Шарл дьо Гол
от Уикипедия, свободната енциклопедия
'Получер текст'Понятие може да се отнася за:
 |
Това е пояснителна страница — страница, която сочи към статии, споделящи едно и също заглавие. Ако сте дошли тук чрез препратка, може да се върнете и да я промените така, че тя да сочи направо към подходящата статия (а не към тази страница). |
| Шарл-Андре-Жозеф-Мари дьо Гол френски генерал и политик, един от най-великите французи на всички времена |
|
| Роден: | 22 ноември 1890 Лил, Франция |
|---|---|
| Починал: | 9 ноември 1970 Коломбей ле Дьоз Еглиз, Франция |
Съдържание |
[редактиране] Детство. Начало на кариерата
Шарл дьо Гол е роден на 22 ноември 1890 година в град Лил (Франция) в аристократично семейство на католици. Баща му - Анри дьо Гол е бил професор по философия и литература в езуитско училище, което оказва силно влияние на Шарл. Още от ранно детство той много обича да чете. Историята го поразява до такава степен, че той добива почти мистично желание да служи на Франция.Още от дете той проявява огромен интерес към военното дело, затова не е изненада приемането му в най-известната френска военна школа в Сен-Сир.Учи се в 33-ти пехотен полк при бъдещия маршал на Франция Петен. Военният колеж завършва през 1912 година с отличие.
[редактиране] Първата световна война
От началото на Първата световна война на 12 август 1914 г. лейтенант дьо Гол взема участие във военните действия, като е раняван 3 пъти. В битката при Вердюн получава последната си рана, изоставен е от ротата си, като е смятан за мъртъв и посмъртно му е връчен Орденът на Почетния легион. Но въпреки това Шарл остава жив и попада в плен на немците, където прави пет опита за бягство. Заедно с него в плен е и М. Н. Тухачевски, бъдещ маршал на Червената армия. Докато е в плен дьо Гол чете немски автори, научава повече за Германия и в бъдеще това ще му помогне във военното командване. Именно тогава той пише и първата си книга - «Смут в противниковия лагер» (публикувана през 1916 г.)
[редактиране] 1920-е години. Семейство
Дьо Гол е освободен чак след мира от 11 ноември 1918 г. От 1919 до 1921 година дьо Гол е в Полша, където преподава военно дело, а през юли и август 1920 година взима участие в полско-съветската война (1919—1921г.)с чин майор, а войските на РСФСР тогава по ирония на съдбата командва неговият съкилийник от Първата световна - Тухачевски. След като отказва предложението за постоянно място в полската войска, той се връща в родината, където на == 6 април 1921 == се жени за Ивон Вандру. На 28 декември следващата година се ражда синът му Филип, кръстен на неговия командир и до голяма степен кумир — маршал Филип Петен. Капитан дьо Гол преподава в школата в Сен-Сир, а през 1922 е допуснат във Висшата Военна академия. На 15 май 1924 се ражда по-голямата му дъщеря Елизабета, а през 1928 година по-малката и негова любимка Анна, която страда от синдром на Даун (след смъртта й през 1948 дьо Гол става попечител на Фонд за деца със синдром на Даун).
[редактиране] Военен теоретик
През 1930-е години подполковник, а по-късно полковник дьо Гол става широко известен като автор на военно-теоретичи трудове, като : «За професионалната армия», «На острието на шпагата», «Франция и нейната армия». В книгите си дьо Гол предвижда огромното значение на танковите войски в предстоящата война, но за съжаление неговите предложения не са приети от военното командване на Франция, което се оказва фатална грешка.
[редактиране] Втората световна война. Лидер на Съпротивата
Първите декларации
В началото на Втората световна война дьо Гол е със звание полковник. На 14 май 1940 г. му поверяват командването на новия 4-ти полк (5000 войници и 85 танка). От 1 юни той е временно изпълняващ длъжността бригаден генерал. На 6 юни премиерът Пол Рейно назначава дьо Гол за заместник-министър на външните работи. В тази си длъжност той не приема условията на мира, а на 15 юни, след идването на власт на маршал Петен, емигрира във Великобритания.Именно тогава се разделят пътищата на двамата. В «Мемоари на надеждата» той пише: «18 юни 1940 г., в отговор на призива на родината, лишен от всякаква помощ за спасяването на душата и честта си, дьо Гол, сам, неизвестен, е трябвало да поеме отговорността за Франция». На този ден BBC предава радиоизявлението на дьо Гол, в което призовава за създаване на Съпротивата. Скоро след това се разпростаняват листовки, в които генералът се обръща «Към всички французи»( A tous les Français) с призива: «Франция загуби битката, но не и войната! Нищо не е загубено, защото това е световна война. Ще настъпи ден когато Франция ще си възвърне свободата и величието… Затова се обръщам към всички французи да се обединят около мен в името на действията, саможертвата и надеждата». Генералът обвинява правителството на Петен в предателство и заявява, че «с ясно съзнание за дълг ще застане начело на Франция». Така дьо Гол застава начело на «Свободна»( а по-късно - "Сражаваща се" Франция), организация, чиято цел е да оказва съпротива на окупантите, а и на колаборационисткия режим във Виши. Емблема на тази организация става древният символ на мощта на Франция - лотарингският кръст. Единственият, който признава дьо Гол като лидер на французите и по този начин му помага, е Уинстън Чърчил. След 22 юни 1940 г. дьо Гол установява тясна връзка със СССР, което предизвиква недоволството на Рузвелт, подсилено още повече от липсата на поддръжка от страна на генерала след десанта в Мароко и Алжир на 7 ноември 1942.
Конфликт със съюзниците
Противоречието между патриотическимте идеали на дьо Гол и безразличието на Рузвелт при избора на съюзници («подхождат ми всички, които могат да ми помогнат да разреша проблемите си», както сам открито заявява) става едно от най-съществените препятствия за провеждането на координирани действия в Северна Африка. След като вишисткия командващ на Алжир адмирал Дарлан става жетрва на терористичен акт, ръководството на съюзниците назначава за «граждански и военен главнокомандващ» генерала от армията Анри Жиро. През януари 1943 г. на конференцията в Казабланка дьо Гол разбира за плана на съюзниците: да го сменят като лидер на «Сражаваща се Франция» с безличния и послушен Жиро. В перспектива това би довело да хегемония на САЩ над Франция в послевоенния период. В Казабланка дьо Гол проявява неочаквана непримиримост към този план - той настоява за безответствено съблюдаване на националните интереси на страната. Това води до разделянето на «Сражаваща се Франция» на две части: националистическа, начело с дьо Гол и проамериканска, изградена около Анри Жиро. На 27 май 1943 на учредително конспиративно заседание в Париж се събира Националният Съвет на Съпротивата, който (под егидата на дьо Гол) приема множество пълномощия по организацията на вътрешната борба в окупираната страна. Позицията на дьо Гол става все по-стабилна и Жиро е принуден да направи компромис: почти синхронно с откриването на НСС той кани генерала в управляващите структури в Алжир. Дьо Гол изисква моменталното подчинение на Жиро (командващия войските) на гражданската власт. Ситуацията се нажежава. Накрая, на 3 юни 1943 година, се създава френският комитет за национална освобождение, начело на който, като равни, застават дьо Гол и Жиро. Обаче, мнозинство в него получават голистите, а някои от привържениците на съперника му (в т. ч. Кув-дьо-Мюрвил — бъдещ премиер на Петата република) — преминоват на спраната на дьо Гол. През ноември 1943 г. Жиро е изгонен от комитета. Историята с Жиро е именно този момент, когато военноначалникът дьо Гол става политик. За първи път той си поставя въпрос, свързан с политическа борба: «Или аз, или той». На 4 юни 1944 г дьо Гол е извикан от Чъчил в Лондон. Британският премиер го осведомява за предстоящия десант на съюзническите войски в Нормандия и, заедно с това за пълната подкрепа за решението на Рузвелт за тотално налагане на волята на САЩ. На дьо Гол става ясно, че вече никой не се нуждае от услугите му. В проекта на обръщението, написано от ген. Д. Д. Айзенхауер, френскят народ е трябвало безпрекословно да се подчинява на командването на съюзниците до избора на законни органи на властта, за какъвто очевидно не бил смятан комитетът на дьо Гол. Единствено острият протест на дьо Гол принуждава Чърчил да му даде право на отделно изявление по радиото, в което генералът обявява за легетимно правителството си и се обявява против американските планове.
