Франсиско Франко
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тази статия се нуждае от подобрение.
| За информацията в тази статия или секция не са посочени източници. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на информацията или за предлагането за изтриване на цялата статия. |
| Франсиско Паулино Ерменехилдо Теодуло Франко Баамонде дикатор и глава на Испанската държава |
|
 |
|
| Роден: | 4 декември 1892 г. Ферол, Испания |
|---|---|
| Починал: | 20 ноември 1975 г. Мадрид, Испания |
Франсиско Паулино Ерменехилдо Теодуло Франко Баамонде (на испански: Francisco Paulino Hermenegildo Teódulo Franco Bahamonde), наричан съкратено Франсиско Франко Баамонде или просто генералисимо Франсиско Франко е действителен владетел и по-късно формален държавен глава първо на части от Испания от октомври 1936 г. и след това на цяла Испания от 1939 г. до смъртта си през 1975 г. Познат е като "Caudillo de España", и официално като "Caudillo de España por la gracia de Dios" (водач на Испания по Божията воля). Той председателства авторитарното правителство на Испания след победата си в Испанската гражданска война.
Съдържание |
[редактиране] По времето на Втората испанска република
В края на монархията през 1931 г., запазвайки своята предишна аполитическа репутация, той не заема значимо становище. При затварянето на академията през юли военния министър, Мануел Азана, решава, че прощалната реч на Франко към кадетите е обидна, в резултат на което Франциско е лишен от поста си за 6 месеца, освен което е под надзор.
На 5 февруари 1932 г. той поема командването в Акоруня. Франко избягва въвличането си в опита за преврат на Жозе Санюрио през същата година. Като страничен резултат от военната реформа на Азаня през януари 1933 г. Франко е преместен от първо на 24-то място в листата на командирите; въпреки това през същата година, на 17 февруари му е дадено командването на Балеарските острови — пост, който е над неговия ранг.
[редактиране] Астурийско въстание
През октомври 1933 г. са проведени нови избори, при които се определя центрискo дясно мнозинство. На 5 октомври 1934 г. избухва опозиционно революционно движение. Този опит е бързо потушен в по-голямата част от страната, но печели силна поддръжка в Астурия с помощта ма миньорските профсъюзи. Франко, вече генерал от Дивизията и данъчен експерт при военния министър, е поставен на чело на операциите, насочени към прекратяване на възстанието. Силите на армията в Африка трябва да понесат тежестта на операциите с генерал Едуардо Лопес Охоа като главнокомандващ на полестражението. След 2 седмици на тежки битки (и оценка на жертвите между 1200 и 2000), възстанието е потушено.
То, както и главно събитията, които водят следващите 2 години от Гражданската война, са все още дискутирани. Въпреки това, всички са съгласни, че бунтовниците в Астурия заострят антагонизма между левите и десните. Франко и Лопес Охоа — който до този момент е бил длъжностно лице с леви наклонности — са белязани от левицата като врагове. Лопес Охоа е бил преследван, пратен в затвора и убит в началото на войната.
Известно време след тези събития Франко става главнокомандващ на армията на Африка (от 15 февруари 1935 г.) и от 19 май 1935 г. — шеф на генералния щаб, върховният военен пост в Испания.
[редактиране] Правителство на Народния фронт
След провала на центриските партии от властващата коалиция, причинен от скандалите за корупция, са проведени нови избори. Формират се 2 широки коалиции: Народния фронт в ляво, съставен от републиканци до комунисти, и „Френте Национал“ в дясно, който включва от централни радикали до консерватори. На 16 февруари 1936 г. левите печелят с малко мнозинство. Последвалите дни са белязани от почти анархични действия. Франко неуспешно се опитва да придобие статуса на избран при непредвидени обстоятелства, като излага целта си да потуши безредиците и да позволи повторно преброяване на гласовете. Вместо това Франциско е пратен на Карибските острови като военен командир с малобройна войска.
