Старобългарски език
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Старобългарският език е най-ранният писмено засвидетелстван славянски език. В старите паметници този език първоначално бива наричан ѩӡыкъ словѣньскъ (iензыкъ словяньскъ), а впоследствие ѩӡыкъ блъгарьскъ (iензыкъ блъгарьскъ).
Съдържание |
[редактиране] Название
Днес между българската филология и някои други светски филиложки кръгове съществуват разногласия що се касае до названието на езика . Макар че българското произхождение на старославянския език е безсъмненно, все пак стои въпрос дали новобългарският е език-потомък или пак близък език-брат на старославянския. Във всеки случай, названието "старославянски език" е по-разпространено от названието "старобългарски език" във всички места освен България.
Може да се добави че тези спорове нямат нищо общо със спорове за македонския език; макар Кирил и Методий и да са живели във Македония, доказателства че македонският е наследник на старославянския не ги има повече от доказателства че българският е този наследник.
[редактиране] История и език
От различните си изследователи този език се нарича различно. Й. Копитар и Ф. Миклошич го наричат „старословенски език“, тъй като в първите писмени паметници те са търсели черти от славянския диалект в Панония. А. Х. Востоков използва термина „славянобългарски език“. Й. Добровски в „Institutiones linguae slavici dialecti veteris“ (Студия върху стария диалект на славянския език) (1822) открива в този език старосръбско наречие. Но още в средата на 19 век А. Шлайхер, М. Хатала и Л. Гайтлер виждат, че езиковите особености на първите славянски книжовни произведения приличат на чертите на българския език. Те въвеждат термина „старобългарски език“ (нем. Altbulgarisch), възприет изцяло у нас. Както се пише по-горе, в съвременната лингвистика се употребяват най-често, освен този термин, и термините „старославянски“ и „староцърковнославянски език“, които означават същото явление.
Някои учени са на мнение, че науката за този език трябва да изследва само паметниците от т.нар. „канон“, т.е. езика на произведенията, най-тясно свързани със св. Кирил и Методий и книжовната им дейност, противопоставяйки се на езика на произведенията, произлезли от българските просветно-културни кръгове. Но това е явно едностранчиво схващане на въпроса за същността и обхвата на първия писмено засвидетелстван славянски език. Дали този език може да бъде наричан Кирило-Методиев? От ръката на братята няма стигнали до нас произведения, а т.нар. „канон“ откриваме в паметници, отстоящи най-малко 50–60 години от времето на първоучителите. А за това време са настанали някои промени не само в говоримата, но и в писмената реч. Следователно, езикът на Кирил и Методий може да бъде реконструиран приблизително по преписите на произведенията им, но достоверността на реконструкцията на техния език няма абсолютни документални доказателства, както например, и на по-ранния, праславянски език. Това е достатъчно, за да не обозначаваме езика на първите славянски писмени паметници с термина „Кирило-Методиев език“. Що се отнася и до термините „старославянски“ и „староцърковнославянски“, те също не отговарят на същността и етническата основа на този език. Много изследвания са направени досега и днес българската етническа основа на езика от дошлите до нас първи славянски ръкописи не може да бъде оспорвана. Доказателства за българската етническа основа на тези паметници откриваме в областта на фонетиката (в рефлексите на праславянските съчетания *tj, *gtǐ, *ktǐ, *dj и в широкия гласеж на ятовата гласна), в областта на лексиката (в заемките на някои гръцки думи от народния гръцки език, с който само българските славяни са били в пряк контакт, а това са думи като сѫбота (събота) от σάμβατο, а не от σάββατον) и в областта на синтаксиса:
- употреба на дателен притежателен падеж при лични местоимения и съществителни: рѫка ти; отъпоуштенье грѣхомъ;
- описателно бъдеