Стежерово

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Стежерово е село в Северна България. То се намира в община Левски, Област Плевен.

Стежерово

Данни
Област:	Плевен
Община:	Левски
Население:	661 (13/09/2005)
Надм. височина:	116 м
Пощ. код:	5920
Тел. код:	06533
Геогр. положение:	43° 30' сев. ш. 25° 9' изт. д.
МПС код:	`ЕН`
Кмет или наместник
Коста Костов

Цялото землище на с. Стежерово /работна земя, пасища/ захваща от възвишенията срещу река Осъм и следва по направление към Дунав. По външен изглед то представлява вълнообразна площ с широки равнини и разлати низини

[редактиране] Местоположение

От 30-я километър на шосето Свищов - Плевен се започва тъй нареченият "Кючек баир", който следва по надолнището към осъмската равнина до с. Българене. Този 30-ти километър е най високата част на "Кючек баир" и на ляво и на дясно съставлява вододела между реката Осъм и вълнообразните снишавания край шосето към гр. Свищов. От двете страни на същото шосе между 25 и 27,500 км. е разположено селото Стежерово на една наклонена на североизток местност. Изглед на селото - започващите се от нея полета: "Изворите", "Пиперкова чешма" и "Димовите кладенци" я разсичат на три низки ратлини, по които и между които се простира селото с три главни части "Припека","Черковна" или "Балканджи" махала и "Коджабашка" или "Върбановска" махала. Надлъж от "Пиперкова чешма" до "Джамията" /новата чешма/ и на шир от могилката "Св. Троица" по направлине към местността "Целините" има все по 2 1/2. Още от когато се помни дори до сега с. Стежерово принадлежи на Свищовска околия.