През това време заговорът, воден от Емилио Мола се оформя и Франко е информиран за това и, въпреки че той не подкрепя възстанието, поддържа двусмислено становище почти до юли. Чак на 23 юли 1936 г. той предлага на главата на правителството Казарес Куирога да потуши недоволството в армията, но отговора на правителството е крайно незадоволителен за него. През юли, след като средната класа и центриско — десните се присъединяват към въстанието, ситуацията достига положението, от което връщане няма и, както е предадено на Франко от Мола, въстанието не може да бъде избегнато и той трябва да избере коя страна да подкрепи. След като се решава да се присъедини, нa Франциско му е възложено да командва Африканската армия. Частен самолет („Бързият дракон“) е нает от Англия за да го ескортира на 11 юли.
Убийството на лидера на опозицията Хосе Калво Сотело от частите на правителствената полиция дава тласък на възстанието. На 17 юли африканската армия вдига бунт и като арестува командирите си. На 18 юли Франко публикува манифест и тръгва към Африка, където пристига на следващия ден, за да поеме командването.
Седмица по-късно бунтовниците, които скоро започват да бъдат наричани „националисти“, контролират една трета от Испания, но по-голямата част от частите на военноморската флота остава под контрола на републиканската опозиция, която оставя Франко изолиран. Възстанието се проваля, но испанската гражданска война вече е започнала.
[редактиране] Франко по време на войната
[редактиране] Първите месеци
Първите дни от бунта са белязани с нуждата от обезопасяване на контрола над Протектората. Франко успява да спечели подкрепата на местните и техните власти, за да подсигури контрола си над армията. Това довежда до екзекуцията на няколко старши офицери, лоялни към републиката (един от които е негов първи братовчед). Франко трябва да се изправи пред проблема как да премести войските си на Иберийския полуостров, защото повечето части на военноморската флота остават под контрола на републиката и блокират Гибралтарския проток. От 20.07 нататък той е имал възможността, зедно с малка група от самолети, да сложи началото на въздушен мост до Севиля, където войските му помагат да се осигури контрола на бунтовниците над страната. Чрез представители той започва преговори с Англия, Германия и Италия за въздушна военна подкрепа. Преговорите се усъществяват с Германия и Италия на 25 юли и на 2 август самолетите започват да пристигат в Тетоуан. На 5 юли, с тази въздушна подкрепа, той успява да срути блокадата и да изпрати корабен конвой с 2000 войници.
През първите дни на август ситуацията в западна Андалусия е достатъчно стабилна, за да му позволи да образува колона (с дължина 15000 мъже), която е под командването на тогавашния лейтенант-колонел Йоан Ягуе, която марширува през Естремадура към Мадрид. На 11 август е завзета Мерида, а на 15 август — Бадажоз — по този начин се обединяват двете територии, командвани от нацисти. На 21 септември, когато колоната е насочена към Макуеда (на 80 км от Мадрид), Франко нарежда да се заобиколи, за да се освободи обсадения гарнизон в Алказар, Толедо. Планът успява на 27 септември. Това решение дори тогава е било оспорвано, но резултатът е важен за успеха на пропагандата на националистическата партия и на самия Франциско Франко.
[редактиране] Издигане до властта
Соченият за водач на въстанието генерал Жозе Санджурио умира на 20 юли при въздушен инцидент. Националистическите водачи успяват да надделеят над регионалното командване (Мола на Север, Куайпо в Андалусия, Франко с независимо командване и Кабанелас в Арагон) и създават джунта (документ), по силата на който най-опитният да получи сърховната власт. На 21 септември е решено Франко да стане главен командир, а на 28 септември, след известни дискусии, и глава на правителството. На 1 октомври 1936 той е публично провъзгласен за генералисимус на националистическата армия и хефе дел естадо (държавен глава).
[редактиране] Военно командване
До края на войната Франко еднолично води военните операции. След завършилия с неуспех опит да бъде превзет Мадрид през ноември 1936 г., Франко решава, че печеленето на територии парче по парче е по-добро от дръзкото маневриране. Пряко следствие от това решение е освобождаването на гарнизона от Толедо, което многократно е дебатирано. Някои от неговите действия остават спорни, като например когато през юли 1938 г. той решава да се насочи първо към Валенсия, а не към Каталония.
