Аксаково

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Аксаково е град в Североизточна България. Разположен е в южното подножие на Франгенското плато на 3 км северозападно от Варна. Той е административен център на община Аксаково, Област Варна.

Аксаково има статут на село до 27 май 2004 г., когато с решение на правителството то става град. Селището покрива необходимите условия за да стане град — има над 3500 жители и има изградена социална и техническа инфраструктура.

Аксаково
43° 15' N, 27° 49' E (карта - карта - сат. снимка)
Данни
Област:	Варненска
Население:	7 611
Надм. височина:	99 м
Пощ. код:	9154
Тел. код:	05113
МПС код:	`В`
Кмет
Атанас Стоилов
Адрес на общината

[редактиране] География

[редактиране] История

Старото име на Аксаково е Аджемлер.

Организираното обучение на ученици в селото започва през 1886 г. Първата училищна сграда е построена през 1892 г., а сегашната сграда на училището - през 1973 г., което от 1981 г. е Средно общообразователно.

[редактиране] Културни и природни забележителности

Природни забележителности са местността "Батова" край с. Долище, Местността "Побити камъни" край с. Слънчево.

[редактиране] Редовни събития

[редактиране] Други

География

Аксаково сe намира на територията на община Аксаково само на 10-15 метра над морското равнище и е застроен върху полегата равнина наклонена към Девненското езеро.

[редактиране] Климат

Климатът на Аксаково спада към умерено-континенталната климатична област Северно Черноморие. Есента обикновено е тиха, топла и продължителна, пролетта е влажна и ветровите, лятото - прохладно, а зимата - мека. Най-студени месеци са януари и февруари, а най-топли – юли и август. Макар да носи всички белези на климата в Северното Черноморие, аксаковският климат има някои специфични особености - тук мъглите падат по-рядко и не са така студени (поради което кайсиите запазват плодовете си, докато във Варна това е рядко явление^{[източник?]}); слънцегреенето е по-продължително, отколкото на самия морски бряг (създава условия аксаковското грозде сорт “Рехав памид” да се налива с по-висока захарност)^{[източник?]}; свободните от мраз (слани) дни през годината са 238 срещу 186 по Франгенското плато^{[източник?]}.

[редактиране] Валежи

Валежите в Аксаковското землище са значително по-малко, отколкото в останалите райони на страната. Годишната валежна сума е около 500 мм на кв.м.

[редактиране] Ветрове

През зимата преобладават северозападните ветрове, следвани от североизточните. Средната максимална скорост на вятъра в града е 29 m\s .Особено вреден за земеделските култури е югозападният вятър, който населението на Аксаково е наричало “Черният”, защото духа през лятото и изгаря посевите. Той издухва и дребнозърнестия пясъчен слой на почвата в равнината и оголва корените. Съществен климатичен фактор тук са и постоянно променящите посоката си ветрове-морски бризи, които донасят през деня свеж морски въздух и правят лятото по- хладно, а зимата – по-мека. Населението е наричало тези ветрове “Морякът”.

[редактиране] Почви

Почвите в землището на Аксаково са много разнообразни и това се дължи на особеностите на терена-равнини и склонове. В Кадастралната карта на землището са набелязани седем вида почви: карбонатен чернозем, типичен чернозем, слабоизлужен чернозем, оподзолен чернозем, сиви горски пчви и делувиални почви посочени с техните разновидности.

Почвите с ниско съдържание на хумус, наклоненият характер на терена, меката зима, обилното слънцегреене и наличието на много подпочвени води правят аксаковското землище подходящо за развитие на лозарство и овощарство, към които се е насочило и населението.

[редактиране] История

Внимание! Текстът вероятно нарушава нечии авторски права. Ако можете да подкрепите или опровергаете това подозрение с факти, моля пишете на беседата!

Землището на Аксаково е предлагало благоприятни условия за живот на много култури и теренът е богат на останки от древността и средновековието. На юг от селището в местността "Побити камъни" праисторически хора от късния палеолит са обитавали пещери и открити селища. Там са намерени кости от риба и черупки от костенурки, културни останки от кремък и глинени съдове.

По време на неолита климатичните условия на Варненската падина се подобрили. Хората напуснали мрачните пещери и заживели в открити селища. Такова селище е открито на километър и половина северно от Аксаково в местността Мюхлюза. То било разположено под висока скалиста чука, където в по-късни времена се издигала крепостта Мъглиш. От запад то било запазено от дълбокия дол Картал дере, на изток били изворите на Чобан чешма. Праисторическите обитатели на това селище разполагали с най- важното за живота- обилно слънце през целия ден, мястото е изложено на припек, вода и безопасност от внезапно нападение. През неолита хората обработвали вече по-добре камъка и на територията на праисторическото селище в местността мюхлюза са открити голямо разнообразие от чукове и брадви, плоски и от калъпест тип, направени от камък, каменни длета, каменни бойни топки, нуклеоси, амулети и др. каменни предмети. Те били изработени от сива скала, андезит, вулканична скала, сива туфозна скала и тъмнозелен базелит. Всички намерени предмети са много добре изгладени. Това разнообразие на каменни предмети и майсторската им изработка , свидетелстват за степента на развитие на праисторическите хора населявали тези места. Наличието на амулети за предпазване от злите сили свидетелстват за наченки на митологичното мислене.

Праисторическото селище в Мюхлюза до Аксаково не е единично явление. Такива селища имало по южните и зточните склонове на Франгенското плато на мястото на селата Слънчево и Доброглед. Навсякъде е избиран наклонен терен, за да не се наводнява селището, южно изложение и наличие на вода. Културният пласт в аксаковското землище не е затрупан, а разнесен, затова и находките не са много и струпани на едно място.