[редактиране] Карта

От гр. Свищов стои на югозапад 26 км., мерено през село Ореш, а 15 км. мерено край ж.п. линията Свищов - Ореш. До гр. Плевен има 51 км., а до гара Левски 18 км., а до съседните села от Свищовска околия: Божурлук - 5 км., Ореш /гара на ж.п. линиятя Свищов - Левски / - 13 км., Драгомирово /гара на същата линия/ - 9 км., Морава / тоже гара на същата линия/ - 8 км., Деляновци - 7 км., Българене - 12 км., Петокладенци - 3 км., Татари - 8 км. и до село Изгрев /Никополско/ - 9 км. Със селата Божурлук и Българене с. Стежерово е свързано посредством държавното шосе Свищов - Плевен, а Петокладенци и Драгомирово - чрез междуселско шосе. Такова е проектирано и до село Морава. Стежерово има благоустройсвен план от 1928 г., който бавно и трудно се прилага по липса на нивелационен такъв, а главно поради стопанските затруднения, резултат от голямата световна война. Хубава /пивка и студена/ вода за населението и за добитъка селото се задоволява чрез следните макар и първобитни чешми: 1. Новата чешма - при "Изворите", 2. чешмите "Поповата", "Бульовата", и "Аневата", които водят началото си от "Изворите", 3. "Пиперковата" чешма на горния край, всичко 7 чешми. В "Изворите" имаше и други чешми - "Пранжевата" с кладенец до нея, но тя пресъхна, поради пресичането на тяхните води с водите на други чешми. Някогашното селище "Кривата махала" под селото извира вода и от тъй наречените "Димови кладенци",а в по-много дворове в селото има и отделни кладенци /герани/, дълбоки от 5- 30 м., тоже с хубава студена вода. От ред години насам се замисля и опитва каптирането на водите в селото, но до сега не се е предприело нищо, освен започнато бе прокарване в селото на нооткритата вода над "Пиперкова чешма" и 2 - започнато бе и откриването на вода над "Димовите кладенци" за съединявянето й с тях, за изграждане на нова чешма, за поилище на доитъка, но и двете тия начинания са преустановени. По-рано за водата на добитъка се заграждаха бентове в същата местност, а сега поне от части тая нужда се удовлетворява от възобновената чешма "Джамията". Щастието на селото, че има такъв безценен дар, какъвто е водата трябва да възбужда желания и стремеж във всеки съзнателен селски управник, па и у всеки стопанин за по- скорошно модерно водоснабдяване и тук, както това стана в някои околни близки села /Божурлук, Петокладенци, Овча Могила/. Наистина поради оскъдица на пари и материали при изживяното изключително време /войната и нейните последици/, сега нищо не може да се предприеме, но дано след нормализирането на живота въпросът за водоснабдяването на селото не се забрави. В землището на селото има и 8 помпени кладенци, а в месността "Клисурата" има и чешма с изобилна хубава вода, която струи надолу към р. Осъм, но при сушави години не достига до там, а се просмуква о земята при мястото "Субатак - ери" /място на потъващата вода/. Покрай землището на селото, на юг от селото тече реката Осъм, която се използва за водопой на добитъка, когато е на паша или на работа в оня край, както и за топене на гръсти /коноп/ в съседния на реката "гьол", който се наводнява от разливането й когато придойде. Потокът от водите на село Стежерово напоява зеленчуковите градини под селото и кара три дървени първобитни воденици: "Кинковата" - в селото, собственост на братя Кинкови, "Мурдарската" и "Османовата", под селото но които се стопанисват от две отделни групи стежаровчани. Личат следите на още три други воденици: едната на границата между Стежерово и Бужурлук /съборена още преди освобождението/, друга "Влайчевата" под селото /съборена през 1930г./ и трета "Данчевата" съборена през 1945г. В селото има модерна мелница основана през 1898 г. от от стежаровчаните Дончо Вълков, Стефан Станев, Трифон Ангелов и Петко Ангелов. Първоначално тя работеше с пълна сила, като за гориво се използваше на износна цена изостанали стари слами из село. От сетне мина на други стопани и най-после от 1919 г. е собственост на събир. дружество Попганчеви, Беров, Бончев. Преустроена всецяло през 1924г. с дизел машина и в солидно двуетажно здание, тая мелница вещо управлявана и подреждана от единия от сътрудниците - Антон Попганчев - машинен инженер, задоволява нуждите не само на стежаровчани, но и на околното население. В 24 часа тя смила 15 тона жито с отлично бяло брашно - пресято. До първите години след освобождението, когато в гр. Свищов се развиваше голяма търговия във вътрешността и по Дунава, още преди да бъде построено шосето, през с. Стежерово се движеха кервани от коли и товарни коне, па и групи пътници за Свищов, Плевен, Ловеч,Троян и околните им - храни и други произведения към Дунава,както и разни стоки за вътрешността,па дори и през Балкана /Троянския проход/, все през тука минаваха. Особенно троянските кираджии в ония времена изпълняваха ролята на вътрешна железница. Тогава Стежерово беше място за дневна почивка на тия кервани при "Пиперкова" чешма и за нощуване в селото. За това тук имаше няколко обширни странноприемници, които побирали по 70-80 коня и друг добитък, а именно Ганеви хан, Бульови хан, Хаджистойкови хан или Топаловия хан, Арнаудовия хан. А когато тия ханища се запълвали при големия върволяк пролет и есен, то гости се приемали и в частни къщи, особенно в по-големите стопанства, които са разполагали с подслон и храна за добитъка и хората. Подир построяването на централната ж. п. линия София - Варна /1896г./, а особенно след клоновете Русе - София и Сомовит - Плевен, вътрешната търговия от Свищов се пренесе в по-близки на съответните райони гари. От тогава превозът на всичко започна да става само по железницата, а керваните от коли и коне станаха вече излишни. Затова такива през Стежерово вече не минаваха и ханищата постепенно се разрушиха и изчезнаха. През 1945г. при проучване на пътя за ж. п. линия клон Свищов - Левски, някои стежаровчани заговориха за действуване този път да мине през землището на Стежерово, обаче поради закоравялото предубеждение в масата тая мисъл биде осуетена, закоето сега всички се каят, но вече е късно! Така селото изостана от старото съобщение, отстранено биде и от ж. п. линия, което закръгли и мина през селата Драгомирово и Морава - села без никакъв район, за да прави зиг-заг, додето слезе на осъмската равнина на гара Левски. А добре разбраните интереси и на самата държава дори налагаха щото село Стежерово, като естествен център на околните села, като едно от първите села в околията, да се свърже с железницата, както се изнесе и в печата.

