Александър Цанков

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Александър Цанков български политик

Роден:	29 юни 1879 Оряхово, България
Починал:	27 юли 1959 Буенос Айрес, Аржентина

Александър Цолов Цанков е български икономист и политик, водач на Демократическия сговор, а по-късно на Народното социално движение. Той е министър-председател на България в 41-вото (1923) и 42-рото (1923-1926) правителство.

Цанков е народен представител в XXI (1923-1927), XXII (1927-1931), XXIII (1931-1934), XXIV (1938-1939) и XXV (1940-1944) Обикновено Народно събрание. Той е председател на XXI (1926-1927) и XXII (1927-1930) Обикновено Народно събрание.

[редактиране] Биография и управление

Роден в Оряхово, Александър Цанков завършва гимназия в Русе. Учи право в Софийския университет Св. Климент Охридски (1901-1904) и икономика в Мюнхен, Бреслау/Вроцлав и Берлин (1904-1907). През този период той членува в Българската работническа социалдемократическа партия, но през 1907 я напуска. След завръщането си в България е чиновник в Българската народна банка и в Министерството на търговията и земеделието. От 1911 до 1923 преподава икономика в Софийския университет.

През 1921 Александър Цанков е сред основателите на Народния сговор. Той участва в подготовката на Деветоюнския преврат през 1923 и след него оглавява правителството и Демократическия сговор. При неговото управление избухват Юнското и Септемврийското въстание от 1923. През 1925 от крайно настроени дейци на БКП е извършен атентата в църквата Света Неделя . Тези събития са последвани от репресивни мерки от страна на правителството, включващи масови убийства без съд и присъда на комунисти и други политически опоненти.

По време на Септемврийското въстание от страна на военни, полицейски и паравоенни части (т.нар. "шпицкоманди") са извършени зверства срещу пленени въстаници и мирно население от въстаналите райони. В потушаването на въстанието в Петричко участват и дейци на Вътрешната македонска революционна организация на Ванчѐ Михайлов.

През януари 1924 правителството прокарва Закон за защита на държавата, с който се обявяват за незаконни всички организации, които си поставят за цел насилствено вземане на властта. През април същата година с решение на Върховния касационен съд са разтурени БКП и свързаните с нея Партия на труда, Общ работнически синдикален съюз и Български комунистически младежки съюз.

По време на априлските събития през 1925 г. след атентата в черквата "Св. Неделя" правителството погазва гражданските свободи и започва репресии срещу политическите си опоненти и противопоставящата му се част от интелектуалния елит на страната. От агенти на властта са извършени многобройни среднощни отвличания, изтезания и убийства, някои от които направо нa улицата. Повечето от тези деяния не са признати от правителството, то ги приписва на така наречените "неотговорни фактори". Всъщност, "неотговорните фактори" представляват екзекуторски групи запасни офицери, полицаи и дейци на ВМРО, от които най-известна е тази на кап. Кочо Стоянов и капитан Цвятко Николов-Черния капитан. Групите действат по пряката заповед на генерал Иван Вълков^{[източник?]}. Ползват се с подкрепата на правителството - използват за убийствата сградите на Обществена безопасност, военни поделения, полицейски участъци, за хайките ползват инвентар на държавно финансиране. За погребването на труповете в Илиянския форт се използват редови военнослужещи. Сред жертвите на „белия терор“ са и дейците на изкуството Гео Милев, Сергей Румянцев, Христо Ясенов, Йосиф Хербст.

Репресивните действия на правителството на Цанков водят до активизирането в редица части на страната на „червения терор“ - паравоенни чети от анархисти, комунисти и земеделци. Сред по-известните им ръководители са Митьо Ганев, Васил Попов-Героя и Тинко Симов. Четите извършват нападения срещу служители на властта, в Арабаконашкия проход е направен и опит за убийството на Борис III. Година-две след създаването си, четите са разбити или разпуснати.

