Хенрик Сенкевич

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Хенрик Сенкевич полски писател

Роден:	5 май 1846 Вола Окжейска, Полша
Починал:	15 ноември 1916 Вьове, Швейцария

Хенрик Сенкевич (на полски Henryk Adam Aleksander Pius Sienkiewicz) е полски писател, автор на исторически романи, публикувани в подлистници и популярни и до днес. По тях са създадени редица филми.

В 1905 г. получава Нобелова награда за литература.

По-известни негови романи са „С огън и меч“, „Пан Володиовски“, „„Потоп", Quo Vadis?“,роман за преследването на първите християни в Рим. Той му носи Нобелова награда и горещи акламации от Ватикана. Връх в творчеството му е романът „Кръстоносци“.

Биография и творчески път Личността и делото на Хенрик Сенкевич отдавна не се свързват единствено с литературната слава на полския народ. Името “Сенкевич” се е превърнало в символ, въплъщаващ духовността и уникалния полски цивилизационен принос в европейската история. Като такова то присъства особено живо и в българската култура. Великият творец притежава изключително интересна и нелека биография, която отразява както криволиците на личния му път, така и превъплъщенията на полската идея, на полската съдба в години на национална зависимост. Кои са фактите от живота на Хенрик Сенкевич, които си струва да помним днес? Бъдещият литературен класик е роден на 5 май 1846 г. в селцето Вола Окшеска (областта Подлаше) в обедняло шляхтишко (дребноблагородническо) семейство. Впоследствие Сенкевич ще последва пътя на много свои съвременници, които от разорените си дворянски имения се преместват в големите градове, за да формират облика на полската интелигенция. Тази интелигенция ще се превърне в ядро на националната мисъл, жизненост и творчески потенциал и ще защитава полското достойнство в епоха на разпокъсано и потиснато отечество, поделено между три държави – Руската империя, Прусия и Австрия. Докато Сенкевич израства, полският народ преживява разочарованията от потушеното въстание за независимост от 1863-64 г., след което в националния живот се утвърждават идеите на позитивизма: движение, поставящо въпроса за държавността и народния разцвет на прагматична основа. Позитивизмът популяризира достиженията на съвременните природни науки и се стреми да наложи техните принципи и в общественото развитие. Отъждествяването на социалната сфера и държавната структура с жив организъм налага нуждата от развой в крак с духа на времето: за индустриализиране и просвета на всички кръгове в полското общество. Същевременно концепциите за “органичен труд” и “работа в низините” издигат на преден план авторитета на техниката, науката, материалния просперитет за сметка на духовните прозрения и дълбоката полска патриотична традиция. Макар дете на тази епоха и макар самият да бъде наричан “позитивист”, Сенкевич и като общественик, и като писател съзнателно страни от схематичните постулати на позитивизма. Родният дом във Вола Окшеска пази спомени за малкия Хеньо, който изправен на масата разказва пред семейството съчинени или чути през деня приказни истории за добродетелни дела и за славния в миналото полски народ, най-често завършващи с призив към морално преображение. Още в тези детски прозрения можем да открием творчески импулс и досег с живото полско слово, съхранило достойнството и отговорността на шляхтишкото съзнание. Именно като носител на такова съзнание Сенкевич попада във Варшава (семейството му губи владенията си и се премества в столицата), където постъпва най-напред като ученик в гимназията (1858), след това учи в Юридическия и във Филолого-историческия факултет на Главното училище (1866-1869), впоследствие превърнато в руски университет, като същевременно е принуден да работи, за да се издържа. Сенкевич напуска университета през 1871 г. без да положи последните изпити. Още през 1869 тогавашният студент дебютира в печата с рецензия върху представления на драматурга и режисьора Винценти Рапацки. Първите