Богомили
от Уикипедия, свободната енциклопедия
 |
Неутралността на тази статия е спорна. |
| Моля, вижте съответната дискусия на беседата. |
Богомилите са едно дуалистично, антифеодално християнско общество, което съществува между X и XV век, най-вече в Южна Европа. Мисионската дейност на богомилите в Италия и Южна Франция се счита като основа за възникването на религиозните общности на ломбардски патарени, катари и валденси. Църквата на богомилите се базира на учението на българския свещеник Богомил. Богомилите се разглеждали от католическата и православната църква като ерес и били преследвани.
Наименованието "богомили" им е дадено от техните опоненти. Самите те са се наричали християни: „...богомилите в България, Италия, Франция и на Изток се наричали “християни”. Това име те си определили сами, а всички останали наименования им били дадени от техните неприятели католиците”.[1]
Съдържание |
[редактиране] Исторически данни
Богомилството като цялостно социално по съдържание и религиозно по форма движение има своите корени в българската обществена действителност през първата половина на Х в. Предходни дуалистични учения са традиция, върху която възниква това движение. Условията, които предизвикват появата на богомилството, се крият в изострения социален антагонизъм в българското общество през първата половина на Х в.
Родоначалник и създател на това движение на мисълта и делото е поп Богомил. Когато се поставя въпросът за идейните традиции, които усвоява и издига на по-висок етап поп Богомил, трябва да се обърне внимание на разпространените в България ереси - манихейството, най-вече павликянството и масалианството. Кои са онези идеи на павликянското учение, които биха могли да бъдат възприети и преобразувани от поп Богомил? Павликянството поддържало дуалистичната идея на старото манихейство за съществуване в света на две начала - добро и зло, които са във вечна непримирима борба. Невидимият свят те отдавали на доброто начало, а материалният, видим свят считали създание на злото начало.Водени от това свое разбиране за света, те не признавали църковните обреди, отхвърляли кръста и иконите, били против църковната иерархия. Особено важна е поддържаната от тях мисъл, че за тълкуването на евангелието не са нужни специални лица - свещеници, че това могат да вършат всички хора.
Друго учение, чиито традиции поп Богомил усвоява творчески, е масалианството. Възникнало в III в. в Мала Азия, то се разпространява и в други краища на Византийската империя. Според това учение злата сила, която е внедрена в човешката душа и плод на която е видимият свят, може да бъде победена чрез дълбоки и искрени молитви и аскетичен живот. Тогава човек щял да се освободи от властта на сатаната и щял да получи в себе си благодатта на Светия Дух, издигайки се над останалите хора с "духовно съвършенство". Масалианите отричали земните блага, богатствата, считайки ги пречка за духовно извисяване.
Поп Богомил създава стройна система от разбирания за света и живота, за поведението на човека, за устройството на обществото, възприемайки творчески предходните дуалистични учения, на които придава определена социална антифеодална насоченост. В духа на гностическите традиции богомилството се стреми да опознае света и човешката природа и съобразно с това да обоснове поведението на човека в живота.
Трябва да се изтъкне обаче, че в разбирането си за началото на всичко то се отклонява от познатите до тогава религиозни учения. За разлика от възхождащото към персийската религия манихейство, от павликянството и масалианството, които поддържали идеята за двете непримирими начала на добро и зло в света и човека, богомилството издига друга концепция. То поддържа идеята за първоначално господство само на добрата сила - Бог, срещу нея едва по-късно се противопоставя злото начало, което обаче в последна сметка ще бъде победено.
Основният възглед на богомилството за освобождаването на човека от властта на дявола се отразил върху тяхната етика и върху обществено-политическите им възгледи. Те са проповядвали пост, въздържание, смирение, кротост и пр. Освен това били против убийството, воината, не унищожавали дори животни, поради което се хранели с постна храна.
Богомилите се делели на различни категории според съвършенството си в зависимост от степента на преодоляване в себе си властта на злата сила, дявола. Най-високо в моралната иерархия стояли съвършенните богомили, които чрез дълбоко усвояване на учението, чрез молитви и аскетичен живот се издигали до носителя на Светия Дух и се приготвяли за свещеническа и богослужебна дейност. След съвършенните богомили идвали вярващите и след тях - слушателите. Вярващите били членове на братствата, могли да участват в религиозния им живот, били обвързани с определени аскетични задължения. Слушателите живеели извън богомилските общества и могли да присъстват на проповедите. От една категория в друга богомилите преминавали след специален обред.
Богомилите имали по-друго отношение към жената в сравнение с православното християнство. Те отделяли еднакво място на мъжа и жената, допускало се и жени да бъдат съвършенни, да стават учители и проповедници.