Освобождението на Франция
На 6 юни 1944 г. съюзническите войски осъществяват успешен десант в Нормандия, с което откриват втория фронт в Европа. След като за известно време е на освободената територия, дьо Гол заминава за Вашингтон за среща с президента Рузвелт, чиято цел продължава да е същата - да се възвърне самостоятелността и величието на Франция (ключов израз в политическия речник на генерала). «Докато слушах американския президент, окончателно се убедих, че в деловите отношения между двете страни логиката и чувствота означават много малко в сравнение с реалната сила, че тук се цени този, който може да граби и да запази заграбеното; и ако Франция иска да си възвърне предишното място в света, то тя трябва да разчита само на себе си», пише дьо Гол. След като поддръжниците на съпротивата, начело с полковника от танковите войски Рол-Танги и един от най-приближените хора на дьо Гол - губернатора на Чад - Филип дьо Отклок (влязъл в историята под името Леклерк), освобождават пътя за Париж, дьо Гол влиза тържествено в освобождената столица. На грандиозното шествие през едни от най-свещените места на французите за посветени много части от «Военните мемоари» на генерала: «С всяка стъпка, по едни от най-прославените места на света, ми се струва, че отминалата слава се присъединява към славата на днешния ден». Дьо Гол никога не се е смятал за политик само на своета време, не се е поставял под общ знаменател с такива фигули като Чърчил или Рузвелт, а е съзнавал своета мисия в контекста на многовековната френска история.
[редактиране] Следвоенното правителство
От август 1944 година дьо Гол е министър-председател на Франция (Временното правителство). Това свое управление той счита за «спасение». «Да спасява» Франция му се налага от плановете на англо-американския блок : частична ремилитаризация на Германия и изклйчване на Франция от Великите сили. И в Думбартон-Окс, на конференцията на Великите държави по създаването на ООН, и на Ялтенската конференция през януари 1945 г. няма представители на Франция дьо Гол заминава за Москва с цел подписването на договор с СССР пред лицето на англо-американската опасност. Генералът за първи път посещава Москва от 2 до 10 декември 1944 г. В последния ден на тази визита в Кремъл И. В. Сталин и дьо Гол подписват договор за «съюзе и военна помощ», като осномното значение на този акт е възвръщането на Франция към Великите сили и причисляването й към страните-победителки. Френският генерал Делатр дьо Тассини, заедно с пълководците на другите страни приема в Карлсхорст през нощта на 8 срещу 9 май 1945 г. капитулацията на германските въоръжени сили. За Франция са предвидени окупационни зони в Германия и Австрия. Но за сметка на стабилното външно-политическо състояние, самата страна е в тежка икономическа и социална криза - запазва се ниският стандарт на живот, увеличава се броят на безработните. Даже не се определя с точност политическото усройство на страната. Изборите за Учредителното събрание не дават мнозинство на нито една партияи се сформира трипартийна коалиция (относително болшинство получават комунистите, Морис Торез става вице-премиер), проектът на Конституцията е отлаган не веднъж. След един от поредните сблъсъци по повод разширението на военния бюджет дьо Гол, на 20 януари 1946 година, напуска поста си и се оттегля в провинциалното семейно имение Коломбе-де-дез-Еглиз (Colombey de deux Eglises). Той сравнява сегашното си положение с изгнанието на Наполеон, но за разлика от своя кумир той следи отблизо политическите действия в страната и запазва надеждата да се завърне.