Добрите условия за живот са задържали хора на това място и затова са намерени останки, които свидетелстват за наличие на селища и от по-късни епохи. Във Варненския археологически музей са зарегистрирани находки от бронзови и медни предмети, намерени на различни места в аксаковските околности: пръстен от бронз със завити във вид на спирала краища, медно позлатено украшение, бронзов пръстен с патино, калъп за отливане токи на колан и др. Повечето метални предмети, намерени в околностите на Аксаково от бронзовата епохо се отнасят до сферата на естетиката и това свидетелства за повишените духовни потребности на хората, населявали тези земи. Те не мислели вече само за първичното си съществуване, но и за задоволяване на естетическите си нужди. Първите засвидетелствани от писмени паметници жители на нашите земи били траките - КРОБИЗИ. Страбон и Павзаний ги сочат като голям народ, който винаги е желан съюзник, защото може да изкара до 200 000 бойци, “благочестиви, смели и неукротими”. Племето кробизи обитавало земите по крайбрежието на Черно море от Варна до Калиакра и до Белоградец. Древните писатели Филарх и Атеней съобщават, че кронбизкия цар Ипсант бил богат и красив и по разкош надминавал всичките си съвременници.

Следи от живота на траките–кронбизи са пръснати на много места във Варненската падина. Братя Шкорпил определят могилите в кв. “Хр.Ботев” като тракийски и предполагат, че са оставени от тракийско население , живяло в селището на мястото на днешна варна, преди градът да стане елинска колония Одесос. За тракийски те определят и могилите между варна и Владиславово, прилежащи към тракийските селища в местностите Елен дере и Балабан дере. Съобщават и за тракийски селища в местността Малтарла, на възвишението Гебек над Владиславово, където са намерени голям брой обредни плочки с образа на Тракийския бог- конник. В югозападния край на Аджемлер един порой открил основи на стари сгради, строени с камък, римски тухли и хоросан. Били намерени фрагменти от различни амфори, метални предмети за украса, различни керамични и други предмети за бита. Под Милюво тепе е открито също градище с находки от различни по големина амфори и житни хамбари. В местността Кьор бунар трактористи изровили каменна гробница.

Най-честите находки, останали от траките–кронбизи в района на Аксаково са култови предмети, открити в зидовете на стари къщи, за строителството на които са ползвани материали от древни развалини. През 1926 год. в зида на такава къща е намерена оброчна плочка с релеф на мъж от едната страна и на Бога- конник - от другата /ВАМ, инв. Кн. 11-342/. В съборената воденица на Саръ Вели на р.Батова също са открити оброчни плочки на конника. През 1940 год. в зида на стара къща е намерена мраморна плоча. Върху нея имало релеф на погребално угощение- женска глава с венец и други моменти от представяната картина. На горната рамка имало надпис “Дионисиус Кратус и жана му Апфия”... Плочата е счупена и продължението на надписа липсва. Вероятно е била надгробна плоча на знатен тракиец.

Тракийското кронбизко население, което е живеело на териториято на днешно Аксаково, без съмнение е било под администрацията на колонията Одесос и споделило съдбата на полиса и на целия тракийски етнос, завладяван последователно от македонци, римляни и византийци. Траките били подложени на асимилиране от римляните, унищожавани от чума и от варварски нашествия. И все пак територията на аксаковското землище не се обезлюдила. Огромния брой тракийски монети /във Варненския археологически музей са зарегистрирани повече от 100 броя. Оот тях 35 - римски и византийски, 8 от Марцианополис, 6 от Одесос, 9 македоски, 2 тракийски/, намерени на мястото на старото село Мюхлюз свидетелстват за активните стопански връзки, които тракийското население поддържало с близките градове - Одесос, Марцианополис и Дионисиполис.

Траките изчезнали като народност, но оставили много елементи на материална и духовна в района на Аксаково. Те оставили разделянето на земята на пасище , зимница и пролетница, донесли пшеницата, която заместила просото, занимавали се с лозарство и производство на вино. Около VІ век в землището на Аксаково се настанили славяните. Новите заселници премахнали робството и въвели общинното владеене на земята. През VІІ век славяните на север от Стара планина създали племенен съюз.

През 680 год. император Константин ІV Погонат бил разбит и съюзените прабългари и славяни заели територията на Добруджа и се явили пред стените на Варна. Градът паднал в техни ръце. За неговата защита Аспарух заповядал да изградят Аспаруховия вал.

Няма никакви писмени документи дали Аксаково е съществувало на сегашното си място по време на Първата и Втората българска държава.За негов предшественик се смята селото под крепостта МЪГЛИШ. Името на крепостта е засвидетелствано в много документи, съобщения и публикации във връзка с БИТКАТА ПРИ ВАРНА ОТ 1444 год. Крепостта вероятно е влизала още в римската укрепителна система, а селището под нея води началото си от древни времена. В района на селото и крепостта са намерени много монети, останки от керамика, стрели, копия и други средновековни материали, които свидетелстват, че тя е живяла дейно и по време на І и ІІ българско царство.

През втората половина на ХІV век крепостта минава във владенията на добруджанските деспоти, заедно с Варна “като главен укрепен град” /П.Мутафчиев- “Мнимото преселение на селджукските турци в Добруджа през ХІІІв.”. За това свидетелства и един средновековен гръцки надпис, намерен през 1911 год. в полуразрушената Иванчова чешма върху зазидана плочата. /Дядо Вълчан Костадинов от Аджемлер намерил плочата, предал я на учителя Д. Стаменов, а той я отнесъл в музея. Плочата е фрагмент с размери: 21,8 см: 28 см:17см./Братя Шкорпил изпратили препис от надписа на Константин Иречек, който го разчел: “Тодор...Баликос...Карвунос”. А.Маргос и Ал.Кузев изказват мнение, че плочата е от надгробен камък на местен владетел на крепостта или на член от семейството му по време на добруджанския деспот Балик. Добруджанските деспоти били в обтегнати отношения с Търновското царство и дори подчинили църквата си на Цариградския патриарх. Затова и надписът бил на гръцки, а не на старобългарски език.

В 1388 год. Али паша превзел Шумен, Станата /Нови пазар/, Провадия и обсадил Варна. Градът упорито се отбранявал и Али паша се оттеглил. Дали при тази обсада е била превзета крепостта Мъглиш, няма сведения. След три години Али паша повторил щурма и Варна била превзета. В Мъглиш бил настанен турски гарнизон.