[редактиране] Старини

Някой в непроницаемото минало и в статегическоотношеие селата или по-право казано землището на селото е имало важно значение както свидетелствуват съществуващите 5-6 могили, а именно в местностите: "Плуговете", “Залъмската могила", "Храстето", "Кьочека", "Св. Троица" и по-високата от тях, тъй наречената "Садовска могила", която до преди освобождението имаше височина повече от 2 метра и във време на войната през 1877г. русите са я използували за наблюдателен пункт над околността и по направление към Плевен и Никопол. За това там имаше поставена дървена стълба. По долу от тая могила, по направление на с. Българене имаше и друга малка могила, която вече е изчезнала. Другите сега вече малки могилки, а не могили са толкова ниски, че почваха вече и да не се познават, те отдавна са попаднали в работните площи, та ралото и мотиката малко по малко ги сряваха. Могилката "Св. Троица" /именувана тъй защото на нея всяка година се извършваше на празника Св. Троица молитвен оброк и се слагаше обща трапеза/, според благоустройствения план остана в чертитена селото. От нея при ясно време се вижда на северо-изток Дунава срещу "Острата могилка" /Бендеря/ при гара Ореш, а на югозапад се очертават върховете на Стара планина, понякога бялкащи се от снаг. От всяка могилка по отделно се виждат съседните такива, околните простори, па и някои отдалечени могили. От това може да се заключи,че тия старинни знакове са останали от римско време и са служили за военно- наблюдателни постове и за пътни показвания. В някои от тях правени странични малки разкопки, но следи от гробници или други исторически останки не са намерени. Все пак не безинтересно ще бъде, ако се предприемат основни научни разкопки на тия изчезващи паметници. Мислим, че инициативата за това се пада на общинското управление / чрез трудова повинност например /, па и на интелигенцията в селото. Все може да се добере от това някой, макар и дребен принос към историята.

[редактиране] Н А З В А Н И Е

От какво произлиза названието на селото, това малко се знае от по- рано. За това едни го казвали Стижаров и Стрижаров, други Стражаров, а турците в селския печат от 1281г. /по тяхно леточисление/ го наричат Стижар /Истижар - по Ф. Каниц/. От това се вижда и след освобождението при образуване на общините през 1878г. на общинският печат бе означено Стижаров. И тъй в официалните книжа и учреждения все още фигурира Стижаров или Стижеров. Уважаемият професор Милетич в своите научни изследвания го намира записано още в 1659 година.

Ето защо при такива различни наименования и писани и произнасяни само едно основно издирване може да ни доведе до истината за правилното название на селото.

В нашия език дума или корен Стижар, Стижер не са познати, обаче има дума Стежер - съществително име, название на дърво, което е изтълкувано от нашия езиковед Найден Геров. Не само в село Стежерово, но и в други околнии и близки села /Петокладенци, Българене, Летница и др./ съм слушал стари хора да наричат с името Стежери старите, вековни дъбови дървета. В сп."Природа" кн.1 септ. 1921г. намираме, че дъбовите дървета са много видове, от които някои по нас са известни с имена: Горун, Стежер,Съжоварка, Меше и др. В поменатото описание се отбелязва в редът на дъбовете и Стежерът, наричан още и сладун, поради това че плодът му е сладък. А в землището на с. Стежерово имаше до скоро следи от такива дъбови дървета, които по местното наречие се казваха Стежери. Така в "Горните лозя" имаше една група дъбови дървета в нивата на Митю Стаменов. Такива имаше и над горичката на Кинко Илиев в същата местност. В местността "Залъмската могила" Тутевци имаха група такива дървета. В друга местност "Садовете" Илия Кънов имаше един стар и висок горун - Стежер, който бе отсечен през 1898 ог. В общинските гори "Люляките", част от които се превърнаха в ниви след комасацията през 1941г. бяха отсечени и някои вековни дъбови дървета, които се продадоха на търг. Същои покрай шосето в "Кьочека" се забелязват даже и сега млади дъбови дървета. Едно старо предание казва, че на средния баир в селото /сегашната "Черковна" или "Балканджийска" махала /имало три големи стежери. Дядо Гуни, почетен старец, починал през 1889 г. на повече от сто години разказвал лично пред Ананас Попов /родом от с. Стежерово, учител в Свищов/ и пред други лица, че на самия среден баир по онова място, около което от сетне бил двора на дядо Гуни. Последният запомнил едно голямо, много голямо дърво Стежер, под сянката на което пладнували овчарите със стадата си преди да заселят тоя баир.