[редактиране] В опозиция
По-нататъшната политическа кариера на генерала е свързана със «Съюз на френския народ» (по френската абревиатура RPF), с чиято помощ дьо Гол смята да се върне на власт по парламентарен път. RPF организира шумна агитационна кампания. Лозунгите продължават да са същите: национализъм (борба с влиянието на САЩ), спазване на традициите на Съпротивата (емблема на RPF става отново Лотарингският кръст), борба срещу голямата комунистическа фракция в Националното събрание. Успехът сякаш съпътства дьо Гол. През есента на 1947 г. RPF печели местните избори, а през 1951 година взима 118 места в Националното събрание. Но има още много време до така мечтаната от генерала победа. RPF не взима пълно мнозинство на тези избори, за сметка на все по-стабилните позиции на комунистите. Известният английски аналитик Александър Верт пише: «Той не е бил роден за демагог. Тогава, през 1947 година, се създава впечатлението, че той е решил да бъде такъв, като използва всички позволени трикове и уловки. Това е било неприемливо за хората, уважаващи в миналото дьо Гол за неговото сурово достойнство». Действително, генералът обявява война на Четвъртата република, като постоянно отбелязв, че като освободител на страната той трябва да я управлява, разпространява навсякъде оскърбителни анти-комунистически лозунги и т.н. Към него се прилепят множество кариеристи, както и отхвърлени от режима на Виши хора - всичко това логично води до разпада на партията на 6 май 1953 г. . След това, той прекарва пет години в уединение в своето имение и се отдава на работо над своите знаменити «Военни мемоари» - един от най-ярките символи на Втората световна война, в три тома («Призив», «Единство» и «Спасение»). Генералът не просто излага на показ историческите събития, но и се опитва да намери отговор на въпроса: как става така, че от на никого не известен бригаден генерал, той се превръща в национален лидер? Единствено дълбокото убеждение, че «нашата страна пред лицето на другите страни трябва да се стреми към велики цели и да не се прекланя пред никого, защото в противен случай може да се окаже в смъртна опасност».
[редактиране] Връщане на власт
1957—1958 са години на дълбока политическа криза в IV Република. Войната в Алжир (която се пренася и на територията на съседен Тунис), безуспешните опити да се състави Министерски съвет и накрая - икономическата криза. Активизират се т. н. «ултра» — полуфашистски групировки, които оказват силно влияние на алжирското военно ръководство. На 10 май 1958 г. четири алжирски генерала се обръщат към президента Рене Коти с ултиматум - да не се отказва от Алжир. На 13 май въоръжените формировки «ултра» завладяват сградата на колониалната админстрация в г. Алжире; генералите телеграфират в Париж с искането към Шарл дьо Гол да «наруши мълчанието си» и да се обърне към цялата страна с цел да се създаде «правителство на общественното доверие».
На 15 май 1958 г. информационните агенции разпространяват призива на дьо Гол:
«…Ето вече 12 години, Франция се опитва да разреши проблеми, непосилни за партийния режим и върви към катастрофа. Преди време, в труден момент, страната ми се довери, за да я поведа към спасението. Днес, когато й предстоят нови изпитания, нека знае, че съм готов да приема всички пълномощия на Републиката».
Ако това изявление беше прозвучало преди година, в разгара на икономическата криза, то би се приело като подстрекателство за държавен преврат. Сега, пред реалната заплаха то преврат, на дьо Гол се надяват и центристите на Пфлимлен, и умерените социалисти на Ги Мо Ле, и — преди всичко — алжирските бунтовници. Везните се накланят в полза на дьо Гол, след като бунтовниците за броени часове завладяват остров Корсика.Генерал дьо Гол твърдо апелира към метежниците да изпълняват заповедите на своето командване.На 27 май «призрачното правителство» на Пиер Пфлимлен подава оставка.Президентът Рене Коти в обръщение към Националното събрание предлага дьо Гол за министър-председател, както и за предоставянето на генерала на извънредни пълномощия, включително до промяна в Конституцията. На 1 июни с огромно мнозинство от 329 гласа дьо Гол утвърден за министър-председател.Яростни противници срещу идването му на власт са радикалите на Мендес-Франс, левите социалисти (в това число бъдещият президент Франсоа Митеран) и комунистите начало с Торез и Дюкло.Всички те настояват за безусловно спазване на демократическите основи на държавата, които дьо Гол смятал да промени в близко време.
