Ислямизация

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Ислямизация (помохамеданчване) се нарича процесът на разпространение на исляма сред население, изповядващо друга религия.

Съдържание

1 Ислямизация в България през османското владичество
- 1.1 Гледна точка на българската историческа наука
- 1.2 Алтернативна гледна точка
2 Вижте още
3 Външни препратки
4 Вижте още

[редактиране] Ислямизация в България през османското владичество

[редактиране] Гледна точка на българската историческа наука

Българските историци не разполагат с много родни исторически източници за ислямизационните процеси, като основната причина е унищожаването на българската книжовна школа след прекъсването на българската държавност през 90-те години на 14 век. Сведения се черпят предимно от архивите на Османската империя и от доклади на чужди пътешественици и дипломати. Редица бележити български изследователи на османската епоха, като османистът от Ориенталския отдел на Народната библиотека "Св. Св. Кирил и Методий" Страшимир Димитров и Петър Петров работят върху част от държавния архив на Османската империя, закупена от българското правителство през първата половина на 20 век.

Първите известни ни данни за приемане на исляма от българи са от края на 14 век - непосредствено след завладяването на българските земи от османските турци. Според свидетелство на българския духовник и книжовник от тази историческа епоха Йоасаф Бдински "... и мнозина се прехвърлиха към презряната Мохамедова вяра, едни като се изплашиха, някои като се смекчиха чрез ласкателства или като бидоха победени чрез материални придобивки...". Запазени са и други по-късни бележки за насилствено помохамеданчване, като ръкописът "Потурчването на Чепино" от поп Методи Драгинов и т.нар. Беловска хроника.

Основни насилствени форми на приемане на исляма върху местното християнско население, срещани в историческите документи са: масови (събирането на еничари чрез така наречения "кръвен данък") и индивидуални (отвличания на християнски девойки и принуждаването им да приемат исляма или да раждат мюсюлмански деца от своите съпрузи-мюсюлмани; отвличания на християнски младежи или увещаването им да приемат исляма, както се е случило със св. Георги Нови Софийски).

Основни форми на доброволно приемане на исляма от местните християни са: социално-икономически (получаване на значителна еднократна парична помощ при приемане на исляма, придобиване на по-висок социален статус, осигуряване на по-голяма безопосност за семейството, избягване на данъка джизие и на кръвния данък) и идеологически (християни, които повярвали в основните принципи на мюсюлманската религия и ги приели - такива са били както някои православни християни, така и предишни противници на православието - например част от павликяните и богомилите).

Естествен исторически процес в резултат от ислямизацията е дебългаризирането на българите мюсюлмани. В течение на поколения, по-голямата част от тях загубват родния си език, приемат модел на поведение, съответстващ на ислямската култура и постепенно се асимилират в господстващия турски етнос. Свидетелство за този процес дава Мидхат паша - управител на Дунавския вилает на Османската империя, а впоследствие велик везир. В своята статия „Турция: Минало, настояще, бъдеще“, публикувана във френското списание „Научен преглед за Франция и чужбина“, No 49, 1878 г., с. 1152, той пише: „Първо трябва да се има предвид, че между българите, към които се проявява толкова жив интерес, има повече от един милион мюсюлмани. В това число не влизат нито татарите, нито черкезите. Тези мюсюлмани не са дошли от Азия, за да се установят в България, както се вярва повсеместно: те са наследници на потурчени българи, приели исляма по време на завоеванието и след това. Те са синове на тази страна, на същия народ, излезли от същите социални слоеве. Между тях има и такива, които говорят само български.“

70 години по-късно, при проучвания, правени през 1943г. в Беломорска Тракия и публикувани в книгата "Българомохамедански села в Южни Родопи", патриарх Кирил Български посещава множество села на ахряни (местно название на българите - мюсюлмани в Родопите) и констатира, че са налице сериозен проблем с етническата идентификация (наричали се ахряни и мюсюлмани, вместо българи) и задълбочена загуба на езика (много голяма част от българския речников фонд била заменена с турски думи).

