Подем (село)

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Подем е село в Северна България. То се намира в община Долна Митрополия, Област Плевен.

Подем (село)

Данни
Област:	Плевен
Община:	Долна Митрополия
Население:	1 081 (13/09/2005)
Надм. височина:	0 м
Пощ. код:	5852
Тел. код:	06517
Геогр. положение:	43° 32' сев. ш. 24° 35' изт. д.
МПС код:	`ЕН`
Кмет или наместник
Сталин Ранков

Част от данните не са попълнени, но бихте могли да ги добавите.

[редактиране] География

ГЕОГРАФСКО РАЗПОЛОЖЕНИЕ И ПРИРОДО-КЛИМАТИЧНИ УСЛОВИЯ Село Подем се намира на 20 километра северно от областния град Плевен. Застроено е на около 200 метра от левия бряг на река Вит и в близост до ж.п. линията Ясен–Черквица. Селото се е разпростряло на два дола, два хълма и югозападна равнинна част на площ от 1 853 кв. м. Цялото е оградено от 400 декара мера (селско пасбище). В близост до него са селата: Комарево, намиращо се на 5 км в посока север, Рибен – източно на 2 км, Божурица – югоизточно на 2 км и конезавод “Клементина” (с. Победа) – на 5 км в посока юг. Заселването на селото от нашите предци е станало благодарение на издадения през 1880 г. от княз Батенберг “Закон за населяване на ненаселените земи в България”. По указание на тогавашната Плевенска областна управа новозаселниците са настанени в землището на избягалия турчин - земевладелец Хавин бей.

Релефът на цялото землище е почти равнинен със слаби възвишения както в населената част, както споменах, така и в полската част на запад от селото – главно в местностите около “Кайсиевата градина”, “Камена могила”, “Сарафското”, около “Дълбок геран” и “Кутела”. Въпреки това надморската височина не надвишава 50 м. Още през 1926 г. , когато са изградени постройките на ж.п. спирка Мъртвица, на главния им корпус Географическият институт – Главна нивелация, София, поставя метален вимпел с надпис “Височина над морето – 43,326 м”; който и сега е запазен. Друго, което отличава с. Подем от заобикалящите го села, е липсата на някои природни дадености, като крайречни пасбища и гори. В близост, на около 500 м северно от селото, до 1946 г. имаше хубава дъбова гора, която поради създаването на Научен институт по захарната цвекло “Проф. Иван Иванов” бе изкоренена. Много привлекателна, служеща за отмора на населението, бе местността “Върбака” (на около 200 м източно от селото). Просторните и екологично чисти поляни, в които можеха да се намерят, освен преобладаващата върба, и билковите и плодови храсти глог, къпина, шипка, дървен бъз, горска ягода и киселец, а така също и ранните пролетни цветя – кокиче, минзухар, синчец, теменуга и божур, се използваха целогодишно за устройване на тържества, излети и спортни състезания, както на такива празници, като Великден, Гергьовден, 1 Май, 9 Септември, така и по други поводи. Сега единствените горски насаждения, с които подемчани могат да се “похвалят”, са акациевата гора на 500 м северно от селото в м. “Кривите круши”, акациевите площи около м. “Дълбок геран” и “Мачорското”, залесителните пояси в полето, засадени в началото на 50-те години, и периодичното засаждане с топола на местността на бившия “Върбак”. Землището на с. Подем е характерно със субконтинентален климат (четири годишни времена) – горещо лято, и студена зима, Пролетно време преобладават югозападни, предимно западни ветрове, през лятото (юли) – ветровете “суховеи”, които създават условия за появата на “чалгън” по есенниците. През късната есен и зимата ветровете са североизточни. Средните годишни валежи са от 550 до 700 мм на кв. м. Максималните температури през лятото (юли-август) достигат до плюс 39-40 градуса, а минималните през зимата – до минус 18-24 градуса. През летните месеци често връхлитат бури със силен вятър, поройни дъждове и градушки.

