Кръстоносен поход
от Уикипедия, свободната енциклопедия
| Част от серията статии за Християнство |
|
 |
|
|
Основи |
|
|
Библията |
|
|
Християнска теология |
|
|
История и традиции Източно християнство Западно християнство Деноминации · Движения |
|
|
Личности |
|
Кръстоносните походи са средновековни военни операции, имащи за цел да освободят Божи гроб или да покръстят в католическата вяра някои "езически" народи. Те били серии от няколко одобрени от папата военни кампании, случили се между 11-ти и 13-ти век. Първоначално те били усилия на Католическата цървка да си върне Светите земи от мюсюлманите, ала някои от походите били насочени и срещу други европейци като например Четвъртият кръстоносен поход срещу Константинопол, Албигенският поход срещу катарите в Южна Франция и Северният кръстоносен поход срещу Балтийските народи.
Най-многочисленият кръстоносен поход бил предприет от унгарския крал Сигизмунд през 1396 г. с цел освобождаването на България и Балканите от отоманското нашествие. Под знамената се стекли близо 100 хиляди рицари, оръженосци и др. от Франция, Германия, Англия и други европейски страни. Походът обаче завършва с неуспех поради поражението при Никопол.
[редактиране] Исторически предпоставки
Предпоставки за началото на походите намираме както в развитието на Западна Европа в по-ранното средновековие, така и във влошаването на Византийската империя. Разпадането на Каролингската империя в късния 9 век както и християнизирането на викингите, славяните и унгарците допринесло за появата на един чисто нов клас от войни, които нямали какво да правят, освен да се бият по между си и да тероризират местното население. Църквата се опитала да възпре това насилие с апели, пропагандирайки мир и прекратяване на бойни действия по време на религиозни празници. Наистина, тези мерки имали някакъв ефект, но професионалните воини винаги търсели поводи да изливат агресията си. Когато византийският император Алексий Първи помолил папата за подкрепа при опитите му да отблъсне мюсюлманските атаки, молбата му дошла точно навреме и била чута където трябва. Един по-късен отдушник била Реконкистата в Испания, която занимавала испанските рицари, а също и наемници от различни краища на Европа със задачата да освободят територии на Испания, окупирани от ислямските Маври. През 1063-та година папа Александър Втори благословил християните в борбата им с мюсюлманите, давайки им папски знамена, а също и индулгенция на загиналите в бой.
Кръстоносците били отдушник на интензивна набожност сред миряните, започнала в края на 11 век. Една от причините за тази набожност станал т.нар 'Спор за даване на пълномощия' разразил се около 1075 и продължаващ по времето на Първият кръстоносен поход. Християнският свят бил много засегнат от този спор, защото и двете страни на спора се опитвали да привлекат общественото мнение в своя полза. Резултатът бил пробуждането на силен религиозен плам и публичен интерес в религиозните работи, който се изразил в поразителната обществена подкрепа на Първият кръстоносен поход и в увеличаването на религиозната стабилност през 12 век.
Тази среда в християнският запад може да бъде сравнена само със същата в мюсюлманският изток. Мюсюлманското присъствие в Светите земи започва с първоначалното завладяване на Палестина от арабите през 7 век. Това обаче нямало голямо значение за поклонниците и за сигурността на християнските църкви и общества там, затова и западноевропейците не били много загрижени за загубата на далечният Йерусалим, докато самите те не започнали да страдат от набезите на арабите и други враждебни нехристиянски народи като унгарците и викингите. Но все пак, основните удари на мюсюламите поемала Византия. Повратна точна в отношението на запдноевропейците настъпила през 1009, когато Фатимидският халиф на Кайро ал-Хаким би-Амр Аллах разрушил църквата на Божи Гроб в Йерусалим. Неговият наследник позволил на Византийската империя да построи отново храма, но под ограничаващи условия. Поклонничеството било позволено, но истории, разкаващи за лошото отношение към християните започнали да циркулират из Европа. Тези слухове изиграли важна роля в развитието на идеята за кръстоносните походи по-късно същия век.