Любознателният стар учител М. Радославов, който пише за св. св. Кирил и Методий в сп. "Слава" /издавано през 1871г. в Русчук /посочва епохата на учения цариградски патриарх Фотий, при когото са школували светите братя казва, че около тоя учен се образувало Стежер на възраждане от неговите ученици. От смисъла на това изражение се подразбира, че Стежер е синоним на нещо бележито, грамадно, здраво, яко, което може да противостои на голяма сила. С такива свойства е и дървото Стежер, по своята вековност, здравина и грамадност се отличава от другите дървета. Такива ще да са били и стежерите в с. Стежерово, за които разказват преданията. И не само от преданията, но и от самите места в землището на с. Стежерово, където растат и сега смрадлика и дъбово меше в изобилие, се доказва най -ясно, че изобщо дъбовите гори виреят в землището на с. Стежерово и че това землище е имало в отдавнашното минало големи пространсва от млади и стари такива гори, кото с течение на времето безразборно са унищожени, за които ни напомнят само следите от тях в наше време. Гористите останки до преди 30-35 години в местноста "Кочагово", до преди 15-20 години в "Горните лозя" и други местности, па даже и до преди 4-5 години в "Люляката", както и съществуващите и сега мешови гори в "Деловете" и "Смрадликата" свидетелсвувут безпорно, че стежеровското землище е било гористо. Стари хора са разказвали, че около "Пиперкова" чешма, където сега е голямото пасище, имало едри трънаци - следи от гори, а в местонстта "Трънака", под "Клисурата" такива останки има и сега. И както виждаме, че не само за 30-40 години, но дори и за 15-20, па даже и 4-5 години гористите остатъци се съвършено унищожават, та нима в продължение на 200-300-400 години не веднаж, при общото разорение на населението и при новото му възстановяване, горите са щадени ? Подлежи на безразборно произволно сечене, та колкото и буйно да са расли, постепенно са унищожавани и местата им превръщани в голи полета, първом за пасища, а после за ниви. Тъй е обезлесено цялото гористо землище на с. Стежерово. Тъй безвъзвратно са унищожени стежеровите гори и дървета, като са оставили само името си на селото: от Стежер, Стежери - Стежерово. У нас много градове и села носят названието си от разните видове дървета като: Търново, Габрово, Сливен, Дряново, Оряхово, Елхово, Церово, Дъбово, Гложене, Брест, Шипка и пр. За това и от гореприведеното е напълнообяснимо и правдоподобно, че селото Стежерово е получило името си от преобладаващите в местността стежерови гори и дървета. Ето защо през 1895г. в битността си общинския писар /секретар/ пишещия тези редове въведе в общинския щемпел за изходящи писма правилното название на селото Стежерово. Трябваше то в последсвие да се потвърди и узакони по надлежния ред. Мислим, че и сега не е късно да стане това. С група съвременници около 1880-1881г. като деца ходихме да берем горицвет и съсънка, каквито растяха само по гористите местности. Помня, че имаше там и следи от трънаци, от каквито сега и помен няма.

[редактиране] Н А С Е Л Е Н И Е

Населението на с. Стежерово е чисто българско. Има само 8 мохамедански семейства. Обширното поле, изобилната кладенчова вода, буйната горска растителност, плодородната почва, благоприятният климат - всички тия условия за живот и поминък вероятно още в непроницаемото минало са били добре оценени от нашите прадеди при основаването на селото. По липса на други сведения за неговото заселване и поради чисто българското му население и название, можем с пълна вяра да приемем, че то е съществувало още преди завладяванито на България от турците,т.е. още от времето на второто българско царство. Уважаваният проф. Милетич намира, че през 1659г. в с.Стежерово имало 14 къщи павликяни в католическа вяра, обаче трябва да се знае, че в ония времена българското население, побъркано във вярата още от богомилсвото, примесено с остатъци от езичество, изпитвало естествена необходимост от изпълнението на вяра, под какъвто и да е обряд, стига той да се извършва от нейн представител - духовно лице. Същият Милетич изнася, че павликяните от Пловдивско, по нямане на свещенници се венчавали при турски ходжи, та в последствие, по запитване в Рим, било указано, че такива бракове са незаконни и за това встъпилите в тях били венчани изново от католически свещенници. В ония времена на тежко робство под турците, българското население рядко виждало свещеник.Възползвана от това положение и основаната в съседното село Петокладенци католическа мисия от Петър Солинат, разпростряла своята дейност и в близките заселища: Балковец /сега с. Морава/, Козар Белене и по-нататък, и зарегистрирала някои извършвани обряди в тия села. Вероятно и в с. Стежерово, при минаването на католически свещенник, са извършвани и записвани някои обряди, обаче от това не може да се заключи, че населението е било католическо по вяра. До 1837г. в съседното, почти едно със с. Стежерово селище - Кривата махала, са живели турци, като твърде е за вярване да са били от български произход. Знае се от историята, че още от 14 в., т. е. от падането на България под турско робство, Турция е водила чести войни с поляци, маджари, руси и др., които които не веднъж са идвали в Дунавска България и са достигали до Стара планина и по-нататък, а след това при напора на турците са вършили големи жестокости над мирното българско население,като са го подхвърляли на поголовна сеч. Само, които са успявали да избягат по горите са се спасявали.