Неговата армия е подкрапена от дивизиите на нациска Германия (Гондорският легион) и най-вече фашистка Италия, но степента на влияние на двете големи сили върху възгледите на Франко за войната остава ограничена. Португалия, в лицето на Антонио де Оливейра Салазар също публично помага на националистите от самото начало.
[редактиране] Политическо командване
Франко успява да обедини несъвместимата фашистка Фаланга (phalanx, крайно дясна испанска политическа партия, чиято идеология е близка до тази на Мусолини) и Карлистките монархически партии под своя власт. От началото на 1937 г. всяка смъртна присъда трябва да е подписана от лидера.
[редактиране] Краят на войната
На 4 март 1939 г. въстанието прониква в Републиканктия лагер и предявява иск да бъде предотвратен подготвения от министър председателя Хуан Негрин преврат. Водени от полковник Сегистундо Касадо и Хулиан Бестейро, бунтовниците печелят контрол над Мадрид. Те се опитват да се договорят с Франко и да бъдат негова колония, но той заявава, че ще приеме само безусловно подчинение. Те се предават. Мадрид е превзет на 27 март и републиката пада. Войната официално свършва на 1 април 1939.
През 40-те години някои партизански движения правят неуспешни опити за супротива срещу Франко в отдалечените селски територии като Вал д’Аран и Каталония.
[редактиране] Испания под властта на Франко
Испания е горчиво разделена икономически в резултат от гражданската война. След нея започва много жестоки преследвания, при които са извършени хиляди екзекуции без съд и присъда (някои историци твърдят, че са около 80 000), незнаен брой републиканци отиват в затвора, а хиляди хора са изпратени в изгнание във Франция и Латинска Америка. Един от най- забележителните случеи на ранната репресия е застелването на президента на каталонското правителство Луис Компанис.
През септември 1939 г. Втората светова война избухва в Европа, и въпреки че Адолф Хитлер се среща с Франко в Хендайе, Франция (23 октомври 1940 г.), за да обсъдят влизането на Испания във войната на страната на тристранния пакт, исканията на Франко (храна, въоръжение, френските части от Северна Африка и т.н.) се оказват твърде големи и не се достига до споразумение.
Проведен е диспут за правата на Германия над мините в Испания, който допринася за несъгласието помежду им. Някои историци заявяват, че Франко е предявил такива искания, защото е знаел, че Хитлер няма да ги приеме и по този начин се е опитал да избегне участието си във войната. Други историци твърдят, че той просто е нямал какво да предложи на Германия. След рухването на Франция през юни 1940 г. Испания възприема невоенна позиция в подкрепа на Оста (например предлага испански съоръжения за флота на Германия) и се завръща до пълен неутралитет през 1943 г., когато ходът на войната се обръща окончателно срещу Германия. Франко изпраща войски (Дивизион Асул — „Синята девизия“) да се стражава на източния фронт срещу Съглашението. Те са „доброволци“ — някои са били кръстоносци срещу комунизма, други — професионалисти, които са нямали избор, трети — заради заплащането или за да изчистят имената си от бившите си връзки с Републиката.
С края на Втората световна война Франко и Испания са принудени да изстрадат икономическите поледици от изолацията, която им е наложена от други държави като Великобритания и САЩ. Тази ситуация частично приключва, когато САЩ започва търговия и сключва военен съюз с Испания заради стратегическото положение на страната по време на Студената война. Това историческо обвързване започва с посещението на американския президент Дуайт Айзенхауер през 1953 г. С това се започва така нареченото „Испанско чудо“, което помага на Испания да тръгне по пътя на капитализма.
Без да има строга идеология, Франко започва да търси помощ от националсиндикалистите (nacionalsindicalismo) и римската католическа църква (nacionalcatolicismo). Неговата коалиционно управляваща партия, „Мовимиенто Насионал”, е толкова разнородна, че дори трудно може да се категоризира като партия и със сигурност не е идеологическа като „Фасио ди Комбатименто“ (фашистката партия) или управляващия блок на Антонио Салазар. Главното предимство на неговата испанска държава е кооперативизма — режим, в който се набляга повече на ред и стабилност, отколкото на точна политическа визия.
