Петко Тодоров

от Уикипедия, свободната енциклопедия

За кмета на София вижте Петко Тодоров (кмет).

Петко Тодоров български писател

Роден:	26 септември 1879 Елена, България
Починал:	14 февруари 1916 Шато д'Е, Швейцария

Петко Ю. Тодоров (1879-1916) е български писател, известен най-вече като автор на идилии и драми. Пише още и поезия. Автор е на драмите Зидари (1902, Първите (1907) и Змейова сватба (1910).

[редактиране] Биография

Петко Юрданов Тодоров е роден в Елена в заможно чорбаджийско семейство с широки културни интереси, което е в роднински връзки със семейството на Стоян Михайловски. Сестра му Мина има връзка с Пейо Яворов. Петко учи в гимназията в Търново (1894-95). Като ученик се увлича от идеите на социализма, чете марксическа литература, създава литературни групи, устройва неделни четения.

През 1896 заминава с брат си Христо за Тулуза, Франция, и постьпва в "Лисе насионал". Чете руска и френска литература (Александър Сергеевич Пушкин, Михаил Лермонтов, Лев Толстой, Гюстав Флобер, Ги дьо Мопасан и др.), сътрудничи иа в. "Ла Депеш", свързва се с френските общественици — Жан Жорес и др. Пише антимонархически статии.

През 1897 се връща в България. Установява се в Русе, заедно с Иван Белинов издава в. "Законност", където помества статии по обществено-политически въпроси. По повод на Възвание към русенските граждани, насочено срещу правителството и княза, е изправен пред Русенския окръжен съд, но е освободен като малолетен.

Следва право в Берн, Швейцария (1898), литература в Берлин и Лайпциг: завьршва през 1904. През 1905 е сред основателите на Радикалдемократическата партия. В началото на 20 век под влияние на Пенчо Славейков и д-р Кръстьо Кръстев подлага на преоценка обществените и естетическите си възгледи. Започва да изучава философията на немския индивидуализъм. Прeз март 1912 заминава да се лекува от туберкулоза на о-в Капри, където се запознава и се сближава с Максим Горки. По време на войната става приятел и с Лев Троцки.

Петко Юрданов Тодоров умира в Швейцария на 14 февруари 1916 от туберкулоза, а тленните му останки са пренесени и погребани в София на 15 юни 1921.

Съпругата на Тодоров се казва Райна. Те имат три деца.

[редактиране] Творчество

Първото си произведение — очерк за Иларион Макариополски, Тодоров написва като ученик във II отделение. В ученическите си години пише стихотворения, разказчета и скици, които печата в ученическите издания в. "Другар" и в. "Съвременна младеж", а по-кьсно — в списанията "Искра", "Светлина" и др. Някои от тях събира в първата си книга "Драски" (с псевдоним Пенко). Следващата му книга "Стихове на скучната лира" излиза под същия псевдоним.

Ранното творчество на Тодоров е повлияно изцяло от идеите на социалдемокрацията, разработва социални проблеми, но не се отличава със забележителни художествени качества. Петко Тодоров продължава да пише социални разкази и в Тулуза — публикува ги в социалистическите издания "Ново време","Работнически вестник", "Червен народен календар" и др.

В края на 1899 написва пьрвата си идилия "Певец", бележеща промяна в творчеството му и ориентиране към модерните европейски идейни и естетически течения, свързани с философията на индивидуализма. В следващите произведения — идилии и драми, Тодоров съчетава тези идеи с изконно български психоемоционални характеристики; в народностното начало търси общочовешки измерения в душевността и поведението на личността. Творбите му са романтико-реалистични.

В първото десетилетие на 20 век Тодоров е една от забележителните фигури в българския културен живот — независима личност със завидна култура, европейски тип интелектуалец. Произведенията му носят печата на гордия му характер, на душевен финес и извисена духовност. Тодоров се стреми да постигне изящност и артистичност в словесното изкуство. Бунта си срещу ефимерността на социалното и всекидневното човешко битие демонстрира в зрялото си творчество чрез гордо отшелничество. Живее в близко духовно родство с кръга "Мисъл", с философските, естетическите и художествени търсения на д-р Кръстьо Кръстев, Пенчо Славейков и Пейо Яворов.

Активно присъства в българския литературен живот; създава драмите "Страхил страшен хайдутин", "Първите". "Змейова сватба" и "Невеста Боряна", един том "Идилии". Различни като художествена ценност, те внасят нов нравствен и естетически смисъл в използваните като художествена канава народни поверия. Под влияние на Хенрих Ибсен и Герхард Хауптман Тодоров превръща художествените си обобщения в образи-символи. Търсенията за самоизява на творческата, градивната личност стават основна тема в зрялото му творчсство.

Типичен герой на идилиите му е гордият, независим, волен човек — харамията, несретникът, носещ силен дух и висока нравственост (Калина от "Мечкар", гусларят от "Гусларева майка", Косьо от "Змейно", Бойко от "Несретник" и др.).

Тодоров пресъздава интензивното духовно горене, драматичните кризи в съзнанието на самотника. Творбите му се отличават с романтично приповдигната емоционална атмосфера и изящен пейзажен рисунък. Богатата образност и своеобразният слог превръщат някои от идилиите в художествен синтез между поезия и проза.