Така през 1726-1730 година са ставали няколко изселвания, бягство в Унгария /Банат/. Тогава са се изселили 28 000 от Свищовско и Никополско, предвождани от католическия свещенник Иван Бандулович, викарий на католическия владика Никола Станиславов, който живял в гр.Крайова, Румъния и от там управлявал Никополската католическа епархия. В своите изследвания проф. Милетич и Г. Димитров погрешно предават, че тези изселвания са предвождани от католическия свещенник Филип Станиславов, който служил през 1635-1674 години. Същият починал на 8 август 1674г. /Княжество България от Г. Димитров, I част, 1894г. с.116, Юбилейна книга с. Ореш/. Между тия изселници е имало и православни христяни, но императрица Терезия 1740-1780г. издава заповед - всички изселници да минат в католическа вяра. Голяма част от българското население през време на такива размирици, за да запази живота си е приемало Исляма - потурчвари се. По-голяма мааса от такива потурчвания са помаците от Ловчанско /Иречек - История на българите, Търново 1886г.,с. 453-457/. Ужасни стадания е претърпяло населението от този край. Те са продължили ред години 1791-1808г. Католическкият свещенник Михаил Баришвам през 1797 г., като бягал нощем от с. Трънчовица за с. Ореш газил локви човешка кръв и виждал човешки трупове, насечени на части, та от това зрелище такъв ужас го обхванало, че с пристигането си в с. Ореш се разболял и след няколко дни умрял /Юбилейна книга на с. Ореш - с. 17/. През 1630 година са потурчени 30 къщи павликяни от съседното село Ореш /Нашите павликяни - от проф. Милетич/ затова пак повтаряме да кажем твърде е за върване, че около онова време на ужасни страдания и в Кривата махала до с. Стежерово част от българското население е било потурчено. Иначе, ако турците в това село са били преселници от другаде, то и самото село би носило турско название, а не българското - Кривата махала, име което си останало до край. Тежко е било положението на българите в края на 18 и началото на 19 век във времето на кърджалиите, даалиите и разни свободно върлуващи разбойнически орди, когато малките чисто български заселища не са могли да изтрайват на грабежите и безчинствата от страна на озверелите хайти. От къде Търново, Арабаконак, Габрово преминавали за Плевен, Никопол и за Видин ту кърджалии, ту настъпващите след тях турски войски и вършели разни произволи, особенно по селата. /От тогава е останало името "Аскерйолу"- войнишки път - название на местност при изоставените селища Прекопанец, Кочагово/ Най- сташно било връщането на тия войски, след разбиването им от възбунтувалия се срещу султана Пазвантоглу във Видин. Тези войски в безредие и със зверска стръв се нахвърляли върху попадащите се по пътя им български села, а изплашеното население се спасявало до някъде само с бягство и скитания по горите, изложено на дъжд и глад. /Във време на такова бягство чукали в чутури корени от троскот - тросък, подбърквали го с малко брашно и вода и с такава чорба утолявали глада си, тъй разказвали старите, слушали от своите предци/. В онова време българското село Кочагово /гледай стр. XII, бр. 5.../ Кьочек баир за по-голяма безопастност често премествано, достигнало до съседното такова Прекопанец. Обаче и съществуването на Прекопанец не траяло много след това. И то, ако и по- настрана, било изложено на опустушителните зверства и произволи на кържалийските войски. Когато пък се виждали по-спокойни, прекопанчани били притискани от данъци в пари и натура от две страни: като граница между две каази /околии/ - Свищовската и Никополска, в Прекопанец идвали закупвачи на данъците от Свищов и от Никопол и буквално казано - обирали населението. А и тежките данъци изобщо са принуждавали българското население да бяга и се изселва от едно място на друго. Съществува и предание, че в землището но с. Прекопанец се намерил убит човек, за който селото трябвало да плаща скъпа кръвнина /парична глоба на държавата/. Така, че цялото пасище Прекопанец до р. Осъм с общо наименование "Ялия" - Ялията и по-нататък до пътя "Кьочек баир", като отдалечено за с. Стежерово и неговите преселници от с. Прекопанец, почти не се използвало от тях, тъй като те намирали широк простор за паша чак до с. Българско Сливово /с. с. Божурлук и Драгомирово още не били заселени/, а към Ялията и до р. Осъм отивали само когато обработвали нивите си от разтуреното село Прекопанец. Възползвани от това лъжанчани си