засяла царевица, но когато започнала да връзва махалки, пилетата я емвали и едва успявала да сплете няколко плитки докато узрее. Слагала жената плашилки, ама нищо не помага. 
       Нивата и била точно срещу къщата, но доста далече. По някалко пъти на ден старата излизала на двора и размахвайки ръцете си, напъждала птиците с:

-Ущяяяяяя! Ущяяяяяя!

                                                …

Бяльо беше преживял много.Той беше най-възрастният от Белевия род. Взели го войник заедно с единствения му брат. Служил единадесет години. Като пленник е бил в Индия, прокопавал е Суецкия канал, изобщо изстрадал беше старият човек сега с чисто бяла коса, дълга бяла брада, пожълтяла около устата от горчивия тютюн и бастун - същински светец. Като малък пасях няколко крави, а той пасеше десетина овчици и винаги търсеше компанията ми, за да му ги завръщам, защото не можеше да ги догони. -Таа … млогу са е теглило, сине. След единайсет години се връщам от войниклък и на Крайгора имяхме търлица. Ага стигнах до нея, гледам, че коловете на плетън са са разкривили. Разбрах, че мъжка ръка не е работила отдавна. Как съм си отишъл до дома, не помня. На двора гледам майка седи и плаче. Рипна тогава ага ма виде, ама не можа да ма познае: -Катри беше, синче –вика. -Ам я сам, Ваклин, не ме ли позна? -Как да та познам, синче, очинките ми изтекаха. Боботи умря, пък от вам никакъв хабер… Така и не дойде хабер от него… Старецът дърпаше свитата от вестник цигара и се готвеше да разкаже друго. -Друг път пък … и заизважда от торбата си нещо за ядене върху разстлана кърпа, чийто цвят беше трудно да се определи. С бавни движения сложи първо един комат ръжен хляб, който проклетата му жена беше изпекла преди четири – пет дена, един домат и малко извара, увита в някаква кафява хартия и една люта чушка, от която и друг път беше ял. – женище пусто, не е клало тезе хляб. Женено беше в Бурево и я беха върнали. По майчин хатър я взех. Земи е вели, вече си стар и мома нема да найдеш. Зех го, ама да беше чуляк…-Заяде и отхапа от чушката, но тутакси я метна встрани. Явно беше много люта. -От мене ти на сахат, синче –наръбана биберка и върната жена видиш ли, бягай от тях.

-Та щях да ти разправем. Скарахме се с една комшийка за дребна работа. И я и тя, и я и тя, вкисна ма, та го удрих, ама яко му удрих един шамар. Глухо беше свинето, хич не чуеше. Наслушевам са я чулякън и да дойде, я синън и, ама никой не дахода да са разправеме. Една вечер я гледам на вратана и носи кинану носи. “Съй и съй аго,вика. Ти ма удри, ама я си причух, та съм ти донела премене.” И хас си беше причуло свинето, от един шамар, а педесет години е жило глухо. Я са наслушевам да ма съди, пък то ми носи прéмене. Та десу викат людесе, че боят е излял от дженнетя, та са прави. Пък и ким за един шамар държи ли са. Майка речяше: “Ким бива, дорде дюльбень изсъхне”. 

                         …

Една диманска невяста я заболяло ухо. Мъжът и бил на работа в Смолян и рядко се прибирал вкъщи. Трябвало да отиде в Неделино на лекар, но без разрешение на свекървата това не можело да стане, още повече, че било в разгара на брането на тютюн. Пък и двете не били в добри отношения. -Майо, боли ма едното ухо и не чуем с нега хич. Утре ше върем на Узундере на доктор. -Ти чуй с едното та щеш млогу начу, ам чуеш ли.

                              …

Работили две димански жени в съседни ниви. През земеделския сезон нямат много време за готвене и за това на нивата се яде суха храна. Започнат ли да зреят доматите, те стават основна храна. Когато дошло време за ядене по-младата повикала по-възрастната да споделят храната си: -Ингьо, яла да ядем заедно. Имам и ляп и такво, дамато и такво… -Нища нища. Имам си и ляп и такво, и дамато и такво.