В почвено отношение в западната част на землището преобладава излужен чернозем, а в района край река Вит – алувиално-ливадни почви. По отношение на запасеността на почвата с основните хранителни вещества – азот, фосфор и калий, тя е бедна на азот и фосфор, но сравнително добре е запасена с калий. Изводът е, че за да се очакват добри резултата от засяваните култури, трябва да се извършва постоянно торене с естествен тор и изкуствени торове, богати на фосфор и азот. Обработваемата площ в землището е около 21 702 дка (по данни на съществуващото до 1989 г. ТКЗС

ВОДОИЗТОЧНИЦИ Важно стопанско значение за жителите на селото играе р. Вит, намираща се в близост до селото, на около 200-300 м. Реката е жизнено важна както за хората, така и за многобройните стада от животни, които целегодишно са водени на водопой, или са пладнували край реката. Водата на реката е толкова чиста през първите години, че се използва и за домакински нужди - за пиене, готвене, пране. През лятото в реката са се къпели всички. Тук са топели и обработвали гръстето (конопа). В бистрите води се въдела разнообразна риба - оклей, таранка, платика, мряна, скобар, шаран, сом, щука, червеноперка, змиорка. Дълги години водата от реката се използа за поливане на зеленчуковите градини. След 60-те години на м. в. водата на реката силно е замърсена от Захарния и Фуражния завод в Долна Митрополия, които повишават няколкократно своето производство без да монтират пречиствателни съоръжения. Нарастват многократно и отпадно-битовите води на големия град, които се изхвърлят в реката. Изтровена е цялата риба, водата става негодна за поливане и други стопански цели. Чак в края на 80-те години на м. в. край с. Божурица е пусната в действие градската пречиствателна станция, в резултат на което водите на р. Вит се подобряват значително, но все още не могат да достигнат първоначалния си вид. През летните месеци и особено през някои сушави години, водата на реката силно намалява, като значително пада под нормалния си дебит за района на селото - 15 куб.м. вода за секунда. За питейни нужди в рамките на селото основно е ползвана вода от кладенци (герани). Още в първите години след заселването си хората започнали да изграждат отначало обществени (махленски) кладенци, както в различните краища на селото, така и по полето. Около 1910 г. и особено след завършване на войните (1918 г.), започнало масово изграждане на кладенци из селото и полето и в средата на 20-те години, почти всяко семейство вече имало собствен геран. Първият геран е изкопан през 1882 г., след идване в селото на Лукан Ценов Луканов (1833-1944) от с. Кацамуница, тогава 50-годишен. Той открива собствена бакалничка, от където снабдява новозаслниците с най-необходимите стоки. Под негово ръководство и с усилията на съседите му Тодор Сарафа и Вълчо Недялков, бил изкопан геран с дълбочина 5-6 м. На герана поставили каменен кръст с надпис “1882”. Геранът бил ползван от всички и просъществувал до около 1941-1942 г.

За по-малко от 10-15 години в селото били изградени над 15 махленски кладенци. Почти толкова е имало и в различни местности на полето. По-известни са Гущеровия геран с кобилица, строен от кацамунченина Симеон Киров през 1889-1890 г., Ганчевия геран, Милан Марковия геран, герана на Матей Сърбов, гераните на Иван Ницов и Мишо Ясенски, построения през 1910 г. по инициатива на Крачун Матеев, преди да отиде на война, гераните край къщите на Илия Вълов Димов, Атанас Андреев, Атанас Николов, Митко Пешев, Яни Върсама, Никола Янев и др. През 1983 г. подемски строители изграждат в края на селото чешма с голямо бетонно корито, подарена на овчарите за всички времена. Кладенци са изградени в трите училища, двора на циглената фабрика, ж.п. гарата и др. Най-прочут е Дълбокият геран, с воден стълб от около 20 м, облицован с камък от кариерата в с. Крета, отначало с кобилица, в последствие с чекрък. За неговото изграждане има няколко версии. Той отстои на около 7 км западно от селото, в самото начало на Хайдушкия път. Кристално чистата и студена вода е ползвана от незапомнени времена. Предполага се, че геранът е изграден още по време на Средновековието, когато по близкия път са вървели кервани към римския град Улпия Ескос (край с. Гиген) и Дунава. Друга версия сочи, че геранът е построен от павликяните през ХІ - ХІІ век, когато се настаняват тук. В трета версия се разказва, че геранът е изкопан по време на хайдушкото движение, тъй като се намирал в близост до Хайдушкия път. И трите версии за изграждането на този геран са възможни. Ясно е едно, че той е бил необходим на хората от най-дълбока древност, поради което те са го поддържали и ремонтирали през всички тези посочени периоди, за да остане и до сега.