литературни произведения на Сенкевич излизат през 1872 г. (“Хуморески от чантата на Ворошило”, повестта “Напразно”). От 1872 до 1887 успоредно с литературните си опити Сенкевич сътрудничи на варшавския печат, отначало като репортер и фейлетонист, отличаващ се с остроумие и богат усет към хумора. През 1874-75 г. начинаещият творец става съсобственик на позитивистичния двуседмичник “Нива” , а по-късно (от 1882 до 1887 г.) работи като редактор в консервативния вестник “Слово” . Началото на творческите успехи настъпва, след като редакторът на популярната “Газета полска” Едвард Лео забелязва таланта на младия сътрудник на изданието и му предоставя средства да замине за Съединените щати. Естествено, предполагало се е Сенкевич да отработи получената сума чрез писма, които “Газета полска” да публикува на страниците си. И действително, пишейки впечатленията си от Америка Литвос (под такъв псевдоним излиза кореспонденцията от Новия континент) спасява вестника от тежка финансова криза. По-късно тези хроники излизат под заглавието “Писма от пътуването до Америка” (1878). Не само журналистическите наблюдения обаче характеризират престоя на Сенкевич в Калифорния. Живеейки там две години (1876-78), Литвос заедно с приятели полски емигранти правят интересен експеримент – опитват се да създадат в Калифорния земеделска комуна. Оттук насетне фигурите на писателя, публициста, общественика и непримиримия патриот ще вървят ръка за ръка, за да формират облика на една будна и необикновена личност. Новите пътешествия в чужбина са свързани с разнообразни и невинаги приятни обстоятелства: през 1879 Сенкевич посещава различни страни в Западна Европа, полагайки грижи за своята болна от туберкулоза съпруга (Мария от рода Шеткевич, поч. 1885 г.). През 1886 г. пътува до Константинопол, Атина, Неапол и Рим (впрочем преминава и през България, бил е в Русе и Варна общо 5 дни), през 1888 попада в Испания, а в 1890 г. дори се присъединява към ловна експедиция в Занзибар. През всички периоди на литературната и обществената си дейност писателят е посещавал често и с удоволствие Закопане – място, което в края на XIX век ще се превърне в символ на планинска екзотика, на притегателен център за творческия елит (благодарение и на самия Сенкевич), но и на тайнствената и непознаваема докрай полска духовност. Осемдесетте години на XIX век бележат пътя на славата за писателя Сенкевич, който от майстор на новелата открива нови хоризонти в полската и славянската литература чрез своите исторически романи. В същото време авторът се включва активно в благотворителни и патриотични мероприятия. През 1882 г. става съучредител на Касата на името на Юзеф Мяновски ; през 1889 г. основава стипендия на името на Мария Сенкевич за творци и писатели, болни от туберкулоза, както и противотуберкулозен санаториум в Закопане. През 1899-1900 г. Сенкевич изпълнява функцията на председател на варшавската Литературна каса. През 1904 г. славният вече писател публикува анонимно “Отворено писмо на един поляк до руския министър”, негодувайки срещу полицейската форма на управление в полските земи под имперска власт. По време на руската революция от 1905 г. Сенкевич симпатизира на движението Национална демокрация , изказвайки се често върху актуалната политическа ситуация. През същата 1905 г. Сенкевич става един от основателите на просветната организация Полска Мачеж Школна и до 1907 г. ръководи нейния надзорен съвет. През 1906 г. писателят публикува отворено писмо до пруския крал и немски император Вилхелм II, осъждайки преследванията на поляци на територията на Прусия. През 1908 г. Сенкевич организира международна анкета “Prusse et Pologne”, в която няколко десетки европейски общественици порицават берлинската репресивна политика спрямо поляците. Поради неспирната си патриотична дейност Хенрик Сенкевич се налага в очите на чуждата общественост като виден представител на полската нация, водач и изразител на народната съдба.

