Александър Вутимски

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Александър Вутимски български поет

Роден:	30 юли 1919 Своге, България
Починал:	23 септември 1943 Сурдулица, днес Сърбия

Александър Коцев Вутов, с псевдоним Александър Вутимски е български поет.

Съдържание

1 Биографични бележки
2 Съчинения
3 Източници
4 Външни препратки

[редактиране] Биографични бележки

Вутимски е роден в Своге и до 10-годишна възраст живее в родния си град. След трагичната загуба на близките си — майка, баща, двама братя, — починали в продължение на една година от туберкулоза, се премества в София. Отначало живее при сестра си (която също умира от туберкулоза през 1937), а после при единствено оцелелия си брат Кирил. Завършва Първа софийска мъжка гимназия (1937). От 1938 следва класическа филология в Софийския университет, но заболява от туберкулоза и след една година прекъсва учението си. Лекува се безрезултатно в различни санаториуми в страната, от пролетта на 1941 — в санаториума на Сурдулица.

Първото му отпечатано стихотворение е „Пак самичко“ (в. „Весела дружина“, №6, 15 октомври 1935), но първият му сериозен поетически дебют е стихотворението „Улицата“ (сп. „Ученически подем“, 1936–37, № 2). Началните творчески изяви на Вутимски са свързани с ученически и други леви издания — „Ученически подем“, „Звън“, „Светлоструй“, „Трезва младеж“ и др. Участва заедно с Александър Геров, В. Осиковска, Л. Йорданов и Ем. Манов в издадения от тях литературен сборник „Праг“ (1938); като студент — в литературен сборник „Жажда“ (1939). Публикува и в „Млад кооператор“, „Кооперативна просвета“, „Росица“, „Вестник на жената“; подписва се Ал. Вутов, Ал. Коцев, Ал. Вълканов. От май 1939 редовно сътрудничи в издаваното от Вл. Василев сп. „Златорог“, където са публикувани най-значителните и най-зрелите стихотворения на поета, подписани с псевдонима Александър Вутимски. Началните творчески прояви на Вутимски са като че ли опит да избяга от предопределението на съдбата. Те са още младежки наивни стихотворения, нерядко заредени с оптимизъм и вяра в бъдещето, често дори с борчески патос, несвойствен за поета. Скоро чувството на обреченост, дълбоко прикривано, но носено като кръст още от детството, заема съответстващото на личността и самосъзнанието й място. Тази обреченост никъде и никога не се декларира пряко, болката и страданието пренасят поета в друг свят, в който дистанцираността от реалиите на физическия свят му позволява да погледне на себе си и на всичко около себе си като че ли някъде отвън и отгоре. Затова все по-често Вутимски предпочита самотата на бедна кръчмица пред вихъра на компаниите, чийто център доскоро е бил с декламациите си, степа и китарата. Поетичният му свят се населява със самотници — самотно момиче в кръчма, самотен фенер на забравен от всички кръстопът, самотно стърчащи есенни дървета, скитници и пияници, които призрачно се разминават и носят тежестта на житейския си кръст. Светлината отстъпва място на здрача зад прашния прозорец в хотелската стая; в здрача светът губи реалните си измерения, старият часовник отмерва изтичащото човешко време. Характерна за поетиката на Вутимски е вариативността — темите и мотивите се повтарят, наслагват и обогатяват. Откъслеците живот, запечатани във всяко отделно стихотворение, се допълват, за да представят изповедта на синьото момче (поетичен двойник на Вутимски) — сложна, драматична фигура, съчетаваща ангелско очарование и демонски нрав. Вариативността е характерна и за есетата на Вутимски. Те доочертават художествените и естетическите възгледи на поета, повтарят или добавят нови щрихи към автобиографията му. Могат да бъдат определени като поетични размишления за житейски и нравствено-психологически явления („За простотата“, „За силата“, „За парите“, „За равенството“, „За радостта“, „За най-смирените“, „За красотата“ и др.). Написани без морализаторски патос, без излишно философстване, тези късчета проза дооформят портрета на талантлив представител на поколението поети от 40-те г. в българската литература. Вутимски не успява да издаде приживе своя стихосбирка; остава неиздадена и художествената му проза (запазена в машинописен препис — 15 кратки есета, писани през 1941–1943).