ФЛОРА И ФАУНА

Флората и фауната в района на селото и в самото село са се развивали в зависимост от климатичните условия и природните дадености, характерни за централните райони на Северна България. По-характерни представители са:

І. ФЛОРА (Растителност) 1. Дървесни видове а) за огрев, строителни материали и декоративни: бяла акация (салкъм), червена акация, топола (бяла, черна), дъб (до 1946 г. в м. “Гората” – изсечена. В момента единствените представители на дъба са 6-те столетни дъба по шосетата за селата Рибен и Комарево, които са защитени като редки природни видове, айлантус, платан, гледиче, черница, явор, бряст (все по-рядко срещан), речна върба, плачеща върба, див кестен, бяла бреза, бор, ела, смърч. б) храсти (декоративни и билкови): глог, трънка, шипка, чимшир, булчинско цвете, горски хмел (сега е изчезнал), столетник, бръшлян, френско грозде, дворна метла, полска метла, дървен бъз. в) плодови дръвчета: зарзала, кайсия, ябълка, слива, дюля, праскова, череша, вишна, орех, джанка, а също и много рядко срещаните смокиня, мушмула, лешник, дрян, лимон.

2. Цветя а) полски и горски: дива ружа, полски мак, минзухар, кокиче, теменужка, синчец, гергьовче, божур, ралица. б) домашни (градински): питомна ружа, шибой, роза, зюмбюл, теменуга, латинка, нарцис, маргаритка, перуника (ниска, висока, бяла, жълта, синя, маказена), питомен божур, лале, турско лале, бял и жълт крем, върбинка, дамско сърце, момина сълза, хризантема, гергина, димитровче, гербер, карамфил (нискостъблен и високостеблен), здравец, калдъръмче, невен, метличка, богородичка, астра, стамболче, иглика, калия, кана, мариници, фунийки, бяла камбанка, сапунче, циклама, бегония, петуния, японка, трендафил, кученца, момини мигли, хортензия, люляк (бял и син), паричка, ралица. в) домашни (саксийни): аспарагус, японска роза, китайска роза, мушкато, индрише, фикус, кактус, алое, папрат, бегония, бона, восъче, столетник, палма, теменужка, сакъзче.

3. Билки: пелин, магарешки бодил, бял бодил, гръмотрън, жиловлек, хрян, шангали, лайка, татул, глухарче, овчарска торбица, слез, бял равнец, жълт равнец, бъзе, коприва, кантарион (жълт и червен), камшик, маточина, мента, бабина душица (мащерка), дилянка, кукуряк.

4. Подправки: сминдух, магданоз (мерудия), целина, дивисил, чубрица, копър, мак (градински), кориандър, сусам (много рядко).

5. Зеленчуци: червени домати, син домат (патладжан), чушки (пипер), чушлета, зеле, краставици, картофи, кромид лук, чеснов лук (пролетен и есенен), арпаджик, карфиол, цветно зеле, моркови, алабаш, бял фасул, градински фасул за консерва, грах, бамя, репички, салата, маруля, ряпа (лятна и зимна), спанак, лапад, лобода, киселец, тиквички, праз лук.

6. Плодове: малина, ягода, къпина, диня, пъпеш, грозде (десертни сортове: афузали, болгар, кардинал, сензо, перла, граноар; винени сортове: памид, мерло, гъмза, ркацители, хамбургски мискет, отел, димят), тиква (бяла за ядене, цигулка), захарна метла.

7. Житни и технически култури: пшеница, ечемик, пролетен ечемик, ръж, царевица, соя, леща, рицин, захарно цвекло, тютюн (ориенталски и бърлей), слънчоглед, метла за метене, коноп.

8. люцерна, фий, овес, еспарзета, суданка, репко, просо, кръмно цвекло, жълта и бяла тиква, фуражна царевица, бурчаг и мухар (отглеждаха се до 40-те години на миналия век).

