Парафрения

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Парафренията е състояние, което се проявява в протичането на шизофренията. Това е най-добре разпознаваемият тип шизофрения, с който често се индентифицират всички болни. Типични за параноидната шизофрения са напрегнатост, обърканост, неоснователен страх от преследване. Когато се чувстват застрашени, пациентите могат да проявят агресия като форма на самоотбрана. Могат да имат слухови и визуални халюцинации.^[1]

Понятието парафрения е въведено от немския психиатър Карл Лудвиг Калбаум през 1868 г. В. Манян описва парафренията като стадий от развитието на шизофренната психoза под наименованието "прогресивна системна налудност".

Емил Крепелин настоява за самостоятелността на парафренията в класификацията на душевните болести (1892). Той описва три основни форми на параноидната шизофрения:

експанзивна (доминирана от маниен афект),
конфабулаторна (в клиничната картина преобладават мегаломанни измислици), и
фантастна (водещи са налудностите за величие).

Крепелиновата концепция е предмет на продължила десетилетия наред дискусия сред психиатрите. Едва в 1980 г. на основата на обобщения от него огромен клиничен и статистически материал, българският психиатър Стоян Стоянов доказва връзката на парафренния синдом с протичането на шизофренията.^[2] Той обособява следните етапи на синдромообразуването:

параноидно-парафренен,
псевдохалюцинаторно-парафренен и конфабулаторно-парафренен при непрекъснато и шубообразно протичане на шизофренията;
онейроидно-афективно-парафренен и онейроидно-кататонно-парафренен при периодичното протичане на болестта.^{[източник?]}

Със своите проучвания С. Стоянов показва, че парафренията няма място на самостоятелна нозологична единица в психиатричните класификации.