[редактиране] Исторически контекст
Старт на първият кръстоносен поход дала молбата на император Алексий Първи към папа Урбан Втори за наемници, които да му помогнат да отблъсне напредващите в територията на Византийската империя мюсюлмани. Въпреки че схизмата между Източно-православната и Римо-католическата църкви вече била факт, Алексий Втори очаквал помощ от събрат християнин. Отговора на молбата му бил много по-голям и по-малко полезен отколкото Алексий очаквал, защото папата изпратил огромна сила, която не само да помогне на Византия, но и да превземе Йерусалим.
Когато папата още проповядвал за първият поход през 1095 година, християнските рицари в Испания постигали изключителни успехи през последните 100 години в борбата с маврите. Падането на мавърския Толедо в ръцете на Леонското кралство било основна победа, но повратните моменти на Реконкистата все още чакали в бъдещето. Разпокъсването на мюсюлманските емири било съществен фактор, а християните, чиито жени и деца били на сигурно място били непобедими. Те нямали библиотеки и храмове, които да защитават и смело навлизали в земите на неверниците, където се чувствали свободни дa опустошават. Всички тези фактори скоро щели да бъдат повторени на бойните полета на Изтока.
Въпреки, че Реконкистата била най-известният пример на борба срещу мюсюлманите, тя не била единствения такъв пример. Норманският приключенец Робърт Гискард победил "врага на Италия" Калабрия през 1057 година и удържал Сицилия (която била традиционна византийска собственост) от нападенията на мюсюлманите. Морските градове-държави Пиза, Геноа и Каталунябили активни укрепления срещу исляма в Майорка и Сардиния и освобождавали бреговете на Италия и Каталуня от мюсюлманските нападения.
Много по-рано християнските владения в Сирия, Ливан, Израел и Египет вече били завладени от мюсюлманските армии. Тази дълга история на загубване на територии заради религиозен враг създала достатъчно силен мотив за положителен отговор на молбата на Алексий Втори за започване на свещена война за защита на християнството и превземането на Светите земи.
Папа Грегорий Седми имал резерви по отношение на доктринната валидност на една свещена война и проливането на кръв в името на Господ и решил проблема в полза на оправданото насилие. Сметнал, че северните рицари, които създавали толкова главоболия най-сетне ще имат възможност да излеят агресията си, пък и норманците в Италия му давали добър пример, водейки война на два фронта - с мюсюлманите и с византийците едновременно. По същото време слабостта на Византия лъснала в катастрофалната загуба на битката при Манзикерт през 1071 г., когато от територията на Византия останали само Западна Анатолия и Константинопол. Алексий бил отчаян и в отчаянието си помолил за помощ своят враг папата. Обаче папата бил твърде зает със спора за пълномощията, така че кръстоносният поход така и не видял бял свят.
Наследникът му папа Урбан Втори съумил, че оказването на помощ ще му помогне да обедини християнският свят, ще засили папската институция и вероятно, ще му даде власт над източно-православният патриарх. Непокорните германци и норманци, които иначе нямали значение щели да бъдат гръбнака на похода, а факта, че се намирали в родните земи на папата безкрайно улеснявал използването им.
На народно равнище, Първият кръстоносен поход отприщил безпрецедентен религиозен фанатизъм, който бил изразен в кланета на Евреи и в агресивното отношение към 'схизматичните' православни християни на Изток.
Кръстоносните походи през 13 век били лишени от такава обществена треска, а след последното падане на град Акър през 1291 г. унищожаването на катарите и Албигенският поход от 1209 г. кръстоносният идеал се сринал заради папски оправдания на политическа и териториална агресия в самата Католическа Европа.
Последният кръстоносен рицарски орден, който притежавал някаква земя бил този на Рицарите Хоспиталиери. След падането на Акър те купили о. Родос, но през 16 век били изгонени в Малта. През 1798 Наполеон отнел правата им.
[редактиране] Основни кръстоносни походи
Традиционното преброяване на Кръстоносните походи посочва 9 основни, случили се между 11 век и 13 век, а също и други - по-малки, но те се случвали едновременно с големите, а и били непреброени. Имало чести малки походи не само в Палестина, но и в Централна Европа и Испания, и били насочени не само срещу мюсюлмани, но и също срещу християнски еретици и лични врагове на папата и монарсите. Такива 'кръстоносни походи' продължили до Ренесанса и Реформацията, когато политическият и религиозен климат станал твърде различен от този през Средновековието.