9. Тревисти (полски и ливадни): детелина, великденче, щъркелче, паричка, див овес, див ечемик (гъци-гъци), заешка сянка.

10. Плевели: пирей, балур, троскот, синап, паламида, щир, кукувича прежда, совлак, бабин зъб, бучумиш, кучешко грозде, вълча ябълка, лепка, пилешка трева.

ІІ. ФАУНА (животински свят) 1. Домашни животни: кон, крава, бик, вол, теле, юница, бивол (до към края на 50-те години на миналия век използвани предимно за преместване на вършачките от двор до двор, а по-късно и в керамичната фабрика за извозване на глина и готова продукция на гарата, а така също и в специализираната бригада на ТКЗС, за извозване на тежки товари), овца, овен, агне, шиле, коза, козел, козле, магаре, катър (кръстоска между магаре и кобила), свиня, куче (разни породи – овчарка, ловни, декоративни), питомен заек, котка.

2. Домашни птици: кокошка, петел, гъска, гъсок, пуйка, пуяк, патица (макаща, глухоняма), юрдечка, токачка, декоративна кокошка, културен (домашен) гълъб.

3. Прелетни птици: бял щъркел, славей, кукувица, лястовица, пъдпъдък, авлига, кадънка, чухалче, синигер.

4. Птици (полски, горски, и други): чучулига, кълвач, циганско петле (папуняк), кос, чичопей, скорец, фазан, яребица, див гълъб (гривек), гугутка, гургулица, орел, сокол, дуганче, сврака, сива врана, черна врана (гарга), сиво врабче, бухал, сова, кукумявка.

5. Водни птици: дива гъска, дива патица, (понякога прелитащи) чайка и гларус, лебеди, бекаси, жерав, рибар.

6. Дивеч за отстрел: сърна, глиган (диво прасе), див заек, фазан, яребица, див гълъб, пъдпъдък, дива гъска, дива патица.

7. Вреден дивеч: лисица, сив вълк (рядко се среща), дива котка, язовец, белка, невестулка, пор.

8. Влечуги, земноводни, мекотели, пълзящи, подземни и летящи бозайници, гризачи: смок, пепелянка, усойница, обикновен гущер, зелен гущер, охлюв, водна жаба, сухоземна жаба, костенурка, таралеж, мишка (полска, домашна), плъх, къртица, кьораво куче (слепок, подровец), суяк (лалугер).

9. Паразити по хора, животни, растения: бълха, въшка, кърлеж, кокошинка, домашна дървеница, краста, сив червей, телен червей, лукова муха, листна въшка, синя китка, дървесен мъх.

10. Насекоми: медоносна пчела, оса, муха (домашна и полска), конска муха, комар, водно конче, колорадски бръмбар, дървесна въшка, житен бегач, житен бръмбар, житна дървеница, торен бръмбар, скакалец, пеперуди (нощни, дневни, блатни), щурец, мравки, попово прасе.

11. Риби и други водни животни: бързица (уклей), шаран, сом, скобар, мряна, таранка, платика, червеноперка, щука, змиорка, речна мида, речен рак, пиявица, водна змия.

[редактиране] История

ЗАСЕЛНИЦИ СЪЗДАТЕЛИ НА СЕЛОТО

Създателите на бъдещото село Мъртвица се преселници от пет различни места:

1. Преселници от Източна Тракия.

През 1880-1881 г. в селото се настаняват 46 семейства от селата Дукозюк (Деветмогилово), Енеджия, Кавакли, Хаскьой, Сатъкьой, Коют дере и Карадър от Одринска област, Лозенградски окръг. Посочените села се намирали в околии: Бабаеск, Люлебургас и Мустафа паша.

Прогонени от родните си места тези преселници пътуват с волските коли, магарета и коне цели 2 години и 5 месеца, като изминават над 550 км. По дългия път умират 6 човека и се раждат 3 деца. Последната зима, преди да дойдат в селото, те прекарват в с. Мъдювене (дн. Градина) и с. Къбел, Плевенско.