Първи споменава името на тази крепост турският летописец Мехмед Нешри. Той е автор на хрониката “В страната на Шишман”. В нея Нешри дава ценни сведения за българските земи насевер от Стара планина, споменава имената на 24 крепости. Между тях е и Мъглиш. В запазените източници за битката при Варна през 1444 год. тя е наричана МИХЕЛИЧ /Ал.Крузер доказва идентичността на двете крепости/.

Интересни данни за похода на Владислав Варненчик и за българските земи и околностите на Варна и Аксаково съобщават участници в този поход - секретарят на краля Андреас ди Палацио в своите писма и минезингерът Михаил Вехайм. Този професионален певец написал поема за сражението по разказите на участника в него Ханс Мергест, прекарал 16 години в турски плен, след разгрома на Варна. И двамата автори се насочват повече към крепостите и са скъпернически оскъдни откъм сведения за населените места около тях.

На 8.11.1444 год. Владислав превзел крепостта Петрич и избил турския гарнизон в нея. Михаил Бехайм пее за това:

   “ После вървяха през целия ден 
   и намериха един град тогава. 
   В средата стоеше дворецът, 
   построен върху висока планина-

"ПЕТРУС беше той...”

На 9. 11. 1444 год. рицарите се запътили към Мъглиш. Палацио пише в писмата си: “Вървяхме покрай брега на езерото и имахме от дясната си страна планина, която разделя България от Романия”.Рицарите минали реката, която свързвала Варненското и Белославското езеро, по единствения дървен мост на нея. Щом изкачили стръмнината, пред тях се очертали на хоризонта кулите на Мъглиш :

   “Пред един замък, Михелич наречен, 
   през нощта с повдигнат дух 
   стануваха те всички заедно. 
   Сутринта го нападнаха... 
   И превзеха те замъка 
   Като пакостиха и пируваха... 
   Те имаха четири мили до морето...”

След превземането на крепостта Владислав я разрушил и тя престанала завинаги да съществува. Останало селото Мъглиш.

Победата на турците при Варна била последвана обезбългаряване на североизточните части на страната. В периода 1444 г. до 1573г. българското население в района на Мъглиш значително намаляло. Появили се смесени и чисто турски села. Вземаме тези две години за ориентир, защото най- ранните демографски сведения за този край намираме в данъчните регистри за джелебкешаните от 1573 год. Тези регистри включват сведения само за овцевъдите, които отглеждат овце за пазар. Затова те не са пълни, но все пак дават представа за населението в района. Село Мъглиш фигурира в списъка за джелебкешаните като МАКЛИС. В него нямало турци овцевъди, може изцяло да е било българско. То е било голямо село за онова време, защото имало поп. Село Джиздар /Припек/ е посочено само с турци-овцевъди, а в с. Гебедже богаз /Белослав/ се съобщава за Добрешко , брат на Юсуф ага, което сочи, че вече е започнало потуурчването, щом единия брат е Добрешко, а другия Юсуф ага.

Село Мъглиш е преживяло робството и вече в ХІХ век е посочено на руските карти като МЮХЛЮЗКЬОЙ, а на австрийските като МУАЛИЧКЬОЙ.

В други данъчни регистри за данък джезие, плащан само от немохамедани- от 1676 и 1685 год., наред със с.Маклис , вече е посочено и с.Аджемлер. Двете села съществуват паралелно. Първият регистър описва данъкоплатците по ханета /1хане= 10къщи/, а вторият поименно като всяка отделна къща е едно хане. Сравнението на двата регистъра показва, че българското население през ХVІІ век е катастрофално намаляло. Нагледна картина е таблицата за броя на българските къщи

От 27 немюсюлмански села във Варненска кааза , седем били на Султан Селим хан. Имало зарегистрирани данъкоплатци и в седем чифлика. Турската държава, въпреки някои неуредици, имала точни данъчни регистри. В документа от 1676 год. в каазата се сочат 1295 данъчни единици- ханета. В новия регистър от 1685 год. те са само 714 ханета. Част от немюсюлманското население било сведено до скитници- хайманета. Сумата на данъка си останала същата, разхвърляна върху по-малко данъкоплатци.

За пръв път срещаме писмени сведения за с. Аджемлер в двата турски данъчни регистъра от 1676 и 1685 год. Няма никакви документални данни, които да сочат кога и кой е сложил началото на селото. Старите жители на Аджемлер оставили неясни легенди, че основатели на селото са перси /АСЕМІ/, насила колонизирани тук след турско-персийските войни от първата половина на ХVІІ век. За перси търговци във Варна се съобщава в едно писмо до Ватикана от 1620 год. За дребни търговци-перси споменава и католическият епископ Филип Станиславов. Персийско населание се съхранило във Варна до Освобождението. За него съобщава и Антон Страшимиров в “Някогашна Варна” издадена във в.”Варненски кореняк” бр. от 01.02.1937 год.

Явно е, че името е свързано с аджеми-перси. Дали те са основателите му или само са построили страноприемци, в които почивали и нощували пътници, като последна спирка до Варна е неясно. Вероятно е идването на персите в селото като основатели или търговци да е в началото на ХVІІ век. Не е изключено селото да е съществувало и по-рано.

Населението на двете съседни села Маклис и Аджемлер било еднородно. За това свидетелстват имената в регистъра от 1685 год. Те са църковно- християнски: Николи, Костадин, Георги, Димитри и българославянски: Стойо, Недялко, Пройчо, Добри, Райчо, Драгостин,Чавдар, старинни по произход. Съвсем допустимо е част от тези българи да са слезли в Аджемлер, където било по- равно и удобно за живеене. Какво е станало с това българско население през ХVІІІ и ХІХ век не е известно.

Запазена е каменна плоча с надпис, огкрита на Баирската чешма, близо до ресторант “Панорама”. Надписът съобщава, че чешмата е направена от ТОДОР, син на БОЙЧО, син на ДОБРИ /български имена/. Под този надпис датиран от 1752 год., следва друг от 1899 год. Той съобщава , че чешмата се поправя от потомъка на ТОДОР- ЩЕРИС П. ШИШМАНООГЛУС “Варненец”. За този надпис споменава Шкорпил и записва в “Книга за сведенията- Аджемлерска община”: “Чушмата принадлежи на рода Шишманови от Варна- Да се разпитат!”.

Промяната на чисто българските имена през ХVІІІ век с гръцки изговор през ХІХ век може да се обясни с усилената фанариотска пропаганда за погърчване на българското населание, говорещо турски език във Варна. Шкорпилови изказват мнение, че и населението на Мюхлюзкьой говорело турски, макар и да било българско по произход и душевност. Двете села Мюхлюзкьой и Аджемлер съществували едновременно, докато българите се изтеглили след руските войски в Русия. Селото запустяло. Турците от Аджемлер пък се изселили в Турция.

През Кримската война в околтостите на Аджемлер станували английски войници,пехотна и кавалерийска част, избягали от страшната холера, която косяла войските и населението в града. Но болестта стигнала и тука и много войници англичани намерили тука своя гроб. Били създадени английски гробища край селото, наречени от турците “Латин мазер”. След Освобождението преселниците българи извадили надгробните камъни и превърнали мястото в ниви.

По спомените на първите заселници българи в Аджемлер, непосредствено след Освобождението, селото било типично турско, брояло около 60-70 къщички, разположени в широки буренясали дворове. Жилищните сгради били ниски, еднокатни, с по 3-4 стаи, наредени една след друга, всяка с отделна врата. Къщите били покрити със саз/тръстика/. Селото заемало територията от ТПК “Червена звезда” до бившия Универсален магазин и моста на пътя за Игнатиево. Имало само една двукатна къща - сараят на Кара Ахмед Хасан Ходжиолу. Плетищата пред къщите били високи и измазани с волски тор, за да не се виждат кадъните като ходят без фередже. Улиците били тесни и криви. На север от Аджемлер се очертавали двете воденички на Шакир Мустафа ага и на Мемер Али ага, а на юг се ширели до летището зеленчукови градини. Нямало кръчми, работели кафенетата на Меджид Абдул ага и Мустафа Али ага. Едното било комбинирано с берберница, а другото- с бакалия. През селото минавал каменен друм от Варна за Добрич и няколко черни пътища изкачвали баирите и стигали горе до платото покрай Калето и Мюхлюза. Покрай калдаръма в селото работели пет хана, а горе на кръстовището на пътищата за Козлуджа /Суворово/ и Балчик имало още два хана, които също се наричали “Аджемлерски ханове”.

Историческата приемственост се отразила не само в материалната култура, но и във фолклора и бита. Останки от древни вярвания ще открием сега в обрядите по празника Бабин ден, в култа към огъня и коня. В селата Ботево, водица, Слънчево и др. населени с преселници от източния Балкан, до 20-те години живеели обичаите Риначев ден, надбягванията на Тодоровден, а през пролетта и празника “Жив огън”. В село Ботево прекарвали всички стада от едър и дребен добитък през тясна улица, заградена с високи зидове. Животните трябвало да минат през разжарена жарава, за да изгорят всички болести от тях. Далечен отглас от култа към огъня са и “уралингите”. На Сирни заговезни децата запалвали по най-високите баири огромни клади от слама и стари кошове, прескачали огъня, гърмели със саморъчно направени пищовчета /евзалийчета/. Най-смелите играели ръченица върху огън.

След Освобождението 1878 год. турците от Аджемлер, водени от Кара Ахмед Ходжиолу, обявили имотите си за продажба и се преселили в Турция. Закупили ги бежанци от Турция, Беломорието,Македония, преселници от Балкана и околните села. Картина на настъпилата промяна ни дава статистиката от първото преброяване на населението в Княжеството, станало на 01.01.1881 год. По това преброяване Аджемлер имало 476 жители, от които с матерен език български - 305, турски - 160, гръцки - 8 души.

Компактната маса от това население били тракийци, избягали от Узункьоприйско и Лозенградско. От 476 жители на селото, в пределите на Княжеството били родени само 184. Те били 160 турци и 24 преселници от Балкана и околните села. Двама били родени в Русия и Румъния. Останалите 290 души били бежанци. В селото имало 116 домакинства, настанени в 114 жилищни сгради. Населението било младо по възраст- 232 души били под 20години. Съотношението момци:моми било 31:11, затова аджемлерските младежи търсели жени от близките въешки села.

Местни българи-въяци наричали бежанците маджури. Аджемлерските маджури не били от една етнографска група. По-голямата част от тях били поленци от селата Ерменкьой, Чопкьой, Сеймен Търново и др. на равното Узункьоприйско поле. Те тръгнали след руските войски в 1878 год. и се пръснали по цяла България. Едни се запътили към Варна, в чиято околия имало изселени техни земляци още от времето на Бозгуня /1829 год./. Узункьоприйските бежанци носели прякора КАКАВАНИ, защото употребявали в диалекта си за глаголите в бъдеще време частицата “ка”, вместо “ще” /архив на музея на Възраждането - Варна/.

Втората бежанска група в Аджемлер били ТРОНКИТЕ. Те дошли от лозенградските села: Егида, Паспалово, Косово, Корията, Кору дере и др. Отличавали се от какаваните и по носия, и по диалект, и по бит. Тронките били планинци. Били по- имотни и не скитали много, а се насочили направо от Странджа за Варна. Водели със себе си стадата си от овце и друг добитък. Заселили се в отделна махала, която какаваните понякога наричали Чокойската, защото там имало по- богати стопани.