През 1947 г. Франко провъзгласява Испания за монархия, но не определя водач. Този жест е направен най-вече за да успокои монархическите фракции в партията. Въпреки че се е провъзгласил за монархист, Франко не иска да стане крал, затова остава трона празен, като той всъщност става регент. Той носи униформата на капитан-генерал (ранг, традиционно отреден на краля), живее в двореца Пардо, опреден за краля и неговият лик се появява на повечето испански монети. Въпреки това неговите формални титли са само „хефе дел естадо“ (управляващ на страната) и „генералисимо де лос ехерситос еспаньолес“ (най-главен генерал на Испанските въоръжени сили), той е приет като „por la gracia de Dios, Caudillo de España y de la Cruzada“ („по волята на Бога, владетел на Испания и Кръстоносните походи“) („по божията воля“ е по-скоро техническа правна фраза, която означава върховни почести в абсолютните монархии и е използвана само от монарси).
По време на неговото властване неправителствените търговски организации с всички политически опоненти срещу политическия спектър, от комунистки и анархистки организации до либерални демократи и каталонски или баски националисти, са забранени. Единственият легален профсъюз е правителственият Синдикато Вертикал.
За да построи единна испанска нация, публичната употреба на всеки език, различен от испанския (специално каталонски, галисийски и баски) са строго забранени. Езиковата политика във Франциска Испания обхваща правителството, нотариалните, юридически и търговски документи са преведени на испански; всеки документ, написан на друг език, е бил незачитан. Употребата само на испански език е наложена и над надписите на улиците и табелите на магазините, рекламите и изобщо всички надписи в страната.
Всички културни дейности стават обект на цензура, и много са открито забранени. Тази културна политика се смекчава с времето, най-вече след 1960 г.
Чрез спазването на стриктните католически правила от публичните власти са изложени целите на социалния строй, най-вече с помощта на правото. Испански номади са изключително засегнати. През 1954 хомосексуализмът и проституцията са обявени за нарушение на политическите закони.
Във всеки град има непрестанно присъствие на Гуардиа Сивил, военна политическа сила, която патрулира по двойки със специални мощни оръжия и финкционира с всички средства на началника си за контрол. Той е напрекъснато преследван от Франкмасонски заговор. В общоприетите представи той е често в черно-белите изображения на кинопрегледите, откривайки нов резервоар, от където идва и прякора му Пако Ранас (пако — умалително от Франсиско, ранас — жабата) или улавяйки огромна риба от яхтата Азор по време на почивките си.
Гробът на Франко се намира в мемориала Санта Крус дел Вале де лос Каидос, който е посветен на всички жертви от Испанската гражданска война от 1940 г.. Фемус цитира: „Нашият режим е базиран на щитове и кръв, не на лицемерни избори.“
През 1968 г., под натиска на Обенинените нации, Франко обявява екваториална Гвинея за независима държава. През 1969 г. той определя принц Хуан Карлос де Бурбон за носител на новата титла „Принц на Испания“ като негов наследник. Това е изненада за калкисткият претендент за престола, също както бащата на Хуан Карлос, Дон Хуан, графът на Барселона, който технически има по-голямо право да се възкачи на престола. През 1973 г. Франко се отказва от поста на министър председател (Presidente del Gobierno), като остава само начело на държавата като главен командир на военните сили. През последните години от живота му продължава напрежението около различните фракции на Мовимиенто, освен това различни политически групи се борят за по-голям контрол в бъдещето на държавата.
[редактиране] Краят на великия испански лидер
Франко умира на 20 ноември 1975 г., също като Хозе Антонио Прима де Ривиера, създател на Фаланга. Подозира се, че е наредено на лекари да поддържат изкуствено живота му до тази символична дата. Историкът Рикардо де ла Киевра казва, че още на 19 около 6 часа вечерта е било съобщено, че той е мъртъв. Франко е погребан в Санта Круз дел Вале де лос Каилос, обект, принудително построен от затворници по времето на Испанската гражданска война като паметник на незнайните воини, загинали по време на войната.
