Руско-турска война (1877-1878)
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Руско-турската война (1877-1878) е война между Русия и Османската империя, десета в поредицата от Руско-турски войни. На страната на Русия във войната участват и части от Финландия (в лична уния с Русия) и Румъния, както и български доброволци (Опълчение) и местни грузински и арменски милиции. Към края на военните действия се включват и войски от Сърбия.
Войната е наречена от българския народ Освободителна война, тъй като довежда до освобождаването му от Османската империя и създаването на Третата българска държава. Подобно е отношението към нея и в Румъния, Сърбия и Черна гора, които получават пълна независимост след нейния край.
Съдържание |
[редактиране] Навечерието на войната
През лятото на 1875 в Босна и Херцеговина започва антиосманско въстание, предизвикано от тежките данъци, наложени от финансово съсипаната администрация. Въпреки някои данъчни облекчения, въстанието продължава и след края на годината, а малко по-късно започва и Априлското въстание в България. Напрежението в Босна и подкрепата на Русия подтиква Сърбия и Черна гора да обявят война на номиналния си сюзерен, Османската империя. Сръбско-турската война засилва империалистичните амбиции на Великите сили Русия и Австро-Унгария и на 8 юли 1876 Александър Горчаков и Гюла Андраши подписват Райхщадското споразумение, с което си разделят Балканите на сфери на влияние.
През август османската армия нанася поражение на сръбските сили, което е най-неблагоприятния сценарий за руснаците и австро-унгарците, тъй като не могат да претендират за никакви османски територии. От друга страна бруталното потушаване на Априлското въстание предизвиква широк отзвук в цяла Европа. В резултат на това през декември е свикана Цариградската конференция. Макар че Османската империя не е представена, на нея Великите сили обсъждат границите на една или повече автономни български провинции в рамките на Империята.
Конференцията е прекъсната от османският външен министър, който уведомява делегатите, че Османската империя е приела нова конституция, гарантираща права и свободи на всички етнически малцинства и българите ще се ползват със същите права, като всички османски граждани. Въпреки това Русия остава враждебна към Османската империя, обявявайки, че конституцията е само частично решение.
Чрез дипломатически преговори, през януари 1877 руснаците осигуряват ненамесата на Австро-Унгария в бъдещи военни действия в замяна на австро-унгарска окупация на Босна и Херцеговина след войната. Останалите Сили са блокирани от силната обществена подкрепа в цяла Европа за независимостта на България, от съмненията си в способностите на руската армия, както и от вътрешни проблеми. През април е постигнато споразумение с Румъния за пропускане на руските войски през нейна територия. В него се включва и присъединяване към Русия на Южна Бесарабия (под руска власт и в периода 1812-1856) в замяна на обещание за присъединяване на Северна Добруджа към Румъния след войната.
[редактиране] Разположение на силите
След като османското правителство отхвърля нов руски проект за реформи в Империята, на 24 април (12 април стар стил) 1877, с издадена в Кишинев прокламация на император Александър II, Русия обявява война на Османската империя. В състава на руските войски има и една финландска част, Трети стрелкови финландски батальон. На страната на Русия се включва още и Румъния, но румънските войски започват активни действия едва през август.
Понякога войната е наричана "война между едноокия и слепия", заради множеството грешки в стратегията и преценките и от двете страни. От друга страна това е общ проблем на военното дело през втората половина на 19 век.
В началото на войната изходът далеч не е очевиден. Руснаците могат да мобилизират по-голяма армия, която до известна степен е по-добре подготвена. От друга страна османската армия е по-добре въоръжена, след като наскоро е снабдена с модерни английски и американски винтовки и немска артилерия.