[редактиране] Първи кръстоносен поход 1095-1099
След като византийският император Алексий Втори се обърнал към папата за помощ при защитата на империята му от Селджукските турци през 1095 г. папа Урбан Втори призовал всички християни да се включат във война срещу турците, война която щяла да се смята като пълно покаяние и опрощение на греховете. В Първия кръстоносен поход не взел участие нито един крал, но това се дължи както на липса на опит, така и на лични причини. В него обаче участвуват видни представители на западноевропейски благородни родове: Годфроа дьо Буйон - хергоц на Долна Лотарингия, превърнал се в течение на времето в символ на кръстоносната идея поради своите качества; Юг Вермандоа - брат на френския крал Филип; Боемонд от Торенто - син на прочутия Робер Гискар; Раймонд дьо Сен Жил - граф на Тулуза; Робер - херцог на Нормандия и Робер II - граф на Фландрия. Това били водачите на отделни групи кръстоносци, които пристигали по различни пътища пред Констатинопол през пролетта на 1097 година- цветът на западното рицарство. Подготовката била завършена и било време за действие. Участниците в похода положили васална клетва пред император Алексий Втори. Земите, които щели да бъдат отвоювани, били византийски. Затова византийският император изсквал полаганнето на васална клетва, така че ако някой от кръстоносците завледее тези територии и ги превърне в свое феодално владение, той да има задължение към василевса. За постигането на такава клетва Алексий Втори употребил цялата си дипломатическа ловкост. На 26.06.1097 г. кръстоносците превзели Никея. В началото на юли в резултат от действията им Алексий успял да възвърне властта си над Витиния - област в северозападна Анадола, и Йония, в която били превзети Смирна и Ефес. Кръстоносците поели на изток, в средата на август завладели Коня, и продължили към Ираклия и Кесария. Част от тях, водени от благородниците Танкред и Бодуен дьо Булон се отделили от основната армия в средата на септември, като вследствие от техните действия в началото на 1098 г. било положено началото на графство Едеса, съществувало от 1098 г. до 1144 г. Основната група кръстоносци продължила към Антиохия, голям град на р. Оронт. Градът бил обкръжен през м. октомври 1097г. и подложен на 7 месечна обсада. Накрая градът бил превзет и било създадено Антиохийското княжество, просъщестуввало от 1098 г. до 1268 г., начело на което застанал Боемонд. Действията на Боемонд и на Бодуен дали основание на всеки благородник, водещ армията си в Светите земи, да потърси начин да осигури свои земи. Така към целта на похода - защита на християните, се прибавила и нова цел - защита на личните интереси на участниците в него. Останалите кръстоносци продължили и в началото на 1099 г. достигнали до Йерусалим. От водачите в началото на похода до Светия град стигнали Раймонд дьо Сен Жил, Робер, граф на Нормандия и Годфроа дьо Буйон. По това време градът бил в ръцете на Фатимидите и градът бил една от най-големите и силно укрепени крепости в района. Кръстоносната армия била доста оредяла в резултат от отделянето на групи в нея, епидемиите, глада и битките.Водачите на похода били обезпокоени от липсата на провизии и обсадна техника. Първото нападение срещу крепостта - на 12.06.1099 г. било несполучливо. Междувременно дошло подкрепление от шест кораба, носещи обсадна техника, но независимо от това за християнската армия обсадата била тежка. Кръстоносците били измъчвани жестоко от жегата и непрекъснатия вятър, липсата на храна, разприте относно статута на града след превземането му. Нападението срещу крепостта започнало на 13 срещу 14 юли, като атаката била неудържима и градът бил превзет. Опиянени от победата си, рицарите започнали жестоко клане, като нямало пощада нито за евреите, нито за мюсюлманите, а храмовете им били разрушени и подпалени. Това варварство потресло и християните. След победата бил поставен въпросът за управлението на свещения град. Отпаднала първоначалната идея Йерусалим да се превърне в църковна държава, управлявана от патриарх. На 22.07.1099 г. било свикано събрание от електори, което поверило светската власт над града на Годфроа дьо Буйон. Той приел титлата Advocatus Sancti Sepulchri - Защитник на Божи гроб. Кръстоносците си осигурили господството над Светите земи.