Независимо от пъстрата и драматична дейност на публицист, общественик и патриот, огромната си слава Хенрик Сенкевич дължи на своето литературно дело. Най-напред писателят се утвърждава в полето на новелистиката. В най-общ смисъл този термин обединява малките прозаични форми (уместен превод на този жанр е българският термин “разказ”), добили особена популярност в годините на налагащия се позитивизъм. Сенкевич бързо си печели име на водещ полски новелист заедно с друг емблематичен автор от периода – Болеслав Прус. Новелите на Сенкевич се обособяват в три главни тематични кръга: тежката емигрантска съдба и носталгията по родината на поляците в Америка (класически примери стават “За хляба” – 1880 и “Пазачът на фара” – 1881); селският безрадостен живот (“Скици с въглен” – 1877, “Бартек победител” – 1882); детската беззащитност (“Янко музикантът” – 1879). Разказите по правило съчетават остри социални наблюдения с патриотична привързаност, като неизменно остава търсенето на благородство и човечност в свят на неправда и отчуждение спрямо ближния. Върхът в творческия път на Сенкевич обаче се бележи от неговите исторически романи. При това не бива да забравяме, че авторът утвърждава този жанр в години, когато писателите и идеолозите на позитивизма активно отричат достойнствата на текстовете с историческа тематика и дори се опитват теоретически да обосноват своето недоброжелателство към жанра, утвърден в световната литература от шотландеца Уолтър Скот. Приемани с колебание от критиката, историческите романи на Сенкевич излизат първоначално като подлистници в пресата и печелят огромна за времето си популярност за своя автор, изпълват пощенската му кутия с писма на ентусиазирани читатели (и най-вече читателки, молещи го да развие конкретни подробности в съдбата на героите). Не на последно място романите на Сенкевич се отразяват небивало благотворно и върху неговия портфейл – безпрецедентен факт за тогавашния живот на полските хора на перото. Например като се знае, че в края на 70-те години за наем и храна във Варшава са нужни около 1000 рубли годишно, разбираме мъките на Елиза Ожешкова, която в добрите си години с усилие изкарвала по 1000 рубли, а дори 10 години след това Мария Конопницка получава по 200 рубли за том поезия и 150 – за том с разкази. На този фон става ясно защо в професионалните среди Сенкевич е посрещан с уважение, но и със закономерна завист: пълно изключение от колегите по перо, за първия роман от своята “Трилогия” авторът получава 800 рубли, а третият вече му донася цели осем хиляди. Разбира се, обаче, не финансовите параметри предопределят мястото на Сенкевичевите исторически романи. Вече споменахме, че бъдещият нобелов лауреат налага историческата тема сред недоброжелателните спрямо нея постулати на позитивизма. За пръв опит в тази насока се смята разказът “Татарски плен” (1880) – спомени на шляхтич-патриот. В романите “С огън и меч” (1884) , последван от “Потоп” (1886) и “Пан Володьовски” (1888) Хенрик Сенкевич въвежда печелившата уолтър-скотовска схема, като успява да спази художествения баланс между историческата и авантюрната нишка. Героите преминават през различни приключения; авторът развива художествените им образи върху исторически прототипи, макар и с третостепенна роля в действителната полска история. Типична за “Трилогията” се оказва връзката между индивидуална и държавна участ: съдбовните за Полша събития оказват пряко влияние върху личния жизнен път. Основната нишка на действието във всеки роман се разгръща чрез двойка персонажи (полски рицар и неговата любима), разделени най-често от военните събития или от злите кроежи на съперник от вражеския лагер. Героите преодоляват препятствията невредими, с ненакърнена чест благодарение на собствените си качества и на верни приятели, за да се съединят щастливо в края. Същевременно в “Трилогия” Сенкевич категорично се налага като майстор в стилизацията на старополската реч. Оттук произтича и голямата доза патриотична носталгия към славното полско минало, която става емблема на романиста Сенкевич. С оглед на действителната история на Жечпосполита авторът акцентира главно върху военните стълкновения през втората половина на XVII век: въстанието на Хмелницки, шведското нашествие, битките с турците. Съществена особеност в подхода на Сенкевич към миналото