В началото на юни руските войски (185 000 души) под командването на великия княз Николай Николаевич се съсредоточават на левия бряг на Дунав, като основното им ядро е в района на Зимница. Османците, под командването на Абдул Керим Надир паша, имат около 160 000 души на Балканския полуостров, както и предимството да са укрепени. Те разполагат и с пълен контрол в Черно море и патрулни кораби по река Дунав. В Задкавказието силите също са почти изравнени - около 100 000 руснаци, под командването на великия княз Михаил Николаевич, и около 90 000 османци, командвани от Мухтар паша.
На практика обаче, през повечето време османците използват едва 1/4 от военния си капацитет. В допълнение те нямат представа за плановете на руснаците и не полагат особени усилия да предвидят и блокират действията им, предпочитайки да стоят в укрепленията си и да чакат появата на противника.
Османското военно командване в Цариград прави лоша оценка на намеренията на руснаците, решавайки, че те няма да се придвижат нагоре по Дунав, а ще пресекат реката при делтата, както и че ще предпочетат краткия път по черноморското крайбрежие, въпреки че там са разположени най-добре укрепените османски крепости. Така нагоре по реката има само една добре екипирана крепост. Това е Видин и силният му гарнизон се дължи на това, че там все още са войските на Осман паша, воювали срещу сърбите през предишната година.
[редактиране] Ход на военните действия
Основната част от военните действия се водят на Балканския полуостров, на територията на днешна България. Тук са концентрирани основните руски сили, които се опитват да установят контрол над основната част от Дунавската равнина и Тракия и да се насочат към османската столица Цариград. В същото време в Задкавказието те се опитват да завземат важната крепост Карс.
[редактиране] Задкавказки театър
Военните действия започват на Задкавказкия театър, където руските войски настъпват още през април. Те успяват да превземат Баязет и обсаждат Карс, но на 25 юни са отблъснати и са принудени да преминат в отбрана. Настъплението на османците е спряно на 15 октомври в битката при Аладжа, след което руснаците поемат инициативата и на 17 ноември превземат Карс. През следващите седмици те настъпват към Ерзурум, но войната е прекратена преди да достигнат града.
[редактиране] Балкански театър
| Боеве на Балканския театър | ||
|---|---|---|
|
В самото начало на войната руснаците унищожават всички кораби по течението на Дунав и минират реката, което им дава възможност да я пресекат във всяка точка, но дори това не предизвиква реакция от османското командване. На 22 юни Долнодунавският отряд под командването на генерал Цимерман форсира реката между Галац и Браила и скоро след това заема Северна Добруджа. На 24 юни руската артилерия започва да обстрелва Русе и Тутракан, с което засилва увереността на османците, че основните руски сили ще дойдат точно оттам.
На 27 юни, руснаците, командвани от генерал Драгомиров, построяват мост през Дунав при Свищов и започват пресичането на реката. В района няма значителни османски сили и централното командване нарежда на ръководена от Осман паша 15 хилядна част да се отправи натам и да се укрепи в близкия Никопол.
Руското командване разделя частите, прехвърлени при Свищов, на Западен (35 000 души) и Източен отряд (45 000 души), като по-малка част от 12 000 души, командвана от фелдмаршал Йосиф Гурко и включваща българското Опълчение, е изпратена напред към проходите в Стара планина, важни за маневрирането на двете армии.
На 7 юли части от предния отряд влизат в Търново и на 14 юли преминават Балкана през Хаинбоаз. На 19 юли е установен контрол над Шипченския проход, особено важен за връзките между Северна и Южна България. Гурко завзема прохода, след като османските войски там се изтеглят, въпреки че са отблъснали няколко атаки. Там е сформиран нов Южен отряд, който първоначално наброява около 20 000 души, а през август достига до 45 000. С това пътят за настъпление към Цариград е открит и Гурко дори превзема Стара Загора, но наличието на значителни османски сили в Северна България не позволява такава офанзива.
На 16 юли Западният отряд успява да превземе Никопол, което принуждава придвижващият се натам Осман паша да се отправи към Плевен. По-малко от 24 часа след пристигането му там първите руски сили нападат града. Осман паша организира успешно защитата и отблъсква две руски атаки с огромни жертви от руска страна (20 и 30 юли). В този момент двете страни са почти изравнени по численост, а руските войски са силно деморализирани.