Проповедта на богомилите е придобивала и определена политическа насоченост, изразявала се в призив за неподчинение към представителите на привилегированата класа, които са имали власт над прикрепените към тях селяни.
Богомилската ерес се разпространява в Мизия и Тракия и в по-силно подложената на славянско влияние Македония, като създава там две църкви. В тези райони живеят и днешните помаци, торбеши и пр. Въпреки всички преследвания, на които е била подлагана богомилската ерес, особено по времето на византийското господство, това учение просъществувало в България чак до XV в., като проправило пътя на османлиите. Голяма част от богомилите приели исляма от които произлезли помаците, торбешите и пр. Самото наименование торбеши е свързано с богомилството. Според Димитър Ангелов така били наричани част от богомилите в Македония. Само една част от павликяните запазили своето, макар и доста поизбледняло учение чак до XVII в. като францисканците ги обърнали към католицизма. В Сърбия през XII в., богомилите били безмилостно изтребени от крал Стефан, а книгите им били изгаряни.
Значително по-сигурно те се укрепили в Босна и Херцеговина. Някои от тях избягали там след 1170 година и намерили сериозна подкрепа от босненските владетели и по-късни крале. Владетелят Кулин бил страстен богомил и сектата наброявала десетки хиляди привърженици в страната.
Дуалистичната ерес не останала в Босна, а разпространила своите превратни учения чак до сърцето на западна Европа. Но тя не заляла равномерно всички страни, а намерила прием само в Ломбардия, Южна Франция и Фландрия. Разпространението се осъществявало от търговци и занаятчии, предимно тъкачи. Още през XI в. еретиците се появили в някои градове на Италия и Франция под различни имена: катари /пречистени/, манихеи, пабликяни, патарени, албигойци и т.н. Самите те се наричали просто Християни, “добри хора”, твърдейки, че са запазили най-чистата форма на прахристиянството.
Ереста в Ломбардия и Фландрия била разпространена предимно из низшите слоеве, докато в Южна Франция тя се срещала по-често в средите на тамошното благородничество.
В Северна Италия сектата била добре организирана още през XII в. Нейно средище бил град Милано, а самите еретици били наричани патарени според името на предградието Патария.
От Италия нишката се разплитала през Лион и Шампан към Фландрия, където ереста обхващала най-често тъкачните работилници, а от там се насочвала към Рейнската област, където главни нейни седалища се превърнали Страсбург и Кьолн.
Наистина сектантите твърдели, че ще доведат църквата до първоначалната и чистота и естественост,но били приети на драго сърце от светските хора именно защото на тях им се искало да живеят според желанията си или по свое усмотрение, и то при единственото условие да се помолят в смъртния си час. Който не бил съгласен нито с официалната църква, нито с катарите се присъединявал към появилите се около 1170 г. валдензи.
[редактиране] Елементи от богомилската доктрина
- Учението на богомилите се състояло в следното: първородният син на Височайшия Бог Сатанаил въстанал против своя Височайш Отец заедно с подчинените му духове. Изгонен от небето, Сатанаил сътворил ново небе и земя, както и тялото на първия човек Адам. Но тъй като сам не можел да оживи човека, обърнал се към Височайшия Отец с молба да Му изпрати божествено дихание и Му обещал господство над духовната природа на човека. Височайшият Отец изпълнил молбата на Сина и оживил човека. Но Сатанаил пожелал да подчини на себе си и душата на човека, като прелъстил чрез змията Ева. Потомците на Сатанаил взели превес на потомството на Адам и Сатанаил успял да подчини човешкия род. Хората забравили за своето предназначение и считали самия Сатанаил за върховен Бог. За да освободи човека от властта на Сатанаил, Отец произвел от Себе си втори син - Христос, Словото. Богомилите разбирали по докетически въплъщението, животът и смъртта на Христос. Заключил в окови Сатанаил, Христос го лишил от божествено достойнство (което се заключавало в окончанието "ил"), след което започнал да се нарича просто Сатана. За да завърши делото на Христос Върховният Отец произвел от себе си втора сила - Светият Дух, Който въздейства на човешките души. Възвръщането на всичко в първоначалното състояние ще бъде последен акт на световната история. (Източник: Интернет Православен речник: www.Pravoslavieto.com)
[редактиране] Опит за неутрална философска интерпретация
Отваряйки която и да е книга за тях, веднага се натъкваме на първата дума, с която “научните” описания характеризират богомилите: дуализъм.