                            …

Отишъл един мъж да печели пари. Работил на же пе линията за Момчилград. Когато хванали студовете и не можело да се работи навън, той се прибрал в Диманово. Както си му бил редът жена му рано приспала дечурлигата и се усамотили в отделна стая. Понеже отдавна не са се били събирали като мъж и жена те веднага се заели с тази работа. Но беда голяма. Когато връзвала гащите си, жената не ги била завързала “на ключ” та с една дръпване на въркузуна да се развържат, а ги вързала “ на вързел”. Мъчила жената да ги развърже, мъчил и мъжът, но ключът се бил затегнал здраво и развързването се оказало много трудна работа. На другия ден жената споделя със своята комшийка какво се е случило: -И я мъчих, и Той мъчи, и я мъчих и Той мъчи, и нема как - в петък ше са върви на Бунар на лестик. Бунар е на трийсетина километра, но е най-близкото място, от където може да се купи ластик за гащи.

                                                …

                                        Фолклорно

Дъщеро, мое, майчина, лесно се пяе “малеле”, изет се ткаят кенаре.

                                              …

Неделинските мъже се славят с това, че пият много ракия. Това е символ на мъжественост за тях. Една баба, чийто внук е ял бой от баща си, за това, че синът му вече е опитал от огнената вода, а и позапалвал вече, го насърчава: -А тъй майка, а тъй, нимой слуше бубайка ти! Ше пиеш ракие, ше пиеш жигари, зам да биеш на мъско - нема да шупчиш пъшки.

                                  …

Разгонила се кравата на една жена. Мъжа и решил да я закара на ветеринаря за изкуствено осеменяване, че хубави телета са се раждали. Когато жена му разбрала за намеренията на мъжа си, тя най- категорично му възразила: -Пусто ще ти остана! Хайванчено един път му е дошло, ти немя да го адведеш на бик, ам ще го водиш на инжек.

                                    …

Кравата на една баба, която била изкуствено осеменена, се отелила. На другия ден тя не без гордост се похвалила на комшийката си: -Родило ми се е теленце. Мъско е и е с една въргулата главинка , ла мяхне доктурън.

                                     …

Баба Джема родила осем деца. Всички си хванали пътя. И понеже и осемте били момичета, тя останала сама. Била вдовица повече от трийсет години. Близо до къщата си има голяма нива и понеже не смогвала вече да я обработва, една пролет намерила кой да и я изоре и най-лесно било да я засее с ръж. Да ама след това ръжта трябва да се ожъне, да се “чукат” снопите, за да се орони житото, да се овършее… изобщо дълга и широка работа за сама жена. Загрижена съседка я попитала: -Ам, жиже Жемо, кому го сяеш, кой ше ти го жене, кой ше ти го върше? – питали я комшии. -Я имам осем деца, ря. По сноп са осем, по два – девeт – пресметнала старата жена.

                                  …

Четири мъжки деца имал бай Младен. Задомил ги и четиримата. Скоро господ им дал и деца – по две, по три, ама все женски. -Останаха си мойте деца без деца – тежко въздъхнал бай Младен, макар, че къщата му се пълнела с дванайсет внучки.

                                   …

През шестдесетте години на миналия век по тези села са започнали да си купуват радиа. Слушали предимно “народни” – песни, които хората знаели от детските си години, в изпълнение на професионални певци, но особено се интересували от прогнозата за времето. Хората тук знаят много добре, че когато се “леска” от Ушине и Светиле – непременно ще завали, но слушали и радиото, за да видят дали ще се сбъдне неговата прогноза. Една бдителна старица, която имала двама сина, които си били купили вече радиоапарати, се похвалила: -На гулямен ми син радивоно и познава и не познава, ама на малькен кинану рече - ейнава станава.