послужили с подкуп - подаръци на агите в гр. Никопол и почнали да си докарват на паша добитъка в "Ялията" и тъй да влизат в саморазправа със стежаровчани, додето с намесата на властта през 1894г. Ялията и изобщо Прекопанец биде провъзгласено за държавно пасище /гл. стр. 129/. Било по една от тези причини, било по съвкупност на трите, прекопчани намирали спасение само в изселване. Така някои се разбягвали в околните села, а по-голяма част, в споразумение с турците от Кривата махала, където са живели и други български семейства, а други по- голяма част в с. Стежерово. /Дядо Ангел Алексов през 1907 г. ми разказва това, което научил от баща си дядо Алекси Донгов, родом прекопчанин, а именно, че последния бил на една година, когато се преселили от Прекопанец. Дядо Алекси починал една година преди гладната година т. е. през 1874г. на 80 годиишна възраст/. При това преселване къщята в Прекопанец били съборени и материалът им донесен в новите заселища за нови къщи, като дворовете в Прекопанец били превърнати в ниви, които до самото комасиране /през 1939г. / се стопанисваха от потомците на някогашните прекопчани, които потомци сега живеят в с. Стежерово. Остатъците от дренобъзе и брестови храсти, както и намираните при обработване следи от огнища, пепелища, остатъци от домашни черапуни /гърнета, делви и др./, както и намерените монети свидетелствуват за някогашното съществуване на селото. През 1911 година Иван Лазаров Игнатов, както орал намерил в местността "Прекопанец", "Зайковец" в нивата, стара собственост на Пранжеви /където е бил двора им до изселването на Прекопанец/ намерил в едно гърненце на големина колкото човешки юмрук, по форма на ваза, полустрошено, няколко /10-12/ турски сребърни монети на големина 3,5-4 см. в диаметър. От двете запазени такива едната носи 1171 г. по турското летоброене, което съответствува на нашата 1755г., а другата монета има 1187 - наша 1771г. Тази находка напълно свидетелствува , че с. Прекопанец е съществувало в края на 18 век и потвърждават долу отбелязяния разказ на дядо Ангел Алексов. След преселването на прекопчани в с. Стежерово придошли и преселници и от други села. През 1837 г. в тоя край върлувала заразната болест чума, от която измряла голяма част от населението и цели къщи запустели. Турците мрели повече, защото отначало не напускали къщите си, а българите се спасявали с бягство по горите. По-сетне турците се разбягали. Само по- решителните мъже - българи, оставали при заболелите свои близки да им прислужват, доколкото било възможно. Когато се случвало да измират повече от някоя къща, то вместо да ги погребват, изнасяли живите и някои от покъщнините, па отсичали стълба на гривата и последната се сривала и затрупвала цялата къща - землянка с умрелите в нея. След прекратяване на чумата, останалите живи турци се изселили в Свищов и по селата. /Подир прекратявяне на чумата избягалите турци се завърнали и намерили отворена вратата на джамията, а вътре една свиня опрасена. Това счели за зла прокоба и всички се изселили окончателно, а българите от Кривата махала се изселили в същинското село Стежерово и така първото селище запустяло/. До Севастополската война /1853 г./ селото наброява вече 63 къщи българи православни. След тая война в 1858г. придошли 18 семейства българи от селата Ловни дол и Тархово /Севлиевско/ и от с.Гостилица /Дряновско/ под водителството на дядо Хубан - един събуден и предприемчив за времето балканджия от с. Ловни дол. Всички тия преселници са наречени първи балканджии.Осем години подир първите балканджии, а именно през 1868г. Идват в с. Стежерово нови преселници – 26 семейства, пак от селата Ловни дол, Гостилица и Търхово, наречени втори балканджии. Така селото се значително увеличило. В останалите листове от един църковен тефтер намираме списък на къщите през 1875 г. за събиране на владичината /данък на владиката, по три гроша на венчило/. От тоя списък се вижда, че село Стежерово е било тогава вече 140 къщи. През есента на 1860 г. били настанени като гости в български къщи, стотина семейства татари, дошли от Русия /Севастопол/. На следното лято, с помощта на местното население те си направили къщи в "Припека" под селото и заживели там. По-сетне почти всички се изселили в новооснованото село Дели сюлю /Драгомирово/. До навечерието на освободителната война /1877г./ тук останали неколцина, след което и те се изселили към с. Дeб..., Николполско

