Конституция
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Конституцията на дадена организация определя нейната форма, структура, дейности, характер и основните правила.
Терминът конституция произхожда от латинския глагол constituere, което ще рече „поставяне в начално положение“ с много значения: настройвам, установявам, засаждам, учредявам, заселвам и др. Въпреки това, съвременното разбиране за конституция се изгражда едва от края на 18. век с движението за констутиционализъм.
Съдържание |
[редактиране] Конституции в Древния Рим
В началните години на Принципата в Древния Рим по-голямо значение имат сенатусконсултите (законови източници, издавани от римския сенат), но през 2. и 3. век императорите започват да афишират властта си и постепенно като законов източник се налагат императорските конституции. Според Гай „Constitutio principis est quod imperator decreto vel edicto vel epitola constituit“ (1, 5), като към тях се прибавяли и мандатите (главно административен характер). Едиктите (ръководни правила извън квиритското право) на императора имали сила върху цялата територия, докато декретите и рескриптите се издавали по определени казуси. Йерархическата позиция на органа, който ги издава и частичното им публикуване им придават обаче обща сила. С декретите императорът решавал правен спор, а с епистолите (рескриптите) отговарял на отделни запитвания. По времето на Домината разликите между отделните видове конституции се обаче загубват.
[редактиране] Първите конституции
Терминът конституция се използва за първи път в §16 на френската Декларация за правата на човека и гражданина от 1789 г. Първите идеи за основни закони са още от началото на 17. век в Англия – Agreement of the People и Instrument of Government (вариантът на Кромуел от 1653 г.), но те нямат особено значение. По-късно такова общо устройствено значение имат хартите, които английският крал издава за северноамериканските колонии, от които по-късно възникват щатските конституции. Първата щатска конституция е тази на Кънектикът от 1775 г. на базата на хартата от 1662 г. През 1776 г. Конвентът във Вирджиния гласува Декларацията за правата. През 1787 във Филаделфия е приета Федералната конституция на Федерацията на Североамериканските щати.
[редактиране] Неписана конституция
Парадокс е, че във Франция, където първом е създадена писана Конституция в Европа през 1791 г. (след Великата френска буржоазна революция), през 1975 са приети наместо единен текст три отделни конституционни закона.
Великобритания е класическият пример, защото при нея няма “писана” конституция, а действат редица писани актове, сред които Великата харта на свободите (1215 г.), Уестминстърският статут от 1931 г. и Законът за министрите на короната. Към тях се прибавят обичаите (conventional rules) и парламентарнитe съглашения.
Повечето конституциите имат писмена форма. Значителна част започват с преамбюл, в който са посочени принципите и целите, в съответствие с които трябва да се разбират конституционните норми. Следват основните положения; статуса на хората; държавните органи; преходни и заключителни разпоредби.
[редактиране] Дефиниции
Според Джон Лок Конституцията е вид договор между държавата и гражданите, изграден на взаимни отстъпки – от абсолютната власт на краля и от естествените права на гражданите. Според Джорджио дел Векио в широкия смисъл на думата конституцията е “установяването на правния ред в държавата чрез нейните основни институции”.
Почти липсват легални определения. Според Чехословашката конституция от 1920 г. конституцията определя органите, чрез които суверенният народ създава законите, изпълнява ги и правораздава, и границите, които органи не трябва да преминават.
[редактиране] Характеристики
Конституцията е акт на учредителната власт, теоретично тя е първичен акт на суверена.
Конституцията е източник на правото, който съдържа абстрактни правила за поведение и е издаден е от върховния законодателен орган. Това означава, че конституцията е закон. Механизмът по приемането и промяната му са описани в самия него. Конституцията се намира на върха на йерархията на нормативните актове, които не трябва да и противоречат. Това се осигурява чрез контрола за конституционосъобразност– дифузен при Общото право и концентриран в Континенталното, неприлагането на противоречащите заварени закони и обратното действие на принципните разпоредби.