                                 …

Една диманска мома се оженила. Както си му било редът, поканили всички околни села. По едно време, когато се показали младоженците група подпили си мъже почнали да викат “горчиво”. Младоженецът срамежливо целунал булката, а една жена от селото се възмутила:

       -Мене мъ е чулякън четириси години под юрганън не любнавал, пък ся са абилюбеват въз ейсолкув инсан!

                                      …
        Нивите на димановци са доста далече от селото и за да ги обработват, раждали по седеем - осем деца за да им помагат в земеделската работа. Почти всичко е трябвало да се носи на гръб. Работели са от тъмно до пладне , идвали са в селото да обядват и да нанижат тютюна, а след обед, всичко се е повтаряло пак до тъмно. Мъжете мъкнели най- тежките сандъци с тютюн, снопи с ръж, а зиме суровите дъбови вършини за огрев – помагали и жените и децата. Цяла година все нещо се изнася на гръб по двата стръмни, дълги около два километра склона към селото – Крушката и Дъбища.
        Един грижлив мъж, който щадял жена си, да не носи тежък товар на гърба си, останал само с две деца (тогава никой не оставал с две, три, та дори и четири деца). По този повод мъжът се изповядал веднъж:
         -Ейсава Крушка и ейсяв Дъбища ме оставиха мене без деца.

                                                …
       Възрастна двойка си купили хладилник за да изстудяват вода и мляко за пиене през най-горещите дни. И понеже за тях това било голяма придобивка, жената изгаряла от желание да се похвали. Когато намерила достътъчно голяма публика, споделила:
       -Чулякън е купил ледильник. Цяло лято собана не сме пригасели, изгорелили сме камион дърва и у дома си е все студено.
                               

        По времето на социализма всяко село си е имало партиен секретар и председател на Отечествения фронт. В селото редовните председатели били двама приятели – бай Алекси и бай Асен. Дойде ли края на мандата единият бил “избиран” за партиен секретар, другият – за председател на ОФ. Това било досадна работа, защото е трябвало да вършат обществена работа, която не им се заплащала и те с досада ставали председатели. Партийният все пак имал повече ангажименти. Когато дошло време една година да се избира партиен секретар (имало и представител от общината) се свикало партийно събрание и както винаги нямало желаещ да бъде избран. Тогава представителят на общината предложил за партиен бай Алекси, но той се възпротивил с аргумента:
       -А, тази година е ред на бай Асен да е партиен секретар. Аз ще съм председател на ОФ. – така и станало. 

                                           …
                               Още ави

       Тук хората по-рано са имали много деца. При нежелана бременност жените са си казвали: “Аллах го е дал” и са раждали. Не са знаели как да се предпазват, до като не се появява презервативът. Когато въднъж двама мъже обсъждали качествата му, единият сериозно възразил:
       -Немам му доверие я на нега. Виктор мой приз ейнакова са привря.

       Училището в Средец винаги е имало проблеми с това, кой да бъде директор. В миналото местните учители са се надпреварвали за лидерския пост и директорите са се сменяли често. При една от смените един дългогодишен учител и селски активист отишъл в Смолян в отдела по образование при началника, от където назначавали директорите.
      -Другарю начальник, нашено училище в Средец може да го оправи само един човек. Казва се Кумчо Паничев – улежал, с опит,,уважаван човек,  способен да сплоти колектива, да пресече множеството жалби от училището, да издигне учебно-възпитателния процес на равнището на партийните изисквания.
       -Кой е този човек? – попитал началникът.
        -Казва се Кумчо Паничев.
       -Ама кой е, кой е?
       -Ам аз, бе другарю Кенанов – така се казвал началникът.

                                        …
         
Ученическа констатация: -Когато учителят не си знае урока, дава на учениците да правят контролна работа.

                                                … 

          Един помощник директор по стопанските въпроси на едно училище   веднъж се оплакал на свой приятел:
           -Днес съм се скапал от работа– три пъти съм се качвал до четвъртия етаж.