е старателното изучаване на родните исторически паметници . Същевременно романистът целенасочено подбира и йерархизира излаганите факти. По този начин достоверността и проблематичният поглед към миналото решително отстъпват пред идеализирането и митологизацията на полската история. Именно така творбите на Хенрик Сенкевич изиграват огромна роля за поддържането на полския дух и достойнство през края на XIX век. Събитията неизменно се интерпретират като възхвала на рицарските, патриотичните и религиозните добродетели на шляхтата като крепител на полската идея, макар в “Потоп” да се разкрива и общонародният характер на борбата срещу нашествениците. Във всеки от трите романа наред с фикционалните персонажи изпъква конкретен национален герой (Йереми Вишньовецки, Стефан Чарнецки, Ян Собески), въплъщаващ военен гений и политическа далновидност. От днешна гледна точка историческата схематизация в “Трилогията” съдържа очевидни недостатъци: съзнателно или не Сенкевич пренебрегва противоречията между отделните прослойки и етнически групи. Разкриват се например казашките злодейства и селската неволя в Украйна, но въстанието на Хмелницки и стремежите към украинска независимост са категорично осъдени; в “Потоп” изпъква опростеният контраст между идеите за крах и възраждане на полския народ, като изключително значение се придава на защитата на Ченстохова. Изключително важно е да подчертаем, че благодарение на “Трилогията” в полската култура се налага образец на достойния поляк, съчетаващ задължително патриотична жертвеност и рицарска доблест . Възприемането на романите е било толкова непосредствено и живо, че неграмотните слушатели приемали чутото като напълно достоверни истории. Персонажи от типа на Заглоба отдавна са се превърнали в нарицателно име (неслучайно днес една от популярните марки полска бира носи името и лика на героя върху своите продукти). Съхранен е дори спомен за неук селянин, който дал пари на свещеника да отслужи панихида за загиналия от татарските стрели Подбипента. Със сходни авантюрни похвати Сенкевич подхожда и към следващия си изключително успешен роман – “Quo vadis” (1896). Тук съвестното реконструиране на римската история и на автентичния живот в империята върви ръка за ръка с личните перипетии и гоненията срещу първите християни. Романът печели определението “християнски бестселър”, хвалебствия от Ватикана, а извън него – обвинения в клерикализъм и прави автора първия полски нобелист в областта на литературата (1905 – две години след присъждането на награда на Мария Кюри за постижения във физиката). Въпреки широкия си хуманистичен контекст, обаче, в “Quo vadis” прозират поне още два ключови момента: идеята за победата на духа над потисническия свят представлява очевидна алюзия за потенциала на полския народ да превъзмогне тежката си историческа съдба. От друга страна, чрез романа Сенкевич се включва в общоевропейския отпор на католицизма срещу позитивистично-материалистичните възгледи в тогавашното общество, както и срещу модата на декадентството, появила се на прелома между двата века в Полша. За литературно дело на своя живот Сенкевич е смятал или поне е искал да осъществи като такова романа “Кръстоносци” (1900) . Кулминацията на патриотичната нишка тук отново е славно военно събитие – Грюнвалдската битка. Популярността на тази книга отново се носи от идеята за устойчивостта и решителността на полския дух. Зад средновековните стълкновения с Тевтонския орден ясно прозира алюзията за вечната агресорска политика на немците спрямо Полша. В началото на ХХ век Сенкевич замисля създаването на нова трилогия, от която издава само “На полето на славата” (1906). Авторът обаче осъзнава трудностите да повтори оригиналността и успеха на предните си исторически творби, поради което оставя плановете за трилогия недовършени. По такъв начин Хенрик Сенкевич парадоксално съживява историческата романистика в полската литература, увенчава я с най-големите ù постижения, а същевременно и изчерпва възможностите на жанра, който сам е наложил. Наред с прословутите исторически творби, не бива да се забравя, че нобелистът е автор и на романи с актуална за времето си социална проблематика, наложили се като символни текстове за епохата от края на XIX век. Такива произведения са “Без догма” (1891) и “Семейство Поланецки” (1895). Главна