Потомците на първите преселници в Аджемлер запазили много семейни предания за своите родове. Събрани заедно тези предания образуват художествена летопис за страданията на българското население от благодатния юг на отечеството, принудено да търси нова родина в непознати краища.Ето няколко цитата, предаващи атмосферата на преселението:

“ Впрегнали и тръгнали след русите... Стигнали Пловдив, Казанлък, Сливен, Стара Загора... /М.Канлиев/”Пойдемте с нами!”- рекли им русите и нашите от Ерменикьой тръгнали все на север. Спрели в Каменар до Варна. Студено, ка ги издуха вятърът в морето, снегът ка ги затрупа... Манол Димитров тръгнал да търси тихо и топло село. Харесал Аджемлер и напоил коня си на всички полски чешми. “Я ка се преместя тука”- рекъл и повел другите. Дядо ми Трендафил взел назаем 8 наполеона от касата, купил един турски бордей, покрит със слама, и малко земя”. /Илия Трендафилов/... “Били повеке от 20 ерменикьовски рода. Дошли синките в Аджемлер. Жените кът. Дядо се върнал в селото си, намерил си баба /бил вдовец/ и пак се завърнал. Сетне дошли още 60 семейства от Ерменикьой” /Д.Вангелов/... “Здесь турка будет!”- рекли русите на нашите от Кору дере и те тръгнали след братушките. Дядо ми Хаджи Костадин бил пръв богаташ. Напълнил раклите с дрехи и сандъците с брашно, ритлите с покъщината и подкарал и сатадата си. Вървели на север. По пътя се женили и кръщавали, детски гробчета посели. Спрели във Варна и дядо препуснал към Аджемлер. Наброил на Кара Ахмед алтъните и взел 200 декара имот и сарая му. /Н.Анастасова/...” “Дядо напуснал Сеймен Търново и скитал из България да търси брат си. Не го намерил. Стигнал и Аджемлер. Баща ми бил дете и хората го наричали “Търновчето”. Този прякор ни остана. После дошли още три рода от Сеймен Търново- тях наричат “Търновеца”... /Сотир Н. Търновчев/”.

Движението към Аджемлер и от Аджемлер продължило цяло десетилетие. Първите българи в него били чопкьойските и елменикьойските родове от какаваните и Хаджикостадинови, Апостолови, Френчеви, Маргириолар и др.- от тронките. Те пристигнали в късната есен на 1878 год. и се настанили в освободените от турците къщи. Демографските промени се виждат в следващата таблица:

№ Жители на Аджемлер 1881г. 1888г. 1893г. 1900г. 1 Общ брой жители 476 579 733 776 2 Родени: в Българияв Турциядругаде 1842902 3672102 39432219 44131619 3 По вероизповедание:православни християнимохамеданиарменогр.непознати 312161-3 3612182- 5781532- 714548- 4 По матерен език:българскитурскигръцкисръбскиарменскинепознати 3051608--3 361218---- 578155---- 699541418-

Втора преселническа вълна заляла Аджемлер през 1903 и 1904 год., след потушаването на Илинденско- Преображенското въстание.Хиляди българи се насочили към родината. “Ние напуснахме родните си места, оставихме всичко мило и скъпо в своите родни огнища, защото от живота по- мило няма...-спомня си Продан Щерев от с.Едига- Оставихме покъщина, цели сюрии добитък, за да прехвърлим границата.” Във Варна и селата около града дошли бежанци от Лозенградско. Бягството им до границата било път на ужас. Майки захвърляли децата си из усоите, други ги намирали по друмищата, вземали ги и ги наричали Найден и Найда.

Архивите разказват за пристигнали с параход бежанци във Варна: 06.09.1903г. - 424 души; 09.09.1903 г. – 300 души; 13.09.1903 г. – 118 души; 19.09.1903г. – 1472 души. В тази тъжна тракийска есен параходите “Бургас”, “Варна”, “Хиос”, “Америка” непрекъснато пренасяли бежанци. Пристигали неволници и по суша. Градът бил малък да ги подслони. Една част от тях били настанени в болницата до понеделничния пазар, други по къщите, трети изпратени в селата. Но дори и в болницата нямало елементарни условия за живот. “Тя имаше вид на голям обор. Добри хора ни даваха храна, но въшките бяха толкова много, че пълзяха и по пода.” /Пр.Щерев/. Българският народ посрещнал братски бежанците. Била образувана в София Централна благотворителна комисия с председател професор Агура и представители на всички партии и обществени организации / държ. архив/. Във всеки окръг били изградени подразделения на комисията. Във Варна тя подпомогнала 1463 бежанци, настанени в града и двадесет околни села. Или 350 семейства с 544 деца и 919 възрастни. Освен тях получили помощ 290 тракийски и македонски бежанци започнали нередовна работа на пристанището. Варненското окръжно управление събрало 2150 лева, Министерският съвет отпуснал два пъти по 25000 лева, Народното събрание гласувало кредит от 500000 лева. Помощи събирали и общините, и църквата, и войниците, и учащите се. Българинът Иван Карамихалев, например, изпратил от Виена до Комисията 500 лева. Аджемлер било препълнено с бежанци- неволници от селата Едига, Кору дере, Косово, Урум беглий, Паспалово и др. Точният им брой не можел да се определи, защото били в непрекъснато движение. Търсели свои близки и роднини.

Отивали си едни идвали други. Помощник кметът на Аджемлер Тодор Стоянов получил от Варненското окръжно управление помощ за бежанците: 52 торби брашно, 50 чифта цървули, 104 кг. Сапун, 600 кг. Лук, 50 кг.сол, 72 топа платно, 50 чифта навуща. Помощите били раздадени на бежанците от кметските наместници на селата Тополи и Изворско - Араланов и Ганчо Иванов. На 10.02.1904 год. отново общината получила помощ нови 10 чувала брашно и ги раздала в присъствието на представител на бежанците - свещеника Янчо Георгиев.

Селата били малки. Къщите не можели да подслонят всички. Бежанците обитавали плевници, сайванти, саи и хамбари. По общините били пръснати: Аджемлерска община - 106 бежанци; Арнаутларска - 298; Любен Каравеловска - 338; Преселска - 86; Белославска - 171; Игнатиевска - 119 души и т.н.

Окръжният управител на Варна разрешил на 18 семейства от Аджемлер, 19 - от Тополи, 12 - от Изворско и Владиславово да отсекат дърва от Държавната гора, за да си построят жилища. Варненската благотворителна комисия свикала голямо общоградско събрание в зала “Съединение”, на което призовала гражданите да усилят помощта си. Бил избран 25-членен комитет, който издирвал бежанците и се грижел за прехраната им. Въпреки това бежанците преживели тежка зима. В Аджемлер умрели от студ, глад и болести 5 мъже, 2 жени и 7 деца от преселниците. Англия също подкрепила бежанците като изпратила помощи във Варна от 67 бали одеала и дрехи, 750 чифта обуща, бархет, басми, американ и др. Английската търговска колония от Одеса изпратила 150 одеала. Пристигали все нови и нови пратки. Само одеалата били 6848 броя.