Във външнополитически план, правителството на Цанков е в практическа изолация. Съседните балкански държави и покровителстващите ги Велики сили се опасяват, че то ще се стреми към реваншистка политика. Югославската армия се съсредоточава на границата с България, Югославия дава убежище на бягащите от репресиите комунисти и земеделци. Цанков признава сключената от Стамболийски Нишка спогодба в опит да намали напрежението, но Белград продължава да дава подкрепа за нелегалната българска опозиция. Лондонски и парижки банки отказват да дадат заем за стабилизиране на изтощената от войната България. Близки връзки Цанков демонстрира единствено с режима на Мусолини в Италия. Мусолини лично обещава да сътрудничи при облекчаването на репарационните плащания по Ньойския договор. През зимата на 1925 година войските на ръководената от диктатора Пангалос Гърция нахлуват в Петричко и го окупират. Съпротива оказват чети на ВМРО и отряди доброволци. Редовната българска войска не се намесва по нареждане на военния министър генерал Иван Вълков, а само изчаква на позиции над Петрич. Вълков се обръща към Обществото на народите, което предупреждава и двете страни да прекратят бойните действия и изпраща военните аташета на Франция, Великобритания и Италия да следят гръцкото изтегляне. Гърция е осъдена да изплати обезщетение от 30 милиона лева. ^[1]

Разпадът на коалицията, водена от Цанков, започва още след Септемврийското въстание - тогава я напускат привържениците на Малинов и БРСДП(ш.с.). Под натиска на масовото вътрешно недоволство и международното обществено мнение, през 1926 Александър Цанков е отстранен от премиерския пост от умереното крило в Демократическия сговор, начело с Андрей Ляпчев и Атанас Буров. Той е председател на парламента до 1930, а до края на управлението на Демократическия сговор — министър на просветата. През 1932 се отделя от Демократическия сговор и основава Народно социално движение, което е забранено, заедно с останалите политически партии, през 1934.

След съставянето на правителството на Константин Муравиев на 2 септември 1944 Цанков заминава за Виена, където формира подкрепяно от Нацистка Германия правителство в изгнание. Той е осъден задочно на смърт от Народния съд. Присъдата е отменена с Решение №243 на Върховния съд на РБ. През 1949 Александър Цанков е принуден да напусне Австрия и заминава за Аржентина, където остава до края на живота си.

[редактиране] Библиография

Македонският въпрос и Балканският съюз (1906)
Войната на народите. Икономическа студия (1916)
Нашите икономически интереси на Дунава и на морето (1917)
Последствия от войната (1919)
Акционерното дело в странство и у нас (1925; в съавторство)
Политическа икономия (1931)
Капитализъм и комунизъм (1933)
Моята програма (1938)
Трите стопански системи. Капитализъм, комунизъм и националсоциализъм (1942)
Моето време. Мемоари, Александър Цанков, ISBN 978-954-733-288-1
България в бурно време - спомени, Александър Цанков, ISBN 978-954-733-070-2

[редактиране] Бележки

↑ Петрички инцидент (1925)

[редактиране] Източници

Ташев, Ташо (1999). „Министрите на България 1879-1999“. София: АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
Сайт , поддържан от племенника на Цанков - Здравко Цанков
Н. Христозов, "По дирята на безследно изчезналите", 1984г.
А.Барбюс, "Палачите", 1928
История на България, издателство "Отворено общество", 1996г.

Уикицитат съдържа

колекция от цитати от/за Александър Цанков

Александър Стамболийски	>>>	министър-председател (9 юни 1923— 4 януари 1926)	>>>	Андрей Ляпчев
Константин Муравиев	>>>	министър на войната (9 юни 1923— 10 юни 1923)	>>>	Иван Вълков
Александър Стамболийски	>>>	и.д. министър на външните работи и изповеданията (9 юни 1923— 10 юни 1923)	>>>	Христо Калфов
Янаки Моллов	>>>	министър на народното просвещение (10 юни 1923— 4 януари 1926)	>>>	Никола Найденов
Никола Найденов	>>>	министър на народното просвещение (15 май 1930— 29 юни 1931)	>>>	Константин Муравиев