Война за испанското наследство
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Войната за Испанското наследство (на испански език: Guerra de Sucesión Española; на английски език: War of the Spanish Succession) е една от най-продължителните (1701-1714 г.) и кръвопролитни войни в Западна Европа, в която от една страна воюват Франция и Бавария, а от друга - Англия, Холандия, Австрия, Савоя и Португалия. Самата Испания става арена на ожесточен сблъсък между двама кандидати за престола и вътрешно се разделя така: центърът около Кастилия поддържа френския кандидат, а североизтокът с център Барселона е за австрийския кандидат.
Съдържание |
[редактиране] Политическа обстановка и причини
Испанското наследство е въпрос, който занимава умовете на европейските политици откакто династията на Хабсбургите в Мадрид видимо започва да отслабва и особено откакто на престола е Карлос ІІ (1665-1700 г.) - слабоумен и неразвит нещастен човек, който не може да има деца. В териториално отношение испанското наследство не е за пренебрегване - освен самата Испания то включва южна Италия, Сицилия, Сардиния, Милано, южна Нидерландия (днес приблизително Белгия), 2-3крепости в северна Африка, както и огромната колониална система в Америка и Филипините. Много европейски владетели искат да откъснат някое парче от тази империя, но основният въпрос е кой ще наследи престола на Хабсбургите. Франция и Австрия имат сериозни династични основания да претендират за своите кандидати, докато Англия и Холандия предпочитат престолът да попадне в човек, който не е обвързан с никоя от Великите сили, за да не се стигне до създаването на нова доминираща държава в Европа по подобие на империята на Карл V. През 1698 и 1700 г. между френския крал Луи XIV, английския крал Уилям III и Холандия се подписват два договора за подялба на наследството. Според първия испанският престол се пада на един баварски принц, далечен наследник на Карлос ІІ, който обаче умира наскоро в детска възраст. Така че се налага да се постигне нов договор, в който Луи ХІV се съгласява да остави Испания на австрийците, ако получи южна Италия със Сицилия и Сардиния.
Този, който се противопоставя на разделителните договори, е умиращият испански крал, принуден да изрази позицията на испанското общество, че наследството не трябва да бъде поделяно. Той прави завещанието си не в полза на австрийския, а на френския кандидат. Когато умира през ноември 1700 г., Луи ХІV е изправен пред сложен избор - или да приеме завещанието, с което да наруши договорите и да разруши новия си съюз с Англия и Холандия, или да го отхвърли, проявявайки разум. Дилемата има и още един аспект: дали да се бори за интересите на своята династия, която ще може да заеме още един престол, или за интересите на страната си, която се нуждае от мир и силни съюзници. Доколкото тогава има формирана френска общественост, тя подкрепя правата на Франция върху испанския трон, пропагандирани от четири десетилетия от правителството. Затова Луи ХІV изпраща своя внук Филип д'Анжу в Мадрид, като преди това изрича знаменитата фраза "Няма вече Пиренеи" (планината, която разделя Франция и Испания). Легендарно е твърдението, че тя накарала останалите държави да се съюзят срещу Франция. Всъщност в началото Англия не реагира (тя дори признава Филип за испански крал), а Австрия е безпомощна в своя гняв. Луи обаче решава да бъде арогантен и през февруари 1701 г. превантивно окупира буферните крепости в Нидерландия и осигурява френски монопол върху вноса на негри-роби в испанските колонии - до момента важен източник на приходи за Англия. Уилям ІІІ разбира, че това е в действителност обявяване на война и подновява с австрийския император Леополд I своя Велик съюз срещу Франция от 1689 г. Официално съюзниците обявяват война едва на 15 май 1702 г.
[редактиране] Равновесие на силите (1701-1704 г.)
През тези първи години става ясно, че войната ще има два отделни, но свързани помежду си конфликти. От една страна Франция е нападната от съюзническите армии, поемайки по този начин основния удар, а от друга австрийският кандидат Карл (син на Леополд І и признат от съюзниците за испански крал като Карлос ІІІ) с австрийски и английски сили нахлува в Испания в опит да се укрепи там.