Турция поискала бежанците да се върнат и било сключено споразумение между Високата порта и българското правителство Турция да ги приеме отново и да ги настани по старите им домове. Специален български чиновник трябвало да ги придружи и да следи за изпълнението на споразумението. В края на 1904 год. от Аджемлер се завърнали в Турция само 10 души от всичките 372 в района на общината. Като причина за отказа си да напуснат България бежанците сочели: не бил гарантиран животът им, къщите им били изгорени, покъщнината разграбена, нямали добитък, щели да гладуват.

Движението на населението в Аджемлер продължило до края на десетилетието. Преселението на бежанците увлякло и коренни жители и те започнали да се изселват в други села. Затова от 1900 до 1905 год. населението се увеличило само с 93 души, а през следващите пет години дори намаляло от 869 на 838 души. [редактиране] Естествени водоизточници

Изворите в аксаковското землище бликали то склоновете на платото и долу в равнината. Старите аксаковци разказвали за седем големи и малки кайнаци /”кайнак” - извор/. Най-силни от тях били Картал дере кайнаци.Намирали се в усойния дол на орлите. /Днес всички останали извори са каптирани и водите им се използват за водоснабдяване./ Неясни предания разказват, че от тях се снабдявало с вода средновековното село Мъглиш. Новите преселници заварили тук разрушени тепавици и мелнички- знак, че водата е била използвана за двигателна сила. /Държ. архив – Варна,ф.1002, спомени на Ил.Д.Трендафилов/.

Ракиеният кайнак се намира в един дол върху източните склонове на платото. Изворчетата били три, с много студена вода. И до тях са открити останки от варджийници и воденици. Имало и чешма, но тя била разрушена и използвана за строеж на сгради. Изворът получил името си от ледената вода, в която овчарите охлаждали ракията си. Кондаковото кайначе е по средата между Калето и мястото, където е било старото село Мъглиш. Носи името на дядо Кондак, в чиято нива се намирало. Прокуроровите кайнаци извирали от скалистото Милюво тепе. Кулак дере кайнак е малък извор на границата с Владиславовското землище. Водата му извирала изпод Кара Ахмедовата кошара и била използвана някога от имотния турчин- животновъд за водопой на сатдата му.

Аязмото /в превод “извор”/ е име на два извора, които се намират на противоположни места в аксаковското землище. Първият се състои от няколко слаби изворчета в подножието на Баир Баши. Вторият блика изпод Голямата канара близо до манастира “Св.Св.Константин и Елена”. Мястото около извора се смятало за лековито и околните дръвчета били окичени с парцалчета от дрехи, за да остане болестта тук. От тези извори водела началото си водата на изчезналата Кара Ахмедова чешма покрай старото шосе за Добрич преди Летището. Изворът Ташкайнак извира на границата между аксаковското и тополовското землище. Водата бликала с голява сила изпод огромен камък. Наблизо имало могила с развалини на сгради върху нея. Има предание, че там някога имало манастир. [редактиране] Топонимия

Известно е, че названията на местности или други географски обекти /топонимите/ са фолклорно наследство, именната история на едно селище. Те отразяват войни, други събития, пътища, имена на собственици на имоти, чешми, извори, особености на местности, политическо и културно общуване на хората живели по тези земи, предания и легенди. Затова те са предмет на изучаване и от лингвистиката, и от историята, и от географията. За местните названия в Аксаковското землище съществен е факта, че завареното турско население вече е било именувало съществуващите обекти / турски език говорели и селяните от изчезналите села-Ментеше и Мюхлюзкьой/,така че преселниците през 1878/9 год. приели турската топонимия, като създали и някои нови, чисто български названия или пък използвали турски и български думи за изграждането на нови топоними.

На 25 май 1935 год. кметът на Аксаковска община назначил комисия, в състав: Тодор Андреев- тогава бивш народен представител, Марин Венков- главен учител и Васил Димов- свещеник; да обледа имената на всички местности в землището и да предложи български названия за тях /държ. архив Ф.268К/. Комисията обходила цялото землище и съставила протокол, в който описала местностите и предложила нови названия.