След Балканскта война 1912 г. българите в Лозенградско са подлежени отново на гонения и тормоз. Проф. Милетич описва тези жестоки събития в книгата си “Разорението на тракийските българи през 1913 г.”, издадена през 1918 г. От с. Докузюк, Бабаеска кааза, към България тръгват да търсят спасение 29 семейства, около 100 човека. Те пътуват около 3 месеца с каруците си до Бургас, а от там с влак до Плевен. В Мъртвица се настаняват през 1913 г. по силата на приетите държавни закони за настаняване и подпомагане на бежанците.

2. Преселници от Румъния. Те пристигат в селото през 1881-1885 г. Наричали ги власи, макар, че те са потомци на български изселници, избягали от България през 1688 г. след Чипровското въстание. Те пристигали през Дунава на салове, натоварили коли, добитък и покъшнина. Тези 70 семейства са преселници от градовете Каракъл и Корабия и селата около тях Избичени, Гърков, Доанка, Тия Маре, Росанещ, Излас. Из между първите преселници от Румъния се били дядо Кръм, Андрея Иваницов, Александър Бачов, Цоне Мильов, Крачун Матеев, Първан Стоянов, Върбан Иванов. Водач бил Ницо Сърбов, който познавал тези места, тъй като бил готвач в полка на майор Марачиану по време на Руско-турската освободителна война и полка бил отседнал в местността “Черешовица”край Мъртвица. Както на всички, така и на власите били предоставена земя от 30 до 60 дюлюма и дворни места за строеж на къщи. От първите заселници от Румъния само Андрея Иваницов, Цоне Мильов и Крачун Матеев си построили стабилни за онова време керпичини къщи.

3. Българи от Източни Родопи. Шест семейства с около 27 човека от селата Гьокчебунар и Чекердакли от Одринско, Димотишки санджак пътуват към България заедно с тракийците от Лозенградско. По пътя умират три деца.