Франция поема инициативата и през пролетта на 1701 г. сключва съюзни дотовори с Бавария, Савоя, Португалия и архиепископство Кьолн. В това време маршалите Катина и Вилроа нахлуват в северна Италия, окупирайки Милано. Армиите им обаче търпят поражения при Киари, Кремона и Луцара (1701-1702) главно от видния имперски генерал Евгений Савойски. По течението на Рейн първоначално съюзниците имат известна преднина, осъществявайки контрол върху Елзас и Люксембург, но скоро са изтикани оттам от способния маршал Вилар. Той ги побеждава през 1702 при Фрайдлинген в Шварцвалд и през 1703 при Хьохщедт. С тези успехи той убеждава баварския курфюрст Макс Емануел да започне активни действия в подкрепа на Франция и тя получава възможност с решителна операция да придвижи силите си до Виена и да я превземе. В Нидерландия на французите не им върви, тъй като срещу тях там действа опитният и талантлив английски генерал Марлборо. Той изтласква французите от техните предни позиции до самата холандска граница, след което навлиза в Германия и превзема Бон.
През това време съюзниците правят неуспешни опити да нахлуят в Испания и да предизвикат вътрешна война, в която пряко да се постави въпросът кой да бъде испански крал. През 1702 г. англо-холандски флот атакува Кадис, но е отблъснат от смелия губернатор на града. На връщане той успява да потопи голяма испанска ескадра в залива Виго (23 октомври), но като цяло акцията се проваля. Засега Фелипе V стои твърдо на мястото си и никоя част от испанското общество не му се противопоставя открито. Едва през 1703 г., след като съюзниците привличат Португалия на своя страна, се създава фронт на Пиренейския полуостров, на който англичаните веднага изпращат войска. 1703 г. е провал за френската дипломация и със загубата на Савоя, която също решава да подкрепи австрийския кандидат.
В началото на 1704 г. двете воюващи страни поддържат крехко равновесие без стабилни фронтове, а с активни действия. Крепости падат всеки месец, серия малки сражения бележат динамиката на този период. Най-значителните събития са превземането на Гибралтар от англичаните (адмирал Руук) през август и последвалата същия месец морска битка при Малага. Гибралтар е малка крепост на входа на Средиземно море, свързана със сушата чрез тесен провлак, принадлежаща на Испания. Идеята на Руук за превземането му е почти случайна, но установява положение, което е запазено и днес.
[редактиране] Надмощие на съюзниците (1704-1709 г.)
Още преди битката при Малага в Германия се състои важното сражение при Бленхайм, в което обединените сили на Марлборо и Евгений Савойски разгромяват напълно френската армия, командвана от маршалите Марсан и Таяр. Прекият резултат е капитулацията на Бавария прев имперските сили, а непрекият е, че тази битка обръща хода на войната и за петгодишен период дава на съюзниците чувствително предимство. Те успяват да се възползват от него само донякъде, като провокират началото на гражданска война в Испания и овладяват цяла Испанска Нидерландия, но не успяват да засегнат толкова тежко Франция, че да спечелят войната.
През 1704 г. за пръв път се водят сериозни военни действия на Пиринейския полуостров, тъй като Испания напада Португалия. Атаката не е решителна и затова се проваля. Проваля се и опитът да се вдигнат на бунт североизточните испански провинции Каталония, Арагон и Валенсия. На следващата година обаче се случва обратното - англичаните свалят край градчето Дения австрийския претендент Карлос ІІІ, с което предизвикват въстание в цялата област Валенсия. Въстава и каталония. През октомври австриецът влиза в Барселона, а Англия установява с него дипломатически отношения. Армията на Фелипе V, начело с френски офицери, напредва към Каталония, но е принудена да се оттегли, когато към въстанието се присъединява Арагон. Съдбата се обръща напълно и сега Карлос ІІІ успява да превземе Мадрид (1706). Фелипе се оттегля в Бургос. Но австрийското присъствие в испанската столица продължава само седем месеца - Карлос ІІІ е принуден да се оттегли без да спечели симпатиите на кастилците.
Не само със загубата на Мадрид 1706 г. е трагична за французите. Освен това те губят битката при Торино и по този начин са принудени да изоставят цялата кауза на Бурбоните в Италия. Оттеглянето им отвъд Алпите означава, че австрийските армии могат безпрепятствено да влязат в Неапол и да завладеят Сицилия. В същото време и борбата за Испанска Нидерландия е изгубена след голямата победа на Марлборо при Рамили. Именно през тази година тези испански владения окончателно отпадат от сферата на испанския контрол. През 1708 г. нова победа на Марлоборо и принц Евгений, този път при Уденарде, отваря възможност за нахлуване във Франция. В края на същата година след геройска съпротива в ръцете на англичаните пада Лил - първият френски град по пътя към Париж.
На този фон победите на маршал Бервик в Испания - при Алманса през 1707, Бриуега през 1709 и Вила Висоса през 1710 г. - изглеждат от второстепенно значение. Все пак те спасяват испанския трон за Фелипе V и след 1710 г. за него вече няма съществена заплаха.
