Холокостът и България
от Уикипедия, свободната енциклопедия
По време на Втората световна война Германия започва да упражнява все по-силен натиск върху българските власти за прословутото "окончателно решение на еврейския въпрос".
През декември 1940 г., дни след разширяването на Тристранния пакт с Унгария, Румъния и Словакия и период на усилено подготвяне на България да с включи в него, Народното събрание приема Закон за защита на нацията, който поставя началото на държавно организиран тормоз и преследване на евреите в България.
Съгласно този закон:
- смесените бракове между българи и евреи се забраняват (те се осъществяват само нелегално),
- има забрани за упражняване на определени професии от страна на евреите,
- наложени са извънредни имуществени данъци на еврейското население,
- наложено е носенето на “давидовите значки” за индентификация,
- наложен е полицейски час за евреите,
- евреите могат да си купуват хляб само от отделни фурни,
- определени са улици, по които е забранено да се движат евреи,
- по 6-7 месеца в годината мъжете-евреи от донаборна до 50-55-годишна възраст са изпращани в „трудови лагери“.
Решението за унищожаване на всички евреи на територията на Германия, на окупираните от нея територии и на териториите на съюзниците й е взето от Хитлеристкото правителство в берлинското предградие Ванзее през 1942 г. Тогава започва масовото депортиране към Аушвиц (Освиенцим). Благодарение на местоположението си - близо до големи градове и на жп-връзките той става най-големият концентрационен лагер за евреи, цигани, пленници и партизани.
На 22 февруари 1943 г. комисарят по еврейските въпроси Александър Белев сключва договор с представителя на Гестапо у нас Теодор Данекер за поетапна депортация на българските евреи.
Първата партида включва 20 000 души, които в края на февруари и началото на март трябва да бъде изпратена в концлагера Треблинка. Взето е решение този първи контингент да бъде формиран от 11 363 евреи от Македония и Беломорието и 8 560 евреи от “стара България”.
На 4 март 1943 г. започва депортиране на евреите от Беломорието. 4058 души са транспортирани до Лом и оттам на 4 корабчета са изпратени до Виена. Оцеляват само 100 от тях.
Български полицейски части в Битоля и Скопие избират евреите от Вардарска Македония и от 10 март започва депортирането на 7144 души с вагони до дунавските пристанища Лом и Видин. Оттам те са отведени в Треблинка. Оцеляват само около 200 от тях.
На 12 март са депортирани 161 евреи от Пиротско през Лом за Виена.
Близо девет хиляди души от "стара България" са събрани в Пловдив, но те не биват натоварени на влаковете за Полша поради намесата на митрополит Кирил (бъдещия Патриарх Български). Той влиза в еврейския лагер в Пловдив и заявява, че ще тръгне с депортираните, ако те не бъдат освободени. Междувременно в страната се надига вълна от народно негодувание срещу решението на правителството. Група от 25 депутати, начело с подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев, се обявяват срещу случващото се. Съюзът на запасните офицери, Лекарският съюз, Съюзът на писателите и спортно дружество "Славия" също се противопоставят. Българската православна църква също реагира остро.
Протестите принуждават цар Борис III да отмени депортацията на евреите от "стара България". Има предположения, че протестите са поощрявани и от задкулисни комбинации на самия цар.
За всенародното съчувствие, което проявява българския народ към евреите, говори и фактът, че нелегално прeз Румъния и България за Хайфа, Палестина, преминават много румънски, полски, чешки, унгарски и литовски евреи.
Антиеврейското законодателство в България е отменено по-късно – от правителството на Константин Муравиев. По английска инициатива в София правителството преговаря с швейцарския посланик за изселване в Палестина на 4000 деца и 400 възрастни евреи.