[редактиране] Конституционна реформа. Петата Република
Само след два месеца - през август на бюрото на премиера вече е проектът за нова Конституция, която действа във Франция и днес.Пълномощията на парламента значително са ограничени, като е запазена принципната отговорност на правителството пред Националното събрание (то може да гласува вот на недоверие на правителството, но президентът, който назначава премиера, не е длъжен да внесе неговата кандидатура за утверждаване от парламента). Президентът, съгласно чл.16, в случаите, когато «независимостта на Републиката, нейната териториална цялост или изпълнението на международните й задължения са под пряка и сериозна заплаха, а нормалното функционироне на държавните институции е в колапс" (като какво се разбира под тази фраза, нийкоъ не уточнява) может временно да вземе в свои ръце абсолютно неограничена власт.Коренно се променя и принципът за избор на президента.Държавният глава изразява вече не волята на парламента, а на целия народ.Отначало се предвижда президентът да бъде избиран от разширена колегия на избирателите, а в перспектива - от целия народ. На 28 септември 1958 г. приключва дванадесетгодишната история на IV Република. Френският народ категорично подкрепя Конституцията с повече от 79 % от гласовето.Това е пряк вот на доверие за генерала.Ако до този момент всички негови претенции, започвайки от 1940 г. като "Глава на свободните французи",произхождат от неговото субективно "призвание" или просто от тщеславието му, то резултатите от референдума са красноречиви: да, френският народ призна дьо Гол за свой лидер и му възложи цялата отговорност за излизането от кризата. На 21 декември 1958 г., след по-малко от три месеца, 76 000 избрани представители от всички населени места на Франция избират президента. 75,5 % от тях дават своя глас за министър-председателя и на 8 януари 1959 г.е официалната инаугурация на първия президент на Петата Република - генерал дьо Гол.
[редактиране] Начело на държавата
«Първият гражданин на Франции» - президентът съвсем не смята да почива на лаврите си.Той веднага си задава кардиналните въпроси:"Ще мога ли да намеря възможност за решаване на болния и жизнено важен проблем с деколонизацията, с икономическото и социалното преобразяване на страната в эпохата на научно-техническия прогрес, да възкреся независимостта на нашата политика и мощта на въоръжените ни сили, да направя Франция-водач на обединена Европа, да върна на Франция нейния ореол и величие в цял свят и особено в страните на «третия свят», които тя е имала в продължение на много векове? Няма никакво сомнение: това е цел, която само аз мога и съм длъжен да постигна. Деколонизация - от френската империя към франкофонското съдружие на нациите. На първо място дьо Гол поставя проблема с деколонизацията.Наистина на вълната на алжирската криза той идва на власт.Като национален лидер той ясно съзнава, че е длъжен да изведе народа и страната си от жестоката криза.В опитите си да реши тази колосална задача президентът среща страхотната съпротива не само на алжирските военни, но и цялата десница в правителството.На 16 септември 1959 г. държавният глава предлага три варианта за решаване на алжирския вопрос:скъсване с Франция, «интеграция» с Франция (пълно равенство на Алжир с метрополията) и «асоциацииране» (алжирско по правительство, базирано на помощта на Франция , което има тесни экономическо-външнополитически союз с метрополията). Генералът явно предпочита последния вариант, който среща подкрепата на Националното Събрание.Но това консолидира ултрадесните, подкрепени от несменените френски военни власти в Алжир. На 8 септември 1961 г. е извършен атентат срещу дьо Гол - първи от петнадесет,които са дело на дясната "Организация на секретната Армия" (Organisation de l’Armée Secrète) — съкратено OAS (ОАС). Историята на атентата е в основата на световно известната книга на Ф.Форсайт "Денят на чакала".Алжирската война завършва с подписването на двустранните споразумения в Евиан(18 март 1962 г.),довели до създаване на независимата алжирска държава.Потресаваща е декларацията на дьо Гол:"Епохата на независимите континенти идва на смяна на епаха на колиниализма".И наистина дьо Гол е основоположник на новата постколониална политика на Франция: политика на културни връзки между франкофоните (т.е.френскоговорящите ) държави и територии. Алжир не беше единственната страна, напуснала «Френската империя», за която дьо Гол се бореше още в 40-те години.Само през 1960 г. («Годината на Африка») станаха независимо повече от двадесет африкански държави.Виеткам и Камбоджа също станаха независими.Във тези държави останаха много хиляди французи, които не скъсаха своите връзки с метрополията.Наивно е да се мисли, че те не служеха на целта на дьо Гол - велика Франция, като алтернатива на двуполюсния модел (САЩ - СССР), който вече съществуваше.