                                                         …
            В началото на учебната година една възрастна жена отишла при кмета да отпусне някаква помощ за да купи учебници и тетрадки за внуците си, които били останали само на нейни грижи. Кметът, явно препил от вечерта, подпирал главата си и уж слушал жената. Когато приключила с молбата си, тя очаквала някакъв отговор, но той мълчал. Жената си помислила, че не е разбрал добре какво иска и отново повторила молбата си. След малко кметът вдигнал глава и попитал:
            -Та какъв беше твоят проблем?
            Учудена жената за трети път разказала за неволите си и че нямала пари да купи учебници и тетрадки за четирите си внучета, чиито родители са слепи и пенсиите им не стигат за нищо и че е дошла при него, за да и помогне. Но той отново мълчал с подпряна глава. 

Жената почакала, почакала и се възмутила:

          -Ам продуми, свине! Дано та громът удрие.

                                        …

           Дошъл един човек от Средец в общината по някакъв проблем. Изпратили го в счетоводството, а там стоят наредени седем-осем счетоводителки и си правят мохабет.
           - А здравяйте тугавану, ве машалла на седяне място шукадър пари зимате.
     
                                     …

         Прочул се Джиньо – изгревския фелдшер, дошъл тук от плевенския край  , че е голям доктор и идвали жени при него за всичко – за кашлица, за рани, за урочасало, за това, че кравите им доят малко мляко, изобщо за всеки здравословен и нездравословен проблем. Той им давал хап, прибирал парите им и ги отпращал. Минавало им и славата му на голям доктор растяла. Една жена от долната махала отишла при него.
         -Докторе, дошла съм да ми дадеш я хап, я енжек да ми пишнеш за каделешка. Пусто собище кади, та е отурмило цалана къща.

И докторът и дал хап за каделешка. Не се знае дали печката и спряла да дими.

                                              …
      Добродушната Тошковица не подозирала, че мъжът и кръшка с първата и приятелка. Тя често ги нагостявала през дългите зимни нощи – плетели, предели, разказвали си клюките и когато приключели, мъжът ходел да си я изпраща нощес, за да не я е страх.
     Една вечер Тошковица плетяла, а дружката и дошла без работа. Мъжът и се въргалял край двете жени в леглото и помолил жена си да го почеше по гърба, много обичал това Тошко. Чесала го жена му, чесала и по едно време се обърнала към приятелката си:
      -Подрапи го ти, душче, пък я да поплетам.- Приятелката и с удоволствие и за двамата се заела с тази работа.

                                             …
      В едно село учителствали трима учители. Децата били малко, но никой не ги закачал и работели и тримата. Двете жени – учителки занимавали децата, Пък Тошо, мъжът си попийвал биричка в магазина, който се намирал в двора на училището. Колежките му наглеждали и неговите деца.
      Ильо, съседско дете и приятел на даскала, щял да влиза в първи клас. Дошъл петнайсети септември. Майка му го облякла, сложила на гърба му раница и го отпратила на училище, но на излизане от двора казала на сина си да набере цветя за учителите.
       -А, ам то ше ми е Тошо учител.
       -Ам да ти е Тошо, набери му и нему китки.
       -Я ше му земам две бири – отвърнал наблюдателният първокласник.

                                     …

        През 60-те и 70-те години на двайсети век седянките са били основно място за срещи на влюбените. Това ставало обикновено в домовете на момичетата, които събирали седянки и канели ергените. 
          На една такава седянка до момата на стопанката на къщата седнал един момък, с който отдавна се харесвали, но майката на момичето за първи път ги виждала в такава близост. Когато седянката се разотишла, майката се скарала на дъщеря си, че е оставила ергена до нея. Свекървата – деветдесет годишна старица, която слушала укорите на снаха си, се намесила:
        -Нимой невясто, нимой кара дятесо. Та кина е сторило? То му стига стисканено.Не адно вряме силюмичка чакахме някво да дуйне ламбана.