тема в “Без догма” се оказва навлизането на модните декадентски настроения, съзнанието за лично и социално безсилие и бездействие. Главният герой Леон Плошовски е типичен представител на новото поколение: с потекло, талант и завидно образование, но неспособен към деятелност скептик. Именно тази символика отразява самото заглавие на романа: съществуването “без догма”, без ориентири и морална устойчивост. От друга страна, писаният по модела на фамилна сага “Семейство Поланецки” въвежда в тогавашната полска градска среда, сред която героите се стремят да възстановят изгубеното от лековерните предци (земя, моралност, ценностни ориентири). Именно очевидната тенденциозност при Сенкевич да намери основания за исторически и обществен оптимизъм и да подчертае водещата роля на шляхтата сред полския народ предизвиква остри атаки от страна на лявата критика. Ражда се дори специфичен литературно-социален термин: “поланещина”, който обозначава дясно-консервативната насоченост у Сенкевич и популяризирането на новите дребнобуржоазни ценности. Обсъждайки политическите аспекти на Сенкевичевите творби, следва да помним и факта, че според полската историография първите искри на формиращия се полски национализъм могат да се потърсят в полето на литературата, като за примери се сочат “Трилогията”, както и романът на Б. Прус “Предна стража” . Дори най-беглият преглед на творчеството на Хенрик Сенкевич не би бил убедителен, ако изключи детската повест, писана към края на живота му – известната у нас като “Стас и Нели”, а носеща оригинално заглавие “През пустини и джунгли” (1911). Приключенията на полския скаут Сташ Тарковски и английското момиче Нел Роулинсън – арабски заложници, впоследствие бегълци през джунглата и пустинята, непрестанното напрежение и вплетените дидактични послания превръщат произведението в класически текст на световната детска литература. Цялостното художествено наследство на бележития автор утвърждава ключова идея, смятана за неизменна черта на полската култура през вековете – тържеството на духа, на благородството и предаността към родината и католицизма. Именно като въплъщение на тези идеи името на Хенрик Сенкевич се е превърнало и до днес функционира като символ на полската идентичност, наред с гениалния романтик Адам Мицкевич. Израз на подобно убеждение дава христоматийната мисъл на твореца, подчертаваща изключителното самочувствие на поляк: “Принадлежа към народ, който от векове е носил високо знамето на християнската култура и винаги е вървял по предначертаните от нея пътища”. Обяснимо е следователно защо повече от половин век Сенкевич остава най-известният и най-превежданият полски автор зад граница. Тази неоспорима позиция белетристът заема чак до световния успех на Станислав Лем през 60-те години на ХХ век. Идеализиращ и митологизиращ славното минало на своята родина, днес Сенкевич представлява чудесен пример как от “субективно-изопачаващо” или “политически некоректно” отношение към историята се създават литературни шедьоври , а прилаганата от него авантюрна повествователна схема се възражда непрестанно в касови филмови продукции. В крайна сметка се оказва, че подтикът да пишеш “за подкрепа на сърцата” надделява над критическите, историческите и обществените веяния на деня.

Тачен и обичан още приживе, през 1900 г. Хенрик Сенкевич е почетен с тържествено честване на 25-годишния му творчески юбилей, а в знак на признателност полската общественост му дарява имението Обленгорек край Келце, купено с пари, събрани чрез подписка. Световното признание идва с Нобеловата награда от 1905 г., но далеч не спира дотук: Сенкевич става почетен доктор на Ягелонския (1900) и на Лвовския университет (1911), член на Краковската академия на науките (от 1893), на Варшавското научно дружество (от 1907), на Царската академия на науките в Петербург (от 1896), на Чешката академия в Прага (от 1900) и на Сръбската академия на науките (от 1906), почетен гражданин на Лвов (1902). От избухването на Първата световна война Сенкевич се установява в Швейцария, където организира с други полски патриоти Генерален комитет за подпомагане на пострадалите от войната в Полша. Видният поляк умира на 15 ноември 1916 г. във Вьове, Швейцария. През 1924 г. тленните му останки са пренесени във Варшава и положени в катедралата “Св. Ян”.

(КР)