Подводник № 18
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тактико-технически данни | |
---|---|
Клас: | малка крайбрежна подводница |
Водоизместване (надводно): | 128 тона |
Водоизместване (подводно): | 143 тона |
Дължина: | 28,10 м. |
Широчина: | 3,15 м. |
Газене: | 3,03 м. |
Запас гориво: | 3910 литра |
Разход на гориво(при икономичен режим): | 9,5 литра/час при скорост 5,32 възла |
Основен двигател: | Дизел с мощност 60 к.с. и макс. 550 оборота в минута |
Електродвигател: | "Сименс" с мощност 120 к.с. и макс. 630 оборота в минута |
Максимална надводна скорост: | 7,84 възла |
Скорост на потапяне: | 46 сек. за дълбочина 9 м. |
Максимално изпробвана дълбочина на потапяне: | 52 м. |
Екипаж: | 17 души |
Въоръжение: |
|
Подводник № 18 е българска подводница от времето на Първата световна война, първата българска подводница в историята на българския военно-морски флот.
Оригиналното име на подводницата е "UB-І-8". Тя принадлежи към типа "малки крайбрежни лодки" - UB-І, според обозначенията в германския военно-морски флот. Произведена е през април 1915 г. в Германия, но е сглобена в Австро-унгарското пристанище Пола.
Съдържание |
[редактиране] Зачисляване в състава на българския флот
През март 1916 г. след българско искане германското Морско министерство решава да предостави на българската страна една от действащите в Черно море подводници. Бойният флаг на Подводник № 18, както е заведена в българските щатове подводницата, е вдигнат на 25 май 1916 г. Нейна постоянна флотска база е пристанището на двореца Евксиноград. По време на първото й учебно-демонстрационно плаване из Варненския залив и потапянето й, на борда присъстват князете Борис Търновски и Кирил Преславски.
През 1916 г. се постига договореност за предаването на българския флот на още една германска подводница - еднотипната "UB-І-7", но през септември 1916 г. тя загива (заедно с един български подофицер, стажуващ на нея), което осуетява предаването й на българската армия.
[редактиране] Екипаж
През пролетта на 1916 г. започва подготовката на два екипажа за българската подводница - основен и дублиращ. Едновременно с това в германската подводно-ремонтна база в Кил преминава обучение и 10-членна бригада от български технически персонал.
Макар че според германското щатно разписание екипажът на този тип подводници се състои от 14 души, на българската подводница са зачислени 17 офицери, подофицери и матроси. В някои случаи екипажът й нараства до 20 души, което се смята за недопустимо в германския флот. За командир на Подводник № 18 е назначен лейтенант Никола Тодоров, а помощник-командир - мичман І ранг Иван Вариклечков. Дублиращ командир е лейтенант Г. Славянов.
[редактиране] Бойна дейност
В началото на своя боен път подводницата служи в немската "Константинополска полуфлотилия подводници", базирана в Цариград, чието предназначение е борба срещу руския флот. От септември 1915 г. "UB-І-8" е на база във Варна заедно с друга немска подводница. По време на руската бомбардировка над Варна на 14 октомври 1915 година двете немски подводници атакуват руската флота и я принуждават да се оттегли.
След зачисляването на Подводник № 18 в състава на българския военно-морски флот неговите постоянни маршрути са: Варна - Калиакра и обратно, Варна - Калиакра - Мангалия - Кюстенджа и обратно, Варна - Бургас - Созопол и обратно. На 6 септември 1916 г. Подводник № 18 се промъква през минните полета в румънското пристанище Кюстенджа и предава по радиото съобщение за разположението на вражеските сили. На връщане среща в надводно положение две руски подводници и се приготвя за атака, но противникът успява да се изплъзне, като използва по-голямата си скорост.
В следващите месеци подводницата на няколко пъти среща противникови кораби, които успяват да се изплъзнат. До края на 1916 г. подводницата попада осем пъти в минни полета, от които излиза балогодарение на своя късмет. На 13 декември 1916 г. само с появяването си Подводник № 18 успява да прекрати руска бомбардировка над Балчик, като принуждава руските кораби да се оттеглят от българското крайбрежие.
През 1917 г. действията на подводницата не са толкова интензивни поради намалялата руска активност, изцяло прекратена след излизането на Русия от войната. След Солунското примире от 1918 г. подводницата е откарана от френските окупационни части в Цариград, където се предполага, че е била нарязяна на части, а двигателите и механизмите й - продадени.
[редактиране] Литература
- Йорданов, Николай. Първата българска подводница, Военно-исторически сборник, С. 1999, кн.3, с. 130-145