[редактиране] Втори кръстоносен поход 1145-1149
След период на относителен мир, в който християни и мюсюлмани живеели заедно в Светите земи Бернар от Клерво? поискал организиране на нов кръстоносен поход, заради град Едеса, който бил завладян от турците. Френски и германски армии се запътили към Мала Азия през 1147 г., но не само, че нямали никакви значими успехи, но и застрашили съществуването на кръстоносните държави след необмислена атака на Дамаск. През 1149 г. лидерите на двете армии се прибрали удома.
[редактиране] Трети кръстоносен поход 1189-1192
През 1186 г. Саладин превзел Йерусалим. Папа Грегорий Осми сформирал нов поход, предвождан от едни от най-важните европейски лидери: Филип II Огюст- крал на Франция, Ричард I „Лъвското сърце“- крал на Англия и императорът на Свещената Римска Империя Фридрих I Барбароса. Фридрих се удавил в Цилиция през 1190 г., оставяйки нестабилен съюз между германците и англичаните. Филип напуснал похода през 1191, когато кръстоносците завзели Акър от мюсюлманите. Кръстоносната армия продължила на юг по бреговете на Средиземно море. Армията на Саладин атакувала, но християните не отвръщали. Накрая победили мюсюлманите близо до Арсуф, съвсем близо до Йерусалим, но Саладин отровил кладенците и унищожил реколтата. Ричард сключил примирие със Саладин и на следващата година напуснал Йерусалим. Но по пътя за дома претърпял корабокрушение и акостирал в Австрия, където неговият враг дук Леополд го пленил и държал затворен, за да получи откуп за краля.
[редактиране] Четвърти кръстоносен поход 1201-1204
Четвъртият кръстоносен поход бил започнат от папа Инокентий III през 1202г.. Целта му била навлизане в Светите земи през Египет. Венецианците взели контрол над похода и го отклонили за Константинопол, защото искали да сложат друг човек на престола. След серия от неразбирателства и избухване на насилие, града бил разграбен през 1204 г.В продължение на 50 години Византия съществува като Латинска империя. Началото на четвъртия кръстоносен поход е поставено от папа Инокентий ІІІ. След смъртта на Хайнрих VІ през 1197г. третият кръстоносен поход остава без водач и е заплашен от пълен разгром. Именно в този момент на папския престол застава папа Инокентий III, който си поставя за цел подновяването на кръстоносния поход. През същата година той пише на водачите на германския кръстоносен поход писма, в които се опитва да ги убеди да продължат начинанието си, но много скоро осъзнава, че сам трябва да се нагърби с това. Папата съобщава на Йерусалимския патриарх за отпътуването на нова експедиция, пише писмо до византийския император Алексий ІІІ, в което му напомня за дълга на християните да освободят родното място на Христа от езичниците и го моли да даде своя принос за изпълняването на тази повеля. На 1 август 1198 г. Инокентий разпраща енцитлика до всички епископи, за да обяви предстоящия, четвърти под ред, кръстоносен поход и да ги помоли за тяхното съдействие, освен това в нея посочва кардиналите Софредо и Пиетро Капуано за легати, които да организират проповядването му. Пиетро успява да получи от събралите се в Дижон френски епископи обещанието за лепта, изчислена на една тридесета от техния доход. Големите религиозни ордени също се съгласяват да се обложат, а през 1201 г. лидерът на цистерцианците заявява, че цистерцианските абати ще участват в експедицията. Подкрепа за похода от аристокрацията е получена след турнира, провел се през ноември 1199г. в Екри (днес Асфелд, в Ардените). Този успех се приписва най-често на Пиетро Капуано, който порицал рицарите задето се отдават на забранени от Църквата игри (забранени, защото били твърде опасни), когато Христос очаква тяхната помощ. Не са известни условията, при които настъпва това колективно приемане на кръста, в което участват граф Тибо дьо Шампан, братовчед му Луи дьо Блоа, Балдуин – граф на Фландрия и Ено #виж Балдуин Фландърски, избрани по-късно за водачи на похода. След това движеието завладява и цяла Франция и Германия.За транспорта си до светите места, рицарите се обръщат към венецианския дож Енрико Дандоло през 1201 г., вероятно след неуспешен контакт с Пиза и Генуа. Дожът приема да се погрижи за 4500 рицари и конете им, 9000 оръженосци, 20 000 пехотинци, снабдяването им с храна за девет месеца и ескорт от 50 галери в замяна на 85 000 марки и половината от направените завоевания като иска едногодишен срок, за да изпълни обещаното.Но организацията на четвъртия кръстоносен поход е засенчена от смъртта на графа на Шампан на 24 май 1201г. За негови заместници били инабелязани бургундският херцог и графът на Бар-льо-Дюк, но те отклонили поканата. В крайна сметка бил избран Бонифаций, Монфератски маркиз, който бил подкрепен от роднината си Филип II Огюст, крал на Франция.
