Универсална религия

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Универсалната религия е масово разпространена система от знания (религия), даващи отговори на важните въпроси за целта и смисъла на съществуването. По правило универсалната религия изисква спазването на комплекс от морални норми и религиозни практики, организирана е като обществена институция (църква, монашески ордени) и е отворена за нови членове без ограничения (етнически, кастови и др.).

Универсални религии:

Монотеистични религии
Зороастризъм
Будизъм
Китайски етично-религиозни системи
- Конфуцианство
- Даоизъм

[редактиране] Жизнен цикъл на универсалните религии

Големите империи от античността създали удобни комуникации за своите армии и за нуждите на икономиката и търговията. Стандартизацията на писменността и официалния имперски език (или няколко езика), сухоземните и морски пътищата направили възможно бързото разпространение на идеи. Възникнали и се разпространили универсалните религии.

Когато империите остарели и се разпаднали, религиите останали обединяващи културни структури на обществото. За обществата, доминирани от универсалните религии, е характерно духовно единство за цялата им зона на влияние, докато политически те често са разпокъсани и бързо се феодализират.

Тези общества стимулират разпространението на писменността и образованието до много по-широки обществени слоеве (за целите на религията и нейните институции) спрямо предходните общества. Така непряко те подпомагат разпространението на големите съвременни езици (единственото изключение, за което си струва да се спори, е китайският език).

Епохата на съществуване на тези общества следва упадъка на големите държави от древността и предхожда модерната епоха. В този смисъл те могат да бъдат наречени средновековни общества, въпреки че периода на съществуването им не винаги съвпада с Европейското средновековие.

С навлизането в модерната епоха универсалните религии губят монопола си над културния живот на обществото, но не изчезват. В периоди на благополучие и силна централна власт обществените елити опитват да ги заменят с модерни социални теории, но в периоди на слабост те отново заемат старите си позиции, осигурявайки културна идентичност на раздробената общност. В съвременния свят тази способност се демонстрира най-ярко от радикализацията на ислямските страни през периода след 1960 г.