Имануел Кант

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Имануел Кант немски философ

Роден:	22 април 1724 Кьонигсберг, дн. Русия
Починал:	12 февруари 1804 Кьонигсберг, дн. Русия

Имануел Кант (на немски: Immanuel Kant ), (22 април 1724 – 12 февруари 1804) е немски философ от епохата на Просвещението. Той е една от най-влиятелните личности в Историята на западната философия.

Имануел Кант е роден в скромна и особено набожна среда. Тои посещава колеж, ръководен от един пастор пиетист, и след това започва университетското си образование. Изучава физика, естествени науки, математика и философия. През 1747 година смъртта на баща му го принуждава да прекъсне своето обучвние и да започне работа като учител. От 1775 година редовно посещава университета в Кьонигсберг, а от 1770 година е вече щатен професор. Кант е първият голям философ, който получава университетско образование. Неговите лекции, както и публикациите му през този период са много разнообразни: математика, логика, география, теология, педагогика, право, антропология, метафизика...През 1781 година се появява първото издание на "Критика на чистия разум". Това произведение, плод на единадесетгодишен труд не среща очаквания успех от своя автор. Едно друго издание ще види бял свят през 1787 година.

Основната философска доктрина на Кант е трансценденталния идеализъм. Неговите най-известни съчинения са „Критика на чистия разум“ и „Критика на способността за съждение“. Една от централните теми в работите на Кант е темата за човешката свобода — свободата да мислиш свободно, в синхрон със себе си, и свободата на изразяване на мисълта, свободата на човека от готовите предписания. Той оказва голямо влияние върху философията на романтизма и на идеализма през 19 век и работите му са отправна точка за Хегел. Кант се приема за родоначалник на немската класическа фолософия. Във „Всеобща естествена история и теория на небето“ той излага хипотеза за произхода на Слънчевата система, с която нанася удар на метафизичния възглед за света. От 1770 г. с т. нар. философия на критиката Кант се обявява срещу догматизма на умозрителната метафизика. Според него обективно съществуват „неща в себе си“, които действат върху сетивата и пораждат хаос на усещанията, поставяни в ред от априорни форми на сетивността (пространството и времето) и от 12 категории на разсъдъка. Поставя началото на диалектическия метод, доразвит от Фихте, Шелинг и Хегел. В няколко труда и съчинения с център „Критика на чистия разум“ Кант развива и учението логика, като разграничава обикновена или обща (формална) и трансцендентална логика. Етическата система на Кант в труда му „Критика на практическия разум“ е основана върху понятието дълг. Теориите на Кант довеждат до образуване на две основни школи (течения) във философията — кантианство и неокантианство.