[редактиране] Албигойски кръстоносен поход
Целта на започналия през 1209 г. поход била елиминирането на катарите от южна Франция. Продължил две деситилетия и имал толкова общо с опитите на северна Франция да увеличи контрола си на юг, колкото и с ереста. Накрая и катарите, и независимостта на Франция били унищожени.
[редактиране] Детски кръстоносен поход
Детският кръстоносен поход е вероятно измислено и недоразбрано събитие от 1212 г. Смята се, че избухване на стария религиозен плам довело до събиране на деца от Франция и Германия, а папа Инокентий Трети взел това за знак свише, че възрастните кръстоносци били безполезни. В крайна сметка нито едно от децата не достигнало Светите земи, защото тези, които не умрели от глад по време на пътуването били продадени в робство.
[редактиране] Пети кръстоносен поход 1217-1221
Чрез процесии, молитви и проповеди Църквата формирала нов кръстоносен поход, докато Четвъртият Латерански съвет измислял планове за възвръщането на Светите земи. Кръстоносци от Унгария, Австрия и Бавария постигнали изключителни успехи в завземането на Дамиета в Египет през 1219 г., но под настоятелното искане на папският легат Пелагий атакували и Кайро, където наводняване на река Нил ги принудила да избират между това да се предадат, или да бъдат избити.
[редактиране] Шести кръстоносен поход 1228-1229
През 1228 г. Фредерик Втори отплавал за Сирия, въпреки, че бил съсипан заради отлъчване от църквата. Чрез дипломация той постигнал неочакван успех - кръстоносците получили власт над Йерусалим, Назарет и Витлеем за период от десет години. Това бил първият нестартиран от папата кръстоносен поход и тази тенденция щяла да се запази до края на века.
[редактиране] Седми кръстоносен поход 1248-1254
Папските интереси, представяни от ордена на тамплиерите довели до конфликт с Египет и през 1243 г. Кварезмска? армия, призована от последните нападнала Йерусалим. Въпреки че това не предизвикало ярост, подобна на тази през 1187 г., крал Луи Девети огранизирал поход срещу Египет от 1248 г. до 1254 г. Походът претърпял неуспех и Луи прекарал по-голяма част от времето на кампанията в двореца на Кръстоносното царство в Акър. По времето на този поход започнал и първият Овчарски кръстоносен поход през 1251 г.
[редактиране] Осми кръстоносен поход 1270
Огранизиран през 1270 г. от Луи Девети, този поход имал за цел подпомагането на останките от кръстоносните царства в Сирия. Обаче този поход бил отклонен към Тунис, където Луи Девети прекарал само два месеца, преди да умре.
[редактиране] Девети кръстоносен поход 1271-1272
Бъдещият крал на Англия Едуард Първи предприел деветият кръст. поход през 1271 г., след като участвал в осмият на Луи Девети. Той постигнал съвсем малко в Сирия и се оттеглил на следващата година, след сключване на примирие. С падането на Антиохия(1268), Триполи(1289) и Акър(1291) последните следи от християнската окупация на Сирия изчезнали.
[редактиране] Северни кръстоносни походи
Походите към Балтийско море и Централна Европа били по-скоро немски опити за подчинавяне и християнизиране на местното население. Тези походи траели приблизително четири века - от 12 век до 16 век.
[редактиране] Литература
- А. Маалуф. „Кръстоносните походи през погледа на арабите“. ИК „Меридиани“. ISBN 9549785084
[редактиране] Външни препратки
- Документи за кръстоносните походи (на руски език)
