Прагматизъм
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Прагматизъм е течение във философията, датиращо от втората половина на 19 век. Негов най-сериозен източник е позитивизмът на Огюст Конт; други такива са еволюционната теория на Дарвин, философията на Кант, английският емпиризъм. Родоначалници на прагматизма са Чарлс Пърс (в статията си "Как да направим идеите си ясни", 1878 г.) и Уилям Джеймс (лекцията в Бъркли, 1898 г.). Към прагматизма биват отнасяни инструментализмът на Джон Дюи и хуманизмът на Фердинанд Шилър. Влияние има в Италия (Джовани Папини,Прецолини), Чехия (Карел Чапек), Китай и др. В последните десетилетия известност придобиват Джордж Мийд, Ричард Рорти.
[редактиране] Характеристики
Характеристиките на прагматизма са следните:
- антропоцентризъм — познанието е обусловено от специфичната човешка природа; то съществува заради определни нужди на човека
- целенасоченост на мисленето — всяко мислене има определена цел и създава план за нейното реализиране
- функционализъм — познанието има като функция адаптиране на човека към средата и справяне с определени проблеми
- фалибилизъм — знанието ни по който и да е проблем винаги ще бъде непълно и опровержимо.
[редактиране] Прагматическият принцип
В статията “Как да направим идеите си ясни” Чарлс Пърс предлага формулировка на “прагматическия принцип”: “Ние възприемаме обекта, за който си съставяме понятие, предвид практически възприемаемите му ефекти. Понятието за тези ефекти е цялото понятие за обекта”. Пърс има за цел чрез този принцип да разграничи ясните представи (практически разбираемите) от неясните (като метафизическите). Така той “затваря вратата” за класическия рационализъм и въобще за метафизическите системи. Истината не е нещо отвъд човека и света, а само резултат от конкретно научно изследване. По този начин той се противопоставя на традиционната кореспондентна (Аристотелова) теория за истината, според която истинното познание съответства точно на действителността. Истината в никакъв случай не е нещо готово, което ни чака в края на изследването, а тя е винаги в корелация с началната хипотеза, която ученият прави. Действителността сама по себе си не е истинна, а само познанието ни за нея.