[редактиране] Алтернативна гледна точка

Според друго виждане, в първите години на османското завоевание исляма приемат много от болярите и местната аристокрация, с цел запазване на привилегиите си. Като пример тук може да се даде синът на цар Иван Шишман, Александър, който приел името Искендер. Масовата ислямизация на Балканите започнала близо един век след окончателното им завоевание. По това време в района дошли юруците, както и членове на различни суфитски ордени. Според някои изследователи, благодарение на сунитските суфитски ордени на Мевлевия, Накшибендия, Халвентия и пр. бил разпостранен исляма сред богомилите, павликяните, патарените в Босна, сред някои тюрски племена в бившата област Паристион или Лудогорието, сред албанците и пр. Докато шиитските суфитски братства като бекташиите например придобили превърженици както сред тюрките в Паристион, така и сред албанците. Ислямизацията се улеснила и с въвеждането на специалния статут сред такива групи от населението на Балканите, като сред тях се набирали войници, които играели спомагателна роля за османската войска, маданджии (миньори), джелебкешани (овцевъди), търпанджии (косачи на сено за конете на османските войски), дервенджии (пазачи на проходи) и пр. Османските архиви също посочвали, че ислямизацията на Балканите била свързана с един бавен процес, които категорично отхвърлял версията за насилствена и масова ислямизация предизвикана от насилствени и пр. действия от страна на османската власт. В архивите също са изброени и имената на жителите през годините, като в определената година за насилствена ислямизация в Чепинското корито (днес Велинградско)например, все още съществували християни. Така благодарение на тези архивни документи се коригират и някои други които дълги години наред се смятаха за меродавни, докато много от оригиналите им липсват и будят съмнение за достоверноста им. В османските съдебни архиви има случаи и на смесени бракове.

Нека добавим и факта, че до 1839 г. висши военни и държавни служби могли да се заемат само от хора, изповядващи исляма. Религията е била от значение и при наследяването на имоти, поради това в едно семейство или близки роднини имаме случай, когато едните са християни, а другите не са.

В заключение, ислямизирането се е провеждало по различни начини: доброволно, по принуда и насилствено.

Литература:

· ГЪЛАБОВ, Г.Д.,: Oсманотурски извори за българската история // Годишник на Соф. у-т, Историко-филол. факултет, 34 (1938), 39 (1943)

· ГЪЛАБОВ, Г. Д.,: Народностното ни име "българи" в старите османотурски документи // Родина 1 (1939)

· ГЪЛАБОВ, Г.Д.,: Oсманотурски извори за историята на София // Сердика 5/6 (1942)

· ИХЧЕВ, Диаманди: Турски държавни документи за кърджалиите // Зборник за народни умотворения 22/23 (1906/07)

· ИХЧЕВ, Диаманди: Турски държавни документи за Осман Пазвантоглу // Зборник за народни умотворения 24 (1908)

· САНОВ, Васил: Нов важен документ около предаването на Васил Левски // Известия на историч. дружество 14

· КЛАЙНЕР, Бл., История на България от Блазиус Клайнер, съставена в 1761 г. Ред. Ив. Дуйчев и К. Телбизов. С., 1977

· СТОЯНОВ, М., Българска павликянска история. - Известия на Държавна библиотека „В. Коларов“, 1957-1958

· DUDA, Herbert W.: Balkantürkische Studien (Sitzungsberichte der Österr. Akad. d. Wiss., Philos.-hist. Kl., Bd. 226), Wien 1949

· ENZYKLOPÄDIE DES ISLAM, Leiden-Leipzig 1913 ff.

· EWLIJÄ CELBBI, Sejähatnäme, 10 т., Istanbul 1314—1318, 1928 — 1939

· FEKETE, Ludwig: Einführung in die osmanisch-türkische Diplomatik der türkischen Botmäßigkeit in Ungarn, Budapest 1926

· GALABOV, Galab D.: Die Protokollbücher des Kadiamtes Sofia, hrsg. v. Herbert W. Duda, München 1960

· GRZEGÓRZEWSKI, Jan: Z sidzyllatów rumelijskich epoki wyprawy wiedenskiej. Akta tureckie (tekst turecki i polski), Lwow 1912

· KABRDA, Josef: Berat Vidinskeho Metropolity Josefa z. r. 1763 // Vestnik Kralovske česke společnosti nauk, Jg. 1937

· KABRDA, Josef: Les anciens registres turcs des cadis de Sofia et de Vidin et leur impoitance pour l'histoire de la Bulgarie // Archiv Orientalni 19 (1951), pp. 329 – 392, pp. 642 - 643

· KABRDA, Josef: Les documents turcs relatifs aux imports ecclesiastiques preleves sur la population bulgare au XVIIe siècle// Archiv Orientalni 23 (1955), pp. 136 - 177

· KABRDA, Josef: Les documents turcs relatifs aux droits fiscaux des metropolites orthodoxes en Bulgarie au XVIIIe siècle // Archiv Orientalni 26 (1958), pp. 59 - 80

· KABAMUBSAL, Ziya: Osmanh mali tarihi hakkmda tetkikler, Ankara 1940

· MIJATEV, P.: Les monuments osmanlis en Bulgarie// Zschrft. Rocznik Orientalistyczny 23 (1959)

· MITTEILUNGEN DES DEUTSCHEN WISSENSCHAFTLICHEN INSTITUTES IN SOFIA, Heft 1, Sofia-Leipzig 1943

· MUTAFCIEVA, Vera P.: Sur le caractere du Timär ottoman // Acta Orientalia Hungarica 9 (1959)

· NEDKOFF, Boris Chr.: Die Gizya (Kopfsteuer) im Osmanischen Reich. Mit besonderer Berücksichtigung von Bulgarien, Leipzig 1942