Кюлевча

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Кюлевча е село в Североизточна България. То се намира в община Каспичан, Област Шумен.

Кюлевча

Данни
Област:	Шумен
Община:	Каспичан
Население:	393 (13/09/2005)
Надм. височина:	236 м
Пощ. код:	9972
Тел. код:	05313
Геогр. положение:	43° 15' сев. ш. 27° 7' изт. д.
МПС код:	`Н`
Кмет или наместник
Божанка Денева

[редактиране] География

Село Кюлевча се намира на около 3 км. югоизточно от село Мадара. Разположено е на скат в подножието на скали, които са част от Провадийското плато. На същият скален масив се намира една от най-големите забележителности на България - Мадарският конник. Подлагани с хилядолетия на ерозията, варовиковите скали са придобили причудливи форми, които създават невероятно впечатление.

[редактиране] История

Името на селището се среща в късносредновековни ръкописи като Кулефча или Кулевча. На един от двата ктиторски надписа на местната църква,изградена през 1854 името на селището е Кулефче. Неправилна и архаична е тезата,че названието на селището произлиза от османския корен-кюл-пепелище,защото името съществува вероятно от средновековието. В огромното землище на селото/официално над 25 хиляди декара обработваема земя и още толкова ливади,10 хиляди декара общинска земя/ има няколко антични и средновековни селища от различни периоди. Под скалния венец над селото,в посока север е имало живот още през неолита,за което свидетелстват обилните артефакти. Обичайно те се намират в пещерите под платото или около няколкото извора.По сведения на иманяри,са разкопавани и гръко-тракийски селища,за жалост останали далеч от вниманието на археолозите.В посока изток от сегашното село Кюлевча,на площ от около десетина декара е съществувало римско селище,населявано до българското средновековие.То се намира на леко наклонена поляна над възрожденската чешма Качица.Над него през 70-те години на 20-ти век е намерена богата находка от гръцки тетрадрахми.В сегашния център на селото,при строежа на читалището са открити и проучени няколко тракийски погребения.През 90-те години на 20-ти век на петдесет метра от тях също беше открито тракийско погребение чрез трупоизгаряне в типичен долмен.Местното население често изравя в дворовете си монети,предмети на бита и керамични фрагменти от съдове от различни периоди,което свидетелства,че то съществува върху по-древни културни пластове.Средновековното съществуване на селото е подкрепено от обилната запазена все още топонимия-проходът Тамбарасца,проходът Рат дол,Мечкова чешма,както и от конкретни названия на месности-Керемидова поляна и Кермедин,под които има руини на селища.Над селото още в древността са изсечени стъпала в скалите,които извеждат над скалния венец.Пътеката се казва Куланска и се свързва с предание,че там е съществувала отбранителна кула или някакво съоръжение,което днес не съществува.Местно предание запазено до наши дни разказва,че в близост до селото хан Крум е разбил войските на василевса Никифор.Селяните и до сега показват една отдалечена на около 3 километра нива,обрамчена от двете страни със стръмни и блатисти в миналото долове,която се нарича Гръцка сеч.Тя е разположена във визуалното най-пряко пространство свързващо платото със старопланинските проходи.На около три километра по посока Плиска,зад платото,в гориста месност в почти забравен проход е месността Рат дол/от старобългарското рат-войска,сражение/.В близост е и запазен фрагмент от неизползван вече път,наречен Камен път. Историографите изрично подчертават,че селата в района на Сърта-Каспичан,Калугерица,Кюлевча,Марково са древни и с български хърцойско население.Говорът е хърцойски със запазени все още езикови особености от старобългарския език-малка и голяма носовки и големият и малкият ер-пънт,бънчва,сльзъ,сьлба,конь,понца,жеби,чеши,,ятовата гласна-плянца.,слявай/вместо слизай/.Запазени са и много рефлекси на старобългарските падежи-"Бяу на пътю"-"Бях на пътя".%"Върджи коню"-"Вържи коня".По-възрастното население все още говори напевно и с много архаични и неизползвани лексеми. Облеклото на местното население е чернодрешно,но има спомени,че някога са били белодрешковци.Кюлевча спада към така наречената еднопрестилчена област,т.е. жените носят само една предна престилка.В миналото са се забраждали отдолу под лицето-младите с бели кърпи,по-вързастните с черни или тъмнокафяви кърпи.Мъжете са носели ниски калпаци.Според описанието на Феликс Каниц,пребивавал в селото в средата на 19 век,мъжете все още на бръснели главите си и са носели навръх главата "чоб"-плитка от коса.Дори и свещенникът е спазвал традицията. В запазените джелепкешански регистри от 1573 -та година фигурира някой си Калю папас-тоест поп. Калю е едно от типичните имена в селото,наред с Вълчо,Въко,Величко,Ради,,Куни,Тони,Колчу/от Никола или Николчо/,Калушка,Дечка. Според руските военни карти от 1828 година,когато селото е в центъра на обсадните бойни действия на руската армия срещу непревземаемата Шуменска крепост, Кюлевча е картографирана като две села-Черковна и Кулевча.Първата е в долната част на селото,а втората под скалите.По време на тази война около селото се водят активни бойни действия и генерал дибич Задбалкански е квартирувал в селото.И днес жителите показват една от къщите,в която според преданието е резидирал военоначалникът.Постройката обаче има всички белези да е строена в по-късен период.При оттеглянето на руските войски от селото по-голямата част от селяните емигрират в пределите на Руската империя и основават село Кулевча,което за повече от половин век бе прекръстено през Сталинската епоха на Кольосное.,но през 1996 година отново с указ на Украинската Рада му бе върнато историческото име.Днес то наброява около 6 хиляди етнически българи,запазили бегъл спомен от прародината си.