1. Ментеше буруну - местност северно от пътя за Добрич, между Аксаково и Владиславово. Тя била получила названието си по името на изчезналото село Ментеше. Наблизо се намирало манастирчето “Св.Св.Константин и Елена”, затова комисията предложила названието “манастирчето”. Населението обаче не приело новото име и продължило да нарича местността Ментеше,като само земите в непосредствена близост до манастира носят името предложено от комисията.
2. Старата кория е обширна местност от долове и хълмове по височините между Аксаково и Владиславово. Затова наред с общото название тук се оформили и няколко локални имена. Общото название “Старата кория” говори за наличието на стара гора, която е напълно изчезнала и е останало само названието. Баирите в местността са обрасли с редки храсти и лозя. Комисията предложила превода на името – Старата гора. Те огледали и няколко локални названия: Кулак дере , в превод от турски “уши дол”, тъй като местността действително прилича на човешко ухо; Кабътъ /каба баир/- в превод “груб, неприятен”, в някои диалекти “мек”, тъй като при дъжд мястото се разкалвало много и пътниците избягвали да минават оттам, комисията предложила името Висока поляна , което населението не възприело. Шилесто тепе - остър връх, каквото било и предложението за име на комисията, но отново останало старото название. Ставревата нива получила името на притежателя на имота- дядо Ставри. Дивата череша – името напомня за съществуването на това място на дива череша, която отдавна е изчезнала. Названието е ново и е дадено от преселниците тракийци. Дренака есъщо ново българско название на малка местност, където навремето имало много дрянове. Хасан тарла – носи името на притежателя на нивата. Част от местността е във владиславов- ското землище. Кору дере е дол близо до Елен дере и също минава през двете землища. Комисията превела името на български-Сухият дол. Като и двете наименования се употребяват. Егрека- местността била наречена така от тракийците- преселници, които заварили тук много кошари. Комисията предложила пладнището, но не се възприело.
3. Пелитлика е обширна местност на изток от Аксаково. В основата на названието стои турската дума означаваща “жълъд”. Местността е безводна и каменлива. Някога е била обрасла с черен дъб, който раждал много жълъди. Комисията предложила “Желъдник”, но името отново не било възприето.В Пелетлика има няколко местности с локални названия. Байракът е най-високото място на Франгенската верига. Името е свързано със знаме развявало се на върха. Преданието за този байрак има няколко варианта, но винаги се свързва със руско знаме развявало се тук през войните 1828-29 год. или пък Освободителната война. Названието е наследено от турците в Аксаково. Жителите на Владиславово наричали местността Кокален баир, защото оголените от дъждовете пластове, приличали на кокали. Комисията предложила за име старинната дума “пряпорец”, но си останало старото име. Шарап йолу е част от Пелетлика, получила названието си от стария път, който води от селата край морето, минава северно от Аксаково и води за Добруджа. По този път са минавали кервани, натоварени с вино. /Купен Павлов, Отдолу идат винари, в. Народно дело, бр. от 07.08.1978 год. Комисията му дала името Винарски път.Много въпросителни буди местността Киречкуюсу. Преселниците заварили тук останки от стари сгради, очертани дворчета и градинки. Хора не живеели. Само няколко татари правели тук вар. Името на това старо селище не се среща в нито един турски документ. Няма го и в руските карти. Комисията нарекла местността Варовиците и името си останало само предложение, както и другите. На запад от Киречкуюсу имало 30 вековни дъба, един от които бил толкова голям, че няколко стада пладнували под него. Тези дървета били изкоренени, за да се оформи блок за сеене.
4. Кабалъците е до самото селище. Там били преместени през 1935 год. гробищата на селото. Комисията го нарекла Новите гробища и макар те вече да са остарели, името останало.
5. Мюхлюза е много обширна местност, в която има повече от 10-15 локални названия на малки местности. Намира се на север от Аксаково. Думата “мюхлюз” е арабска и означава “чист, искрен, верен”. Името се изяснява чрез проследяване на фонетичните промени, станали с българското име на крепостта и селото под нея при нагаждането му към турската фонетика: Мъглиш® Маклис® Мюхлюз /архив на МВ-Варна/. Център на местността е едно възвишение, на което е била кацнала средновековната българска крепост Мъглиш. Тя било кръстена Мхлюз кале или само Калето. Комисията предложила названието Крепостта. На запад от Калето се спуща стръмен дол със скалисти брегове, по които орлите виели гнезда - Картал дере. Комисията предложила името Орлов дол, но никой не нарича местността така. Под Калето е Чобан чешма. Тя била някога любимо място на овчарите. От чешмата се спуща надолу дълбок дол-Чобан дере. Те били наречени съответно овчарска чешма и овчарски дол, названия които започнали да се употребяват наравно с другите. Каменливите ямачи /Кайрак баир/ - името носи особеностите на местността – стръмнина, осеяна с дребен камък. Турците я наричали “кайрак баир”, а българите променили названието на “Каменливите ямачи”. Иванчова чешма /мюхлюз чешма/ е малка местност, която се намира на територията на старото село Мюхлюзкьой. Някой си Иванчо от Аджемлер ремонтирал чешмата и селяните я нарекли Иванчова. Йосифов кюнк е малка местност, получила названието си от водопроводната тръба, останала от старинна чешма в нивата на Йосиф Цонев. Комисията предложила име Йосифова чешма, населението я нарича Кюнка или Тракийската чешма , защото Тракийската организация в Аксаково възстановява чешмата. Артиковото /дядо Димовото/ ровище е западно от Иванчова чешма. То е чисто българско название, появило се след идването на тракийските преселници. Тук дядо Димо Артика имал нива, ровил земята и коренил храстите, за да я разшири. Селяните нарекли местността “ровище”. Комисията предложила название “Димово коренище”. Не било възприето. Милюво тепе е скалиста чука, която се намирала в нивата на Милю Романов. И сега се нарича така. Прокуроровите или Кояевите кайнаци са две съседни местности, получили името си от изворите в нивите на Петър Прокуроров и Н.Коята. Комисията заменила думата “кайнаци” с “извори”, но населението продължило да ги нарича кайнаци. Бараката – местността носи името си от бараката на работниците, които работили при изграждането на водопровода за Варна. Бараката отдавна не е там, но името останало. Комисията предложила име “изворите”, което също не се наложило. Мюхлюз кору е гора насевер от Калето в равнината. Пресичат я Шарап Йолу и шосето от Суворово за Балчик.
6. Армуд гьолджук е малка местност на североизток от Мюхлюз кору. В нея преселниците заварили блато и круша, която се оглежда в него. Сега и крушата и блатото са изчезнали, останало е само името. Комисията нарекла мястото Крушева локва , но то както и останалите не било възприето.