                                        …

В едно неделинско село имаше млад момък, който по цял ден зиме и лете се шляеше по селския площад. Не ходеше да работи никъде. Момчето не беше добре. Не можеше да говори добре и видимо изоставаше в умственото си развитие. То беше от другото село – Джамийска и там му викаха Мети-бум. Името му беше Митко, беше пъргав и когато го хванеха поработваше, но го подиграваха, заради недъга му и често оставаше гладен. Хората в Бозирог бяха свикнали с Мети-бум. Даваха му храна, вечер мъжете го черпеха с бира в селската кръчма. Не му се подиграваха и не го караха да работи преко силите му. Бяха свикнали с говора му и разбираха, че когато иска да каже крава, той казваше минче-оха, за коза пък казваше какашута или къте. Бозирогчани го разбираха и обичаха. Беше станал любимец на дечурлигата, които се закачаха с него и той незлобливо приемаше закачките им. Една сутрин селският овчар, по прякор Левски прекарва стадото с овце и кози през площада и нашият герой е пак там. По едно време един огромен пърч тръгва заканително към него, а всички знаят, че той напада и хора с огромните си рога. Мети-бум не знае. Когато пърчината го наближава, отстъпвайки заднешком, нашият герой се обръща към грозното и страшно животно: -Пъче, стой! Я не къте.

                                            …

Бай Христо беше на около осемдесет години. Не беше особено набожен, но за обществено благоприличие, съблюдаваше религиозните норми. Макар и вече на преклонна възраст, заглеждаше булките, а и скришом си попийваше, но все гледаше около него да няма много хора. По тази причина общуваше повече с младите, отколкото с връстниците си. Често наминаваше на гости при свои близки, които всяка вечер си попийваха и където знаеше, че ще му предложат ракийка. Младата стопанка, познавайки го много добре, му предлага: - Такит уйко, да ти сипна една ракийка. - А, нища, нища. Стопанката знае, че ще приеме, но не настоява. След известно време старикът напомня за себе си: - Та кина викаше ти пъренка, невясто?

                                 …

Един вече стар ерген, прехвърлил трийсетте, не могъл да се ожени. Момите не го искали, че бил голям бедняк, пък и грозноват. Инак бил едър и як като бик. От съседно село имало една позакъсала мома и родителите на ергена решили да му я искат за жена. Отишли момари, но не взели със себе си сина, защото знаели, че работата няма да стане. Взели, обаче потурите му. Когато отишли в дома на момата, заговорили за намеренията да я вземат за невеста, но се оправдали, че синът го няма и не може да дойде за сгледа. Момата се дърпала, но тогава бащата на ергена извадил от торбата скритото си оръжие - потурите му и и ги показал. Когато видяла размера им, момата вече била готова: - То га носи такива потуре, ше го земам - и го взела.

                                           …

Към училището в Средец откриват гимназия. В девети клас учителят по литература посочва ученик, който да прочете откъс от текст, който предстояло да бъде анализиран. -Койчо, отвори учебника на страница 59 и прочети текста – казал учителят. Ученикът отворил христоматията на посочената страница и зачел, по скоро засричал. -Ха прочети го ти господине, ти по не сричаш – предложил деветокласникът.

                                                …

Родителски наставления: - Холан дятенце, ати щеш, игра щеш, падна щеш, удри щеш са – примаза та ще.

                                     …

Метеорологична прогноза: - Авъ са са матае, алабир ше лети.

                                              …

Разгонила се кравата на една жена за втори път в рамките на един месец. Този път решила да не я кара на селския бик, а чула от съседите, че ветеринарят ги опложда изкуствено. Не била наясно жената с изкуственото осеменяване, но въпреки това закарала кравата на ветеринаря. Както си му е редът ветеринарят поставил инжексията на четириногото и отсякъл: - Двайсет лева. Жената бръкнала в пазвата, извадила парите и ги подала на ветеринаря. След това се засуетила около него и предложила: -Ам то такова, я да излезам, та да си свършиш работа. -Всичко е готово. Карай си кравата. -Как тъй готово? Прешнет път бикът три пъте я яхна и са не удържя,ам ти баре един път я не яхна, пък ми ищеш и двайсет лева отгоре.