Междувременно османското командване прехвърля от Албания 20 хиляден копрус под командването на Сюлейман паша, който трябва да се съедини с войските блокирани в Плевен и да проведе контранастъпление. На 31 юли се водят ожесточени боеве за Стара Загора, вследствие на които градът пада в ръцете на османците. В сраженията се отличава Българското опълчение, особено при защитата на Самарското знаме. По време и след превземането от редовната турска армия са извършени зверства спрямо мирното българско население. Руските войски се оттеглят към Стара планина и се укрепяват в Шипченския проход.
Османците хвърлят значителни сили в опити да овладеят Шипченския проход, но без успех. С особен героизъм в боевете за прохода се отличават българските опълченци. Решителна подкрепа за запазването му оказва пристигналото подкрепление, начело с ген. Радецки. Задържането на прохода е решаващо за изхода на войната, защото не позволява на корпуса на Сюлейман паша да се съедини с обсадените в Плевен сили на Осман паша и така да създаде заплаха за отхвърлянето на руските сили отвъд Дунав.
Неуспешните атаки за превземане на Плевен блокират по-нататъшното настъпление на руската армия. Градът е обсаден с помощта на поискани от Румъния подкрепления. След нов неуспешен опит за превземане на крепостта на 11–12 септември руснаците налагат плътна блокада на Плевен. Принуден от липсата на продоволствие, на 10 декември Осман паша се опитва да пробие обсадата, но корпусът му е разбит, а самия той - пленен. Плевен е превзет.
Руската армия, по това време наброяваща 314 000 души, вече може да започне настъпление срещу значително по-малобройните османски сили. Западният отряд (71 000 души), командван от Гурко, пресича при извънредно тежки зимни условия Стара планина и на 4 януари 1878 превзема София. На 9 януари при Шейново Южният отряд, под командването на генерал Фьодор Радецки, обкръжава и пленява 40 хилядна османска армия, начело с Вейсел паша. На 15 януари при Пловдив е разбита армията на Сюлейман паша, а на 20 януари руските войски превземат Одрин.
[редактиране] Прекратяване на войната
В началото на 1878 руската армия почти достига Цариград, но Великобритания изпраща в Мраморно море боен флот, който да предотврати превземането на града. Под натиска на другите Велики сили и след претърпените огромни загуби (по различни оценки между 70 000 и 200 000 убити), на 31 януари 1878 е сключено примирие, а на 3 март Русия се съгласява да подпише Санстефанския договор. Според него Румъния, Сърбия и Черна гора получават пълна независимост от Османската империя и се дава автономия на България. Недоволни от засилването на руското влияние на Балканите, няколко месеца по-късно Великите сили провеждат преразглеждане на договора на Берлинския конгрес (вижте Берлински договор).
[редактиране] Източници
„Russo-Turkish War, 1877-1878“, статия в Уикипедия на английски [9 август 2005]
„Русско-турецкая война 1877-1878“, статия в Уикипедия на руски [22 август 2005]
[редактиране] Вижте още
[редактиране] Външни препратки
- „Руските освободители печелят войната и на суша, и на вода“, интервю с кап. Георги Антонов във в. Черно море
- Снимки от времето на войната
 |
Руско-турски войни |  |
|---|---|---|
| 17 век • Руско-турска война (1676-1681) • Руско-турска война (1686-1700) | ||
| 18 век • Руско-турска война (1710-1713) • Руско-турска война (1735-1739) • Руско-турска война (1768-1774) • Руско-турска война (1787-1792) | ||
| 19 век • Руско-турска война (1806-1812) • Руско-турска война (1828-1829) • Кримска война (1853-1856) • Руско-турска война (1877-1878) | ||
| 20 век • Първа световна война (1914-1917) |
||