Особено важна е силата, която конституцията придава на валидно сключените международните договори. Съгласно Виенската конвенция за международните договори (съкр.) те имат примат над националното законодателство. Българската конституция им осигурява върховенство над българското вътрешно право и процедура за съобразяване на самата конституция. В други държави, например САЩ, това не винаги е така.
[редактиране] Регламентация
[редактиране] Принципи
Конституционните принципи, наричани още основни принципи (защото конституцията е основен закон) са ръководни начала, основни идеи и висши правила в конституцията. Често конституционните принципи не са записани изрично в текста на конституцията, а се извеждат по тълкувателен път.
Като най-важни принципи (на българската конституция) се сочат:
- народен суверенитет
- правова държава, в частност конституционализъм
- равноправие на гражданите
- политически плурализъм
- демократизъм
- принцип за разделение на властите
- либерализъм и пазарна икономика
- хуманизъм
- социална държава и защита на потребителя
В „Политология“ (вж. литературата) Й.Йотов прави сравнение между прокламираните принципи в страните, които са се самоназовавали социалистически, и западноевропейските.
| либерална демокрация | народна демокрация |
|---|---|
| народен суверенитет | народовластие |
| либерална икономика | социалистическа собственост върху средствата за производство |
| разделение на властите | единство на държавната власт |
| правова държава | социалистическа законност |
Според концепцията за конституционния гарантизъм е достатъчно наличието на конституция и конституционна юрисдикция, за да се нарече държавата правова. Съвременните разбирания (20. век) за демократичен конституционализъм вземат предвид и съдържанието на самата конституция, възможностите за контрол от страна на гражданското общество и справедливостта на законността.
[редактиране] Стабилност и изменчивост
Конституцията е стабилен юридически акт, който регистрира състоянието на обществото и държавата. Когато то се промени, често се променя конституцията, а при революционни промени – приема се нова. Една конституция може да се определи като гъвкава, ако може да бъде променяна от обикновен парламент, а ако е предвиден специален орган и ред, конституцията се определя като твърда. Неотстраняването на противоречията между състоянието на обществото и предписаното в конституцията може да доведе до социално напрежение или до погазване на конституцията, а в най-добрия случай до това, вместо фиктивната формална конституция да се прилага фактическата.
[редактиране] Фактическа конституция
Политическата система се изгражда на базата на икономически, исторически, идеологически и други позиции, нейна структура са конституцията, партийната система и другите политически агенти, а ефективността ѝ се измерва чрез въздействието ѝ в икономиката, обществото и околната среда. Конституцията е в основата на политическата система, защото определя начините за разрешаване на конфликтите между отделните интереси – били те силови или реално консенсуални. Втората ѝ главна функция е да регламентира формата на държавата и правомощията на нейните органи, както и поведението на участниците в политическия процес.
Основна категория в политологическия и въобще социологическия възглед за конституцията е “фактическата конституция”. Умерените политолози не отричат формално-юридическата трактовка на конституцията, но държат сметка и за живата, реалната конституция, която е непрекъснато променяща се. Фактическите отношения между индивидите и групите в обществото се включват в едно устройство, което не винаги отговаря на записаното във върховния закон. За пример може да се посочи, прокламирането на права, които не се зачитат, или различното положение на държавните органи в страни със сходно формално конституционно устройство. Възможно е, разбира се, фактическата конституция да съответства на юридическата, тогава за фиктивна конституция не може да се говори.
[редактиране] Вижте също
[редактиране] Литература
- АНДРЕЕВ, проф. Михаил. Римско частно право. 5 прер. изд. С: НиИ, 1975.
- СПАСОВ, проф. Борис. Учение за Конституцията. С: Сиби, 1992 г. ISBN 954-8150-04-2
- Политология. Авт. Колектив, под ред. на проф. Г. Янков. 4 прер. доп. изд. С: УИ ”Стопанство”, 2001.