7. Батова. Това е обширна местност - голяма гора, която започва от с. Изворско и стига до морето. Комисията изтълкувала името като произхохдащо от турската дума “бет”-ува, която означава ‘ пусто, непроходимо, проклето място ‘ . Някога батовската гора била наистина непроходима и през нея минавали само два прохода: Юрук дере и Аллах кацу / държ.архив ф.268К /. Проходът Юрук дере преминавал край Дончовата воденица и водел за Добруджа, а Аллах капу /Божия врата/ бил много стръмен път свързващ Добруджа със с.Въглен през с.Долище. Думата “юрук” често се сраща в имена на местностти в Североизточна България. Предполага се, че по този край е живяло турско номадско племе- юруци. Комисията предложила Юрук дере да бъде преименовано Хайдушки дол, смятайки, че “юрук” означава “разбойник”. Локални названия на малки местности в района на Батова са: Солу дере/ Ляво дере/; Парчак кору - местността била обрасла с отделни малки горички или групи дървета, което обусловило названието, намира се покрай пътя от Аксаково за Батова.
8. Манда Кеневри е на север от парчак кору. По-голямата част от местността е в землището на с. Изворско. Названието е турско и се свързва с ядене и коноп. То няма нищо общо с особеностите на местността . Мястото е безводно и е неблагоприятно за засяване на коноп. Наблизо са Катарджик чешма и Върбица чешма, които остават в изворското землище.
9. Айджи баир /авджи баир/ е местност между шосетата за Добрич и Балчик. Там са ниви, но през 1878 год. е имало гора. Названието е свързано с ловджия, лов. Комисията предложила названието Мечи гребен, което си останало само предложение.
10. Баирска чешма. Местността е наречена така заради намиращата се там. Понеже е близа до комплекс “Панорама”, името му все повече измества старото.
11. Кантона. Той вече е изчезнал, но името на местността е останало. Намирал се е на кръстовището на двата пътя: Суворово - Балчик и Варна - Добрич. Кантонът е свързан със събития по време на Юнското и Септемврийското въстания от 1923 год.
12. Юрутлука е местност между пътищата за Суворово и за Добрич. Това наименование също е често срещано в Североизточна България, почти във всички райони има местности с такова име и то означава мястото на старо изчезнало селище. По тази причина може да се предположи, че тук също е имало селище.
13. Баир баши - обширна местност, която обхваща стръмнината от Дървения мост до Кантона. По нея се изкачва пътя за Добрич.
14. Дьонемеча - местност затворена в завоя на магистралата за Добрич. Някога е била обрасла с непроходима гора от габър, където често били устройвани разбойнически засади. Неми свидетели на човешки трагедии са паметни къмъни на убити от разбойниците пътници. Комисията предложила името Завоят и то се наложило.
15. Дървеният мост - малка местност близо до Аксаково край стария път за Добрич.
16. Вълчанова чешма- местността е наречена по името на ханджията Вълчан, който направил хан край чешмата, която била построена от богатия аксаковчанин Кара Ахмед Хасан Хаджиолу преди Освобождението за спомен на сина и снаха му, обърнали се тук с каруцата си.
17. Големият мост - местност край Аксаково, до стария път за Добрич. Носи името си от моста строен тук в турско време от български майстори.
18. Чучура. Името на местността идва от изчезнала чешма.
19. Училищната градина- ново название, дадено на местността след създаването на градината.
20. Хавралък се намира на юг от Кум тепе. Там преселниците заварили изоставени от турците лозя и ги възстановили. Запазило се старото име.
21. Кум тепе. Местността е в съседство с Дьонемеча- вън от завоя на шосето. Обрасла е с габърови гори и по-нови насаждения от бор. Хумосът и е много слаб,, поради което местността дълго време е била почти пуста. В средата и има възвишение високо дълго около 700 метра, наречено Голо бърдо. Там била създадена пясъчна кариера. След 1944 год. пясъкът бил изгребан и местността била засадена с борови гори, които виреят отлично. Комисията нарекла мястото Пясъците, насалението продължавало да га нарича Кум тепе.
22. Саръ баир - намира се близо до западния край на Аксаково. Там жените навремето са копаели жълта пръст, за да мажат къщите. Комисията превела името Жълтия баир. Употребявали се и двете имена.
23. Еди меше - малка местност на границата с игнатиевското землище. Името и идва от седем вековни дъба, които били изкоренени при създаването на кооперативните блокове на това място.
24. Табаците /табак чешма/ се намира край пътя за Шумен. Там имало чешма, край която се намирала работилница за обработка на кожи- табаци. Чешмата била разрушена, а работилницата преместена във Варна, останало само името. Хаджи Михал от Игнатиево възстановил чешмата.
25. Каваците. Местността е на границата между аксаковско и игнатиевско землище. Името идва от раслите там вековни каваци, които също били унищожени при оформянето на кооперативните блокове.
26. Чаллъка - обширна местност в землището на Аксаково и Игнатиево западно от Летището, обрасла с редки глогове.
27. Оркулдаг /Херкул даг; Оркуллук - интересно название с неизяснена етимология. Месността се намира югозападно от селото. В нея има могила, в чието подножие е имало две чешми, разрушени по-късно. Хаджи Костадин от Аксаково възстановил едната. Името съдържа турското съществително “даг”, което значи “планина” или “възвишение”. Предложеното от комисията име Хаджикостадинова чешма никой не възприел.
28. Шуменско джеде - включва местностите около пътя за Шумен. Подобни имена на местности около главни пътища се срещат често в Североизточна България. Такива местности в аксаковското землище са: Инджикьовски път- черен път от Аксаково за Тополи, минавал през летището, източно от местността Мерсизови ниви. Русларският път тръгвал от Варна, миналав през средата на мястото, където е разположено летището сега, на юг от табак чешма и през Чаллъка отивал в Игнатиево. Всички земи около пътя носят неговото име. Елечйолу излизал от Аксаково при Хамам тепе, минавал през каваците, Таушан тепе и отивал в Елеч /Доброглед/. Сазйолу излизал също при Хамам тепе от Аксаково, минавал източно от Табак чешма и Оркулдаг и водел към езерото, откъдето аксаковчани сечали саз /тръстика/ за покриване на къщите си. На север от Аксаково водели :Керванджийския път, който минавал през Мюхлюза и се отправял през Манджа кеневири за Добруджа. По равното горе го наричали още Таукчу йолу и Хайван йолу. Керваните го предпочитали пред калдаръма на шосето, защото в сухо време бил по-мек и не чупел дървените тараби. На север от Аксаково водел и Кьомюрлушкият път.
29. Клисе баир. На юг от Шуменското джеде в землището на съседното с. Тополи се издига самотна могила. На нея имало останки от стара църква или манастир и мястото се смятало за свещено. По спомените на първия Кмет на Аксаково Манол Димитров Манолов, записани от внука му/ Манол Иванов Канлиев- роден през 1911 год./, на това място някога ставал голям събор, на който идвали християни от околните села, палели свещи в развалините, свещениците отслужвали литургии. Живеел спомен за някакво християнско селище около могилата, но не са останали дори развалини, които да свидетелстват, само името напомня за съществувалата църква.