4. Преселници словаци. През 1884-1886 г. в България се преселват, след 200-годишно чергаруване по чужди земи, потомците на избягали българи, наричани словаци. Те идват от т.нар. “Долна земя” разпростряла се на територията на Унгария, Румъния, Хърватска, Бачка и Босна. Житейската съдба на тези изскрадали хора е била обект на много изследователи, особено след 1928 г., когато след обединението на Чехия и Словакия и встъпването в длъжност на първия чехословашки президент Томаш Гарик Масарик. По различно време излизат от печат няколко книги, диплянки и изследвания, отразяващи живота на словаците в България. През 1928 г. чехословашкото дружество при народния дом “Т. Г. Масарик” – София издава книгата “Юбилейна годишнина за чехословашките заселници 1868-2928 г.” През 1936 г. излиза книга на Ян Михалко, а през 1985 г. илюстрованата книга “Словаците в България” от Йозеф Хрозиенчик. По случай 110-годишнината от заселването на словаците в България Ян Ботик, чието семейство е живяло в Горна Митрополия издава през 1994 г. богато илюстрована книга Според Андриш Мреница от Йовишовка, базирайки се на спомените на 90-годишния Янко Микулаш, живял в Подем до изселването си в Чехословакия, съдбата на българските словаци е следната: Първите словаци са пристигнали в България през м. март 1884 г. Това са били петте семейства на Ондриш Бенко, Павел Павлович, Ян Хутка, Мишо Мокран и Самуел Хулка. Те тръгват с 5 конски каруци (около 28 човека) от с. Божурна, Сърбия и след около седмица пристигат в София, където отсядат при словака Захей, който притежавал магазин за платове. Със съдействието на Захей те подават молба до министерството, получават разрешение и са насочени към окражната комисия за настаняване на бежанците в Плевен, която ги заселва в Мъртвица. Тук в новото село вече имало други заселници българи-тракийци и преселници от Румъния. Същата 1884 г. през лятото двамата славонци Ондриш Мреница (дядо на автора на изследването) и Яно Маркуш тръгват пеша от същото село Божурна към България, за да се уверят на място за условията, които се предлагат на преселниците. От Лом се качват на кораб и пристигат в Никопол, от където отново пеша пристигат в Мъртвица. След като се уверили в добрите условия за живот на новото място те заминали при окръжния началник Щърбаков в Плевен, където получили уверение, че могат да се заселят също в Мъртвица и че ще им бъде осигурена земя и средства за строеж на жилища. Двамата пратеници се завръщат в Божурна и веднага 9 семейства започват подготовка за заминаване. В края на м. октомври 1884 г. семействата (около 40 човека) натоварват покъшнината на 9 каруци и потеглят на дълъг път. На 7 ноември те пристигат в Мъртвица. Това са семействата на Андрий Мреница (18-годишен с едно дете), братята му Яно, Марци и Павел, семействата на Мишо Палван, Павел Стракуш, Ян Маркуш, Марци Бенка, Ян Тордай, Дюро Северин, Мишо Коларин и Мишо Маречек. След Сръбско-българската война (1885 г.) в Мъртвица се заселва трета група славони. Новината за добрите условия в България достигат и до селата в Банат – Ковачица, Стара Пазова, Бачка и др.Около 200 души натоварват на лодки покъшнината си и от Панчево по Дунава пристигат в Никопол за около седмица. Тук ги чака Андрей Мреница и Мишо Мокран, както и представителя на окръжната комисия. Преселниците са настанени в Горна Митрополия и Бръшляница. По същото време от Надлак (Румъния) с по едно-две каруци на семейство пристигат още славони, които пътуват 18 дни до Горна Митрополия. Последната група словони пристига в България през 1900-1910 г. Една част от славоните от с. Падина, след като минали през Унгария, Сърбия и Румъния се заселили в Русия, но след около 4 години,недоволни от условията там, се връщат обратно, като част от тях остават в България и се заселват в с. Войводово, другите се връщат в областта Банат. Според изследванията на Ян Михалко, който пише книгата си “Наши в Бухарско”, отначало в Мъртвица се се заселили 56 семейства с 231 човека. 50 години по-късно, когато през 1936 г. излиза книгата му, той пише, че славонските семейства в Мъртвица са 72 с 297 души. Михалко оповестява, че славоните в Мъртвица се от селата Божурна, Падина, Ковачица, Хайдушица, Хертеленда, Шандор, Клопотин и Панчево. През 1949-1950 г. една част от словаците се изселват в Чехословакия - с. Йовишовка, околия Миколово, окръг Брецслав, в близост до австрийската граница. В освободените къщи се настаняват 35 семейства, около 100 човека, от с. Горно Уйно, Кюстендилско, които живеят и до сега в с.Подем.

5. Унгарци. Около 12 семейства, 40 човека, от Австро-Унгария пристигат по нашите земи през 1885-1886 г., възползвайки се от облекченията, които предоставя Закона за населяване на ненаселените земи в България. Те идват от Арадска област, от селата Самболети, Еланча, Миналане и Панчево. Пътуват по суша и водо, със салове и лодки, коли и каруци. Някои от родоначалниците на тези семейства са Ванте Узур, Лазар Гаврилов (Бенкеш), Тобушарови, Аврам Барба, Коста Фролов, Флиторовите, Тиеви, Иван Янков, Профирови, Лукреция (Креца) Таирова. Преброяването през 1900 г. показва, че в Мъртвица има 240 дома с 1249 жители., а в края на 1910 г. домовете са вече 275 с 1552 жители. Село Рибен, много по-старо от нашето, при първато преброяване има 145 дома с 937 жители, а при второто - 197 дома с 1185 жители. Освен различните преселници, които се заселват в селото, съществена роля за нарастване броя на жителите на селото има и голямата раждаемост, характерна за първата четвърт на ХХ век. В някои семейства от селото са се родили по десет и повече деца. Много са умирали, но и много са останали. Злата Бояджиева е родила 16 деца, от които 10 живи, Стана Копестийката - 14 родени, 8 останали живи, Елена Сарафката - 11 родени, 7 живи. Кога питах баба Елена, защо толкова много деца са раждали, тя усмихната ми отговаряше: “Защо ли? Защото на тая Българиа дяца и требоват. Момчета за войници, момичета за кърска работа и да раждат. Трябва да надминем турчина. А пък много ли са децата, ке има и за небото, ама ке остават и на дунята (земята)”. Това беше филосовията на баба ми. И тя имаше пълно право.