                                         …

Назначили на едно село кмет. От окръжния комитет отишъл представител и свикал общо събрание. Надошли всички и гостенинът представил кметът както си му било редът. По едно време един от селяните се обърнал към госта: -Другарьо Кехайов, колку заплата ше му давате на кметъс? -Двеста и педесет лева месечно – отвърнал Кехайов. -О, то това са млогу пари. Ам ниможе ли Окръжния комитет за тява пари да ни купи един бик, че имаме млогу крави, пък бик си немаме. Хем ше ни върши работа, хем и по-евтино ше е на държаваса. За кина ни е кмет?

                                                 …

Надпис на вратата на селския бикарник: “Днес бикът не яха”.

                                                 …

Дошло едно съседско дете по време на обяд. Домакинята, която сервирала забелязала, че няма място на софрата за него, понеже челядта била голяма, предложила на мъжа си: -Дай на ейнава дяте нящо, да не гледа. Мъжът подал в ръцете на комшийчето от софрата, каквото ядяли неговите деца. След като го изяло, детето промълвило: -Ъм я пак гледам.

                                                      …

Подслушан разговор от едната страна на телефона: -Общинска администрация, моля. … -Ъо. … -Хъ. … -Ъм да. Чяо.

                                                …

Преди години, когато в нашия край не е имало местни учители, тук са идвали да даскалуват много външни хора. Много от тях са били свестни, с необходимия образователен ценз и квалификация, но са идвали и хора без необходимата подготовка, назначавани по за една-две години и местени от село в село. В Мързян пристигнал един пенсиониран полковник. Назначили го за една учебна година. Открил учебната година и започнал обучението на учениците. И той както неговите колеги от съседните села обучавал четири класа в една класна стая. По нова година, обаче свършил учебния материал и се обадил в отдела по просветата в Смолян, че е приключил с обучението и питал какво да прави от тук нататък. Слисан началникът го посъветвал да прави обобщение и преговор, но само след месец пак звъни в отдела за да докладва, че и това е сторил. -Какво да правя от тук нататък? – попитал бързакът. -Вземай си багажа и си отивай от където си дошъл – срязал го началникът. Полковникът си заминал, а от Смолян изпратили друг учител да завърши годината. Преди да си замине даскалът написал молба за отпуск до директора на училището и я оставил на бюрото си. Началните училища в региона са били с по един учител и на тях възлагали и директорските функции – той е и учител и директор. На петнайсети септември нашият човек пак дошъл. В чекмеджето на бюрото си намерил молбата и написал върху нея “Не!”, после отишъл в общината за да му се изплати отпуската и да си иска насъбралите се пари от не взетите заплати.

                                              …

Мотоциклетът в Неделино е важно средство за предвижване през лятото. Нивите на хората са отдалечени от града и най-бързия начин да се отиде до тях е чрез мотора. 

Една сутрин по тъмно едно семейство- мъж и жена – се качили на старото иже и тръгнали към колибата да берат тютюн. На излизане от града ги спира катаджия: -Защо си без каска ? Ще ти пиша акт.– казал полицаят. -Ха нимой , нимой го хала. Цала нъш е пило ракие. Да му пъадуе ветерън главъна сабалаин – помолила жена му, без да подозира какво ще последва.

                         …..

В ранния следобед полицай спира за проверка неделинец, който кара жена си с мотор да работи на колибата. Закъснели, защото мъжът започнал още от сутринта с биричка. Пил цял дообяд. -Пил ли си? -Не, не е пило много. Ятце много четри да е пило. Я го пазнавам ага е пияно – оправдала го жена му.

                          ………..

Мъжът на една неделинка отишъл на гурбет в чужбина. Работел в селското стопанство в откъснати райони, където мобилните телефони нямат покритие и рядко се обаждал на близките си. Той не си бил идвал цяла година и жена му се усъмнила, че си е намерил някоя любовница. Един ден се оплакала на своя приятелка: -Цала гадина не си е даходало моно свине. Нито пари провада, нито пък са обада. Звънем му я и все ми са обада една женска и ми ла вика: “Но канекшън”. Нъва си е нашло няква испанка, ам ка могам да са управем да върем на там, та ще аднаса да астанаваме.