[редактиране] ПРИРОДНИ БОГАТСТВА

Под самото село, от двете страни на потока, който иде от селото, чак до Кривата махала и по- надолу срещу сегашната чешма "Джамията" до преди 60 години имаше двадесетина високи 4-5 метра могили, наричани "Кярхани" - следи на някогашните работилници на селитра /повержиле/, за които се бележи в книгата "Природни богатства на целокупна България" - Х. В. Шкорпил - II изд. Пловдив 1884г. с.182. Немският учен пътешественик Ф. Каниц в своето съчинение "Дунавска България и Балканът" /историко-геогравско-етногравско-научни пътувания през 1860-1879г./ пише, че при пътуването си от Ловеч за Свищов на 30 юни 1871г. нощувал в с. Стежерово /по турски Истижар/ и сутринта посетил шатрите под селото, където правели луга от блатата със селитра почва. "Продължавайки по една долина покрай тънките струи на малка рекичка, пътят минава - пише бележития учен - през балканджийското село Бужурлук". Сега са останали само 2-3 при "Кинковата воденица". От другите някои са разрушени със заселването на оня край, а други преправени в кирпичи за частни потреби. В землището на селото в местността "Балканджийски ниви" / Борисово поле/ някога са намирали камъни на пластове, разделени с пръст и нечист пясък. Част от тях са извадени в 1869г. за постройка на църквата, обаче образуваните от това дълбоки ровове, след разработването на оная местност в ниви сега са затрупани. По ония места сега вадят пясък размесен с жъълта пръст. Също тъй и в местността "Целините" преди 40-50 години някъде извадиха големи плочи от дълбоко, но и тия места са заринати вече. Югозападно от селото към месноста "Клисурата" има запазени периметър на солни залежии, което е обнародвано в д.в....... Към природните богатства на селото следва да се отнесат гористите пространства, остатък от дъбови гори в месността "Деловете" 285дка, пак такива в месността "Кескинско" - 330 дка, смрадлика в същата месност - 124 дка и гори в "Люляката" 68 дка или всичко 842 дка. Освен това в землището на селото има 220дка общинска салкъмова гора /акация/ - 50 дка, частни такива и 5 дка дъбова гора. Всички посадени през 1891-1892 години.

[редактиране] НАХОДКИ

През 1881 година пишещия това /тогава на 10 години/ намери изровени на улицата десетина медно-сребърни монети на големина около 2 см. в диаметър, грижливо наредени в едно гърненце, голямо колкото детски юмрук. Тия монети имаха от едната страна седнал на стол човек. По надписите от двете страни може да се заключи, че това са пари от римско време. През 1943г. Борис Илиев Съярски намерил в двора си изрината от пороя една сребърна пара на големина колкото наша 20 левова монета. От едната страна имаше глава с венец, а от другата човешка фигура с крила. По надписа може да се види, че тая монета е от времето на римския император Адриан /117-138г./ През 1912 г. случайно са изкопани няколко къса стари големи керемиди край село. По липса на други следи, може да се предполага, че това са донесени от някое друго, близко или далечно място.