Александър Стамболийски

от Уикипедия, свободната енциклопедия

За селото с това име вижте Александър Стамболийски (село).

Александър Стамболийски български политик

Роден:	13 март 1879 Славовица, днес България
Починал:	14 юни 1923 Славовица, България

Александър Стоименов Стамболийски е български политик, водач на Българския земеделски народен съюз (БЗНС). Той е министър-председател на България в 40-ото правителство (1919-1923).

Стамболийски е народен представител в XIV (1908-1911), XVI (1913), XVII (1914-1915), XVIII (1919-1920), XIX (1920-1923) и XX (1923) Обикновено Народно събрание и в V (1911) Велико Народно събрание.

[редактиране] Биография

Роден в Славовица, Пазарджишко, син е на Стоимен от първия си брак с Катерина. Александър Стамболийски учи в Садовското земеделско училище (1893-1895) и завършва Лозаро-винарското училище в Плевен (1895-1897). В Плевен е ученик на основателя на Българския земеделски съюз (БЗС) Янко Забунов. През 1899 участва в учредителния конгрес на БЗС. През следващите години учи философия в Хале и агрономство в Мюнхен, но прекъсва образованието си, поради заболяване от туберколоза.

След завръщането си в България се занимава с политическа дейност. Той се превръща във фактически водач на БЗНС и под негово влияние съюзът е преобразуван от съсловна организация в политическа партия. Стамболийски остро се противопоставя на промените в Търновската конституция през 1911 и на участието на България в Първата световна война, за което през 1915 е отстранен от парламента и осъден на доживотен затвор.

По време на Войнишкото въстание през септември 1918 е освободен и е изпратен, заедно с други политици, да води преговори с участниците във въстанието за мирно разрешаване на конфликта. Под влияние на своя сътрудник Райко Даскалов той решава да оглави въстанието и бива провъзгласен за председател на т.нар. Радомирска република. След неуспеха на бунта се укрива, но през декември 1918 е амнистиран, заедно с повечето участници.

През януари 1919 Стамболийски се включва в коалиционното правителство на Теодор Теодоров. Той участва в преговорите за сключване на мирен договор на Парижката конференция. След отказа на Теодоров да приеме наложените условия, той оглавява правителството и на 27 ноември 1919 подписва Ньойския договор, след което, според някои медии, счупва писалката. След проведените парламентарни избори, от 21 май 1920 правителството е съставено само от представители на БЗНС.

Правителството на Александър Стамболийски се опитва да изведе страната от международната изолация след Първата световна война, чрез активно участие в дейността на Обществото на народите и установяване на приятелски отношения с Югославия. Това вкарва правителството в конфликт с организациите на македонските българи, обвиняващи го в национално предателство.

Във вътрешен план правителството на Стамболийски провежда някои реформи, част от които са спорни. Някои от тях са ограничаването на размера на поземлената собственост, въвеждането на трудова повинност, опростяването на правописа. Наложено е авторитарно управление. През 1922 е проведен референдум за съдене на виновниците за националните катастрофи. На него привържениците на БЗНС и БКП с голямо мнозинство налагат осъждането на част от политическия и военен елит на България по време на войните 1913-1918. По-късно се провеждат репресии както срещу БКП, така и срещу буржоазната опозиция. Основен инструмент на репресиите е т.нар. Оранжева гвардия - леко въоръжени отряди селяни, верни на БЗНС и Стамболийски.

Към началото на 1923 година режимът на Стамболийски губи напълно подкрепа извън средите на българското селячество. Срещу него е цялата българска интелигенция - и лява и дясна, македонските емигрантски организации, военните. На 9 юни 1923 срещу правителството на Стамболийски е извършен военен преврат, организиран от Военния съюз, с подкрепата на буржоазните партии и царя. Помещаващата се в София Оранжева гвардия е бързо обезоръжена. По време на преврата Стамболийски се намира в родното си село Славовица и не успява да реагира адекватно. Междувременно, в страната избухват стихийни селски вълнения, останали в историята като Юнско въстание. Най-голяма сила те придобиват в Плевенско и Шуменско. Плевен дори е обсаден и частично завзет от селските дружини. Иначе враждебна на каузата на буржоазните партии и царя, БКП заема позиция на неутралитет и лишава стихийните бунтове от възможната си подкрепа. Това е продиктувано от силната антикомунистическа линия на Стамболийски в последните години на управлението му. Васил Коларов изпраща от Москва телеграма, в която негласно съветва БКП да вземе участие в действията против новия режим. Тя обаче е прекалено закъсняла и резултира едва в Септемврийското въстание от септември с.г. Генералната позиция на БКП не пречи на част от членовете й по места да вземат участие в действията на земеделците. В крайна сметка, бунтовете са потушени от гарнизони, верни на новата власт в София. Стамболийски е заловен край родното си село и убит по особено жесток начин.Разказва се че е боден с нож, хванат за краката и свличан по стълбите на дома му, удряйки главата си във всяко едно стъпало.След дълги мъчения е убит, главата му отрязана и изпратена на Борис III.

[редактиране] Семейство

Александър Стамболийски е женен през 1900 за Милена Даскалова (1875-1945), имат две деца:

Надежда (1901-)
Асен (1904-)

[редактиране] Библиография

Нашите възгледи по държавните пенсии (1908)
Земеделец по занятие и земеделец по убеждение (1908)
Политически партии или съсловни организации (1909)
Власт. Безвластие. Народовластие (1919)
Върховният принцип на народовластието (1919)
Двете ми срещи с цар Фердинанд (1919)
Защо се сдружават земеделците (1919)
Земеделският съюз и неговите врагове (1919)
Земеделският съюз и неговите оръжия за отбрана и победа (1919)
Интелигентните сили в Земеделския съюз и партиите (1919)
Резултатите от дейността на Земеделския съюз (1919)
Какъв трябва да бъде политикът (1919)
Принципите на БЗНС (1919)
Различието между Земеделския съюз и партиите (1919)
Защо ги съдим? (1922)

[редактиране] Източници

Ташев, Ташо (1999). „Министрите на България 1879-1999“. София: АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.

Цанко Церковски	>>>	министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството (23 януари 1919— 21 февруари 1920¹)	>>>	Недялко Атанасов
Теодор Теодоров	>>>	министър-председател (6 октомври 1919— 9 юни 1923)	>>>	Александър Цанков
Михаил Маджаров	>>>	министър на войната (6 октомври 1919— 24 юни 1921)	>>>	Александър Димитров
Михаил Маджаров	>>>	министър на външните работи и изповеданията (16 април 1920²— 9 юни 1923)	>>>	Александър Цанков
Александър Димитров	>>>	и.д. министър на войната (24 октомври 1921— 9 ноември 1921)	>>>	Константин Томов
Константин Томов	>>>	и.д. министър на войната (9 февруари 1923— 12 март 1923)	>>>	Константин Муравиев
Александър Радолов	>>>	и.д. министър на търговията, промишлеността и труда (14 март 1923— 9 май 1923)	>>>	Димитър Зографов