Да си припочним, че така наречените дуалистични религии наред с вярата в “обикновения” бог включват почитане (в някаква степен), страх и уважение към “Бога на лошото”, “Злия бог”, и ритуали за омилостивяването му. От тази гледна точка във всички християнски течения, в които се признава Сатаната и отрицателната му роля по отношение на християните, има дуалистичен елемент.
Но за богомилите ни се внушава нещо повече. Те били имали два бога: “добър” и “лош”. Всичко земно – хора, растения, храна, облекло, черкви – било според тях сътворено от “лошия”. Той бил творец на целия материален свят.
Писаното за богомилите в “научните книги” за тях се гради върху обвиненията, отправяни към тях от противниците им, които са се старали да ги очернят по всякакъв начин, с полуистини и откровени лъжи. Такива обвинения има доста в запазените документи и ръкописи на католическата и православната църкви въпреки, че враговете на българския гносис са свършили добре своята работа – книгите са унищожени, а авторите потънали в забрава и хули. Въпреки това, в една библиотека в Малта са запазени автентични богомилски книги, както и преписи от това време.
Радостно е, че до нас са стигнали думите на Епископ Симеон Антипа (един от водачите на богомилите) за онези времена и може всеки според свободната си воля да се ползва от тях:
"Единият от авторите е Хамерон Дубровницки, или както по-често го наричат, Камерун Дубровницки. Той е от Александрия. Учен, дълбоко просветен, става епископ на Дубровник, дето стои затворен, в едно истинско усамотение, без да посещава никого. Учениците му дохождаха при него и го виждаха да работи по книгите, които искаше да остави тям и на поколенията. Лишен от някои качества, необходими за проповедник и организатор, той уясняваше, тълкуваше, просветляваше, но не на основа на една църква; даже църквата, на която стана епископ, беше основана от Стефан Венециaнец.
Той умря млад, но написа много. Характерна за неговото книжовно дело е онази черта, която го доближаваше силно до диалектиката на Платон и първите неоплатоници."
Но голямата истина за богомилите става ясна от анализа на описанията на живота и вярванията им, и особено на достигналата до нас тяхна “Тайна книга”; в нея има достатъчно информация, която опровергава клеветите на опонентите им.
[редактиране] Приносите на богомилството към общочовешката култура
-
- Религиозна свобода и толерантност
- Религиозно и свещенодейно равноправие на половете
- Реформация на феодалния социален ред
- Свещено отношение към всички живи същества
[редактиране] Бележки
- ↑ Рачки, Богомили и патарени, стр. 358
[редактиране] Литература
• Презвитер Козма, Беседа срещу Богомилите
• Д. Петков, За богомилите и протестантите в България, Търново 1884
• М. Геновски, Нравствените норми на богомилите // Философски преглед, 1934, № 1
• П. Мутафчиев, Поп Богомил и Св. Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история // Философски преглед, 1934, год. 6, №. 2, 97-112
• Н. Филипов, Богомилство (произход и същност), С. 1946
• St. Runciman, The Medieval Manichees, Cambridge 1947, 69 ff.
• D. Obolensky, The Bogomils, Cambridge 1948, 69 ff.
• Alois Schmaus, Der Neumanichäismus auf dem Balkan, in: Saeculum 2, 1951, 271 ff.
• И. Кепов, Българската общественост през Х век, С. 1938
• D. Angelov, Der Bogomilismus auf dem Gebiete des byzantinischen Reiches II, Sofia 1950, 14 ff.
• Georg Ostrogorski, Geschichte des byzantinischen Staates, 1952, 297
• Д. Ангелов (Примов и Батаклиев), Богомилството в България. Византия и Западна Европа в извори, С. 1967
• Б. Боeв, Мисията на богомилството, Велико Търново 1992
• Милияна Каймакамова, Поява и същност на българското богомилство - В: Из историята на българската народност и държава. С. 1993, 28-50
• Ц. Табакова, Б. Боев, П. Димков, М. Костатинов, Богомилство. Славянство. Възраждане. По Беинса Дуно – Петър Дънов, Варна 1995
• Д. Оболенски, Богомилите. Студия върху балканското новоманихейство, С. 1998
• В. Атанасова, Измерения на религиозното пространство на източния мистицизъм в България (до средата на ХХ век) – В: Религия и църква в България. Ред. Г. Бакалов и др., С. 1999
• Г. Василев, Български богомилски и апокрифни представи и техните съответствия в английската средновековна култура (образът на Христос Орач в поемата на Уйлям Лангланд „Видението на Петър Орача“), С. 2001 • Д.Петканова, "Старобългарска литература", С.1997