Делегации от двете села си гостуват постоянно. Според спомени на съвременници на опожаряването,запазени в Регионалния исторически музей то е заличено от земята и събралите се шепа българи отново го въздигат,като отначало живеели в землянки,построени от кал и дървета от една близка кория.По-възрастни селяни и до днес показват ,в коя част от дворовете им са се намирали къщите от този период,отоплявани с кирпичени,зидани печки.Част от жителите се завръшат по-късно и селото постепенно се въздига ,благодарение на поминъка си и специалните преференции от султана.Кюлевча е имало статут на войниганско село и на доганджийско.Войниганщината е особено задължение към султанската войска,която му дава правото да се самоуправлява сама.Законите на империята са прилагани от субашът-воеводата на войниганите,който е резидирал в Жеравна и веднъж в годината е идвал да съди.За дела против държавата е идвал кадията.Доганджийският статут е свързан с ежегодното доставяне на ловни соколи на султанския двор. Селото е било сравнително чисто етнически.Според изследователите най-вероятно малцината мюсулмани са всъщност помюсулманчени местни българи.Местни предания все още показват следи от османски зулуми/като легендата за Пенюв гроб или огромното количество песенен фолклор ,свързан с потурчвания и опожарявание/.През 1877 година в селото има 190 български къщи ,а през 1891 година вече са 240 ,а мохамеданските са 17.Селяните твърдят,че турците окончателно се изселват от селото след завръщането на войниците от първата световна война.неколцина луди глави взривяват със снаряд джамията в центъра на селото и на следващият ден турците се изселват.Тя ебила окончателно срината през 20-те години .Остатъци от мраморни фризове все още се виждат в някои от съседните дворове.На мястото и по-късно е вдигнато сегашното училище.В къща,намираща се в близост до училището съществува великолепна мраморна чешва в стил османски барок,с плитки релефи,бронзови чучури и църкала,опасана с корита от четирите страни,водата от която се е отичала в каменен басеин.Според преданието тя е била на турски бей. Преди опожаряването на селото през 1828 година в селото е съществувала църква при Матракювата чешма.В близък двор по-късно са намерени венчилките от нея.На петдесетина петра до чешмата в месността "сараето" са най-старите гробища на селището.Остатък от тях е голям камченен кръст,най-вероятно от 13-14 век,каквито се срещат и в Косово и Калугерица.В оградите на съседни дворове са преизползвани десетина надгробия с характерни изображения на занаята на починалите,най-често анонимни.Паметниците са в по-голямата си част еднотипни,направени от една и съща порода мек варовик,обработван в местните "оджаци".Етнографът Христо Вакарелски споменава селото с името Кулевец,като най-известното по българските земи,в което живеят каменоделци.Последният истински майстор каменоделец почина през 2002 година.Занаятът днес е окончателно забравен,както и познанията на майсторите за спецификата на местните камъни и находища-едни от които стават за корита на чешми,други за паметници,трети за хромели.Интересно е,че родовете са имали семейни "канари",от които са добивали камък за нуждите си. От местен камък е изработена и сегашната църква през октомври 1854 година.Тя е най-забележитеблният паметник на възрожденската архитектура в околността и най-ранната от всички православни храмове по Сърта.Според кюлевчанска легенда в строежа със средства и труд са участвали и местни мюсюлмани.В двора и са погребани ктиторите и първите свещеници.Къщата на един от тях ,макар и в руини е запазена и до днес.Тя е и единствената действаща в момента в околността.Храмовият и празник е на Иленден-20 юли,но местното население продължава да празнува събора си на 2 август.по стар стил. Особено характерна в етнографско отношение е местната кухня,различаваща се коренно от градската.Преобладава използването на варива-булгур,боб,бакла,както и на каши на основата на брашно и пръжки.Готвенето е тясно свързано с празничния православен цикъл и включва много зеленчуци и сушени плодове,които и днес се използват широко от населението.Традиционно е в края на събора да се поднася така наречената "сиктир манджа",която представлява яхния от картофи,булгур и сушени плодове. Сред възрастните хора все още е жив споменът за традиционните обичаи и обреди от православния цикъл в езическият им вариант.Според спомените на 85 годишната Велинка Тонева на свети Харалампий ,закрилника от чумата според народното поверие,в центъра на селото,пред каменен стълб на кръстопът възрастните жени са колели черна кокошка.Взърката с езическите обреди към Хеката е очевидна.На свети Власий са правели хлебчета,и са слагали в ярмата на добитъка.Традиционна е била кушията на Тодоровден,а на Гергьовден освещаването и коленето на агне. На Гергьовден по спомени на най-възрастните жени,хорото се е извивало на една поляна под скалите на около два километра по посока Мадара.В близост на съседна поляна има запазен соларен кръг от побити в кръг двуметрови камъни,които най-вероятно са български девташлари.Запазената и до днес легенда гласи,че змеят,който живеел в съседната пещера,която показват и днес си харесал мома от хорото,грабнал я и я зазидал в пещерата.Характерната растителност над навеса,според преданието е косата и,а потичащата точно в нощта срещу Гергьовден вода в две изкуствени вдлъбнатини в скалата са сълзите и.Плитката пещера се нарича Чашките.Жените разказват,че още по тъмно на Гергьовден са отивали да си наливат от водата,която имала лечебни свойства и слепи проглеждали.Песенният фолклор за Гергьовден наброява повече от 50 уникални песни,които все още се помнят.Известната песен в македонски вариант "Назад ,назад либе ...",в странджанския вариант"Назад,назад либе Маринко",тук се пее по друга мелодия като "Назад ,назад любе Маринко".Интересно е,че е пренесен и в бесарабските села и днес все още я пеят потомците на преселниците.