                                   …

Стара жена от Неделино, която цял ден работела на нивата, тръгнала вечерта да се прибира. Бързо крачела старицата за годините си по асфалта. Услужлив мъж я настигнал по пътя с колата си и и предложил да се качи, но бабата отказала: -Въри, майка, въри, я бързам.

                                     … 

Един мъж постоянно се напивал и създавал проблеми вкъщи. Майка му, която си живеела в старата си къща, чувала за това от съседите. Един ден го помолила: -Нимой, майка, нимой ла пи ракие да ти гарели жерет. Чуем па людесе, че са ла апиваш. -Я не пием ракие, майо, я пием мастика – оправдал се синът. Майка му си попийвала по малко мастика за лек, често я боляло корем и мастичката я успокоявала. -То га е мастика, тогава пий, майка, пък людесе да си ла лафет. То инсану угуда нема.

                                  …

Разболял се тежко един възрастен мъж от Горната махала. За всички било ясно, че човекът си отивал. Често говорел несвързано, губел съзнание, понякога не познавал тези, с които говорел. Но имал моменти и на просветление. Точно в такъв момент дошла да го навести негова стара изгора. Приседнала на крайчеца на леглото му и поискала от жена му да открие лицето му. Отворил очи старецат и се вторачил в лицето срещу него: -Шино, ти ли си? -Я съм, али ма пазна? -Как да та не познам, помниш ли адно вряме на Мажярав камен, пад Курескен плет…-занареждал смъртникът. -Ха покрийте си го, покрийте, то бурави – едва промълвила старата му галеница, която ревниво криела връзката им, и затръшнала вратата зад себе си.

                                    ….

В жегите една жена се оплакала: - Топло, многу топло. Па адин фустан и па адни калоте и пак е топло.

                                       ….

В края на двайсети век в Неделино се вдигна църква. Голяма, прекрасна. Стотици години по тези места не се е чувал камбанен звън, та сега градът цяла година всеки ден се оглася от тежката църковна камбана - сутрин, обед и вечер. Времето на звънене съвпада с часовете на молитвите на мюсюлманите. Една възрастна жена от Долната махала казала: -Голям хаир сториха с айсая църква. То ла цънне камбанана и я подъм да са кланем. Пък напреш сахатен ма убъркаваше.

                                     …

В началото на 2000-та година в България се нароиха много банки. Прибраха парите на хората, а банковите служители се ширеха в разкош. В едно малко Неделино имаше шест банки … и шест директора естествено. Та един от тях решава да заведе персонала си на безплатна екскурзия в Италия. Не бил излизал завалията дотогава извън страната, та като се върнал в Неделино се похвалил колко е красиво там и как добре са се оправяли с всичко. -Ами с езика как се оправяхте – го попитали зевзеци. -То италиянския е много лесен език. Още на третия ден можех да си поръчам кафе.

                                               …

Клиент към кръчмаря: -Я ми налей още една двойна мастика, че ше върем да питам братън кина праветха вчера негавине овце в мойна ръж.

                                            …

Сестра и по-малкия и брат нижат тютюн. Братчето напира да ходи да играе, а сестра му го кара да наниже още някоя игла: -Хайде да си го разделим – предлага сестрата. Братът набързо отделя от големия куп няколко пастала и ги придърпва към себе си. -Я ше земам ейсава, ти катро ше земеш? Възрастен нашенец, който минавал за мюсюлманин, отишъл в Неделино на пазар. На обяд влязъл в ресторанта да се нахрани: -Ше ми донесеш пет кюфтета, две люменади и пълавина ляп – поръчал на сервитьора изгладнелият нашенец. Сервитьорът бил предупреден от началството винаги да казва на възрастните хора когато в каймата има свинско месо: -Кюфтетаса не са за тебе, аго , имат свинско. -Аааа! Дали е ейнакъва работана? Дай ми тугава три кюфтета.

                                         …

Възрастна жена къса последните страници от учебника на внука си за подпалка на печката. Внукът вижда и прави забележка на баба си: -Къцай адитпреш баре, дену сме го минали в училищено. -Да е и адидзат, ти го не четеш никога до край – бил аргументът на бабата.

                                   …

Родителите на един ученик били на работа в Испания и той останал при баба си. Когато свършил първия учебен срок тя поискала да види бележника на внука си. -Ам то ти и сичку двойки, кина си правил, та не си учил? И наистина от горе до долу били наредени двойки, но по пеене имал различна оценка от две. -Не е сичку двойки, не видиш ли, че по пяене имам четри – възразил внукът. -Али та води още и пяене? – възмутила се баба му.

                           …

- Свине чуляк съм я , ей, свине съм, ъм дену ма знае – отпивайки от гроздовата ракия пред приятели изфъфлял Пунката – виден зевзек от Неделино - - Ам оти Пунка, оти си свине, то ти нищо нема? - Ти ми не пазнаваш урактуръс. Паратик ми е мене урактуръс. Вчера съм развалил цала лисница, имя ще юзелли вързаника листе. - - Та голяма работа, тя са развале за един час, та кина си сторил ейнолкува, та викаш, че си свине чуляк? - Тя са развале за един час, ама я съм си пак свине, накарах женана да е принесе от колибана до село. Знаеш ли де са Пункаскине калиби? Знаеш ли де ми е къщана в село имя ще пет километра най- малко. Та е накарах да е принесе на гърб. Ей за нава съм свине чуляк и за нава урактурън ми е паратик – заключил Пунката и продължил да отпива от бутилката.

                                               …

Серт човек беше Метьо Бозаски. Човек без образование, ама от дълги години беше бригадир на строителна бригада. Когато се застрои новият център в Смолян, тогавашните смолянски началници се обърнаха към Метьо да сформира строителна бригада. Никой не иска да ходи на бригада в Смолян, че плащането е малко, а оттърване за никой няма. Можеш-не можеш, отиваш да работиш на новия център – в Метевана бригада. А там-хокане и всяка втора дума на бригадира е свързана със споменаване на майката от Метьо – псуваше много човекът, но не влагаше нищо в псувните си. Гърето е зет на Метьо. Но той не е на бригада в Смолян. Той си е в родното им село. Всяка вечер бозавци се събират в кръчмата и обсъждат напъванията на Метъо да се хареса на смолянските началници. -Да е айванин, ше го поемам да го откарам на Бунар, да го продам. Ко го не купет, ше му отрежем главъна. Ам кина да го правиш? За нищо не станъва, пък и търаф пада пущинчинана – въздъхнал зетят.

                                            …

Сашо е един от най-известните хора в Неделино и околностите. Той е инструктор и е обучил хиляди шофьори. Той имаше една синя лада и най-много курсисти са се обучавали на нея. Обучавал е както мъже, така и жени. За жените е по-трудно да свикнат с габаритите на колата и истински кошмар за тях е да направят “софийски гараж” защото колата трябва да се вкара на заден ход и след това да остана под деветдесет градуса на пътното платно. Винаги обяснява на курсистките, че за да е успешна маневрата, трябва да е обърната назад и когато колчето влезе в задното малко прозорче, да започне да навива волана до край и ще се получи. Слушах го веднъж на полигона да напътства една курсистка. -Леко, лееко…влезели ти? -Още малко… -Отпусни, де …сега влезели ти худаво? -Влезе ми… -Сега върти! Върти, върти, върти…

                                       …

Готвачът на един ученически стол в неделинско сложил храната да се приготвя и оставил помощник-готвачката и миячката да наглеждат казаните, а той взел със себе си домакина на стола и отишли да си косят сеното. В това време дошли на проверка от ХЕИ и представители на общината. След като направили своите констатации, шефът на проверяващите попитал: - Вие изписвате ли яйца за супата и слагате ли ги в нея? - Ъм изписаваме, как да не изписаваме. Ама чукаме па две, па три, пък другине ги изидаме цалки.

[редактиране] Външни препратки