Скити

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Скитите (в Средна Азия известни под етнонима сака) са исторически народ от индоевропейски произход, който говорел ирански език. Той се състоял от номадски племена и в различните исторически периоди обитавали обширни територии между Западна Монголия, Средна Азия, и дори Североизточна България.

Етимолозите свързват староиранското название сака, старогръцкото скитой, согдийското сугде, както и библейското ашкеназ (от сирийското аскузай) с индоевропейското *скуза, което се превежда като „стрелец“ (с лък) — т.е. конни стрелци.

Най-значимите скитски племена, познати ни от антични източници, населявали земите между реките Днепър и Дон. Подчинените от тях народи, живеещи в периферните райони на Източноевропейските степи, също били наричани скити, но те всъщност не говорели ирански езици.

Византийският емисар Приск, който се срещал с хунския вожд Атила, неколкократно нарича сподвижниците му „скити“. Това е причина някои учени да предполагат, че някои хунски племена са били от скитски произход.

Тъй като засега не е открита скитска писменост, огромната част от познанията ни относно скитите идват от древногръцки и римски източници.

Скитски бойци, нарисувани върху чаша, намерена в кургана Кул'Оба край Керч (Национален Ермитаж, Санкт Петербург)

Скитите били организирани в мрежа от конни племена, които завладели голяма част от степните райони на Евразия, достигайки до Североизточен Казахстан. Те били управлявани от близкородствена племенна аристокрация. По традиция аристократите били погребвани в кургани. Погребалните камери в тях били изградени от дъски от лиственица (Larix Decidua), което вероятно е било дърво от специално ритуално значение, тъй като сменя листата си и по този начин символизира прераждането. Погребения като това в Пазърък, в Алтайските планини, са разкрили впечатляващо добре запазени в леда скитски мумии, една от които е „Ледената девойка“ от 5 век пр.н.е..

Били особено известни с уменията си на стрелци с лък, поради което много скити били взимани като наемници сред съседните народи. Въз основа на археологически находки, някои учени предполагат, че скитските жени-воини са послужли за основа на древногръцкия мит за амазонките.

Някои разкрити гробове от културата Пазърък потвърждават частично това предположение. Намерени са били скелети на мъж и жена, и двамата в пълно бойно снаряжение. Жената е била облечена в мъжки дрехи. Всичко това навежда на мисълта, че определени жени, обикновено млади и неомъжени, са били част от воинското съсловие.

[редактиране] История

Макар и все още да няма неоспорими доказателства за произхода и миграциите на скитите към Кавказ и Украйна, традиционно се приема че скитският етнос се формира в Централна Азия и се разселва на запад между 800 г. пр.н.е. и 600 г. пр.н.е..

Основната информация по темата, освен от археологическите проучвания, идва от старогръцки източници. Омир нарича скитите „доячи на кобили“, а Херодот ги описва по-детайлно: с подплатени панталони, затъкнати в ботушите, и с отворени туники. Яздели без стремена и седло, а само с потник (парче плат на гърба на коня, против протриване при езда). Според Херодот източните скити (сака) употребявали марихуана, макар твърдението да е неясно. Скитите използвали особено опасни стрели с шипове, а според римски източници — се хранели с кръв от конете си. Вярва се, че те първи обяздили коня и го използвали в бой.

Скитският философ Анахарс посетил Атина през 6 век пр.н.е., а мъдростта му станала легендарна. От 5 век пр.н.е. до 3 век пр.н.е. скитските племена изживели съществен подем. Когато Херодот пишел своите „Истории“, гърците различавали Велика Скития, в район започващ на двайсет дни езда от река Дунав, през украинските степи и до долния Дон, от Малка Скития, която е днешната Добруджа. Оттогава река Дон (в древността наричана Танаис) станала основен търговски маршрут. Скитите печелели основно от търговията с роби, а също изнасяли жито, добитък и сирене към Гърция, през гръцките колонии по Северното Черноморие.

С военната си кампания от 339 г. пр.н.е., македонският владетел Филип ІІ прекъснал тези връзки.

Макар античните източници да твърдят, че скитите „изчезнали“ около 1 век пр.н.е., римските историци продължават да използват този етноним, за обозначение на всички конни племена, нахлуващи в Европа. Според някои учени, сарматите, аланите и осетинците са наследници на скитските племена. Осетинците са единственият ираноезичен народ в Европа, и наричат земята си Ирон, а езика си — Ирониг. Той спада към Източноиранските езици и съдържа близки паралели с авестийския, а според някои лингвисти — и с германския.

Скитите се споменават дори и от ирландски легенди, писани в християнския период.

[редактиране] Археология

Сред основните археологически открития, принадлежащи към скитската култура, са впечатляващи кургани, в които са намирани майсторски изработени предмети от злато и други ценни метали, коприна, останки от принесени в жертва коне и хора. Откривани са и добре запазени човешки останки, някои от които са целенасочено мумифицирани, а други — съхранени в ледовете на планините Алтай.

[редактиране] Културата Пазърък

Първите разкрити скитски погребения от Бронзовата епоха са курганите край Пазърък, в областта Улаган, в Горноалтайската република, от състава на Руската федерация.

Пет големи погребални могили и няколко по-скромни погребения са изследвани в периода 1925–1949 г., основно от екип на руския археолог Сергей Руденко. Могилите са съставени от камери, изградени от стволове на листокапна борика (Larix Europaea), засипани с големи камъни.

В гробниците било оставено всичко необходимо за задгробния живот на погребаните. Аристократите били полагани в гроба заедно със своите коне, а в една от могилите е намерен и прочутият Пазъръкски килим — най-старият известен ориенталски килим, изработен от сбита и пресована вълна.

Пазъръкската култура изживяла подем между седми и трети век пр.н.е. Тя била център на по-голямата от две родствени скитски общности, сами наричали себе си саки. Антропологическите изследвания на откритите скелети и мумии доказват европеидната расова принадлежност на саките, които вероятно са били светлокестеняви до русоляви и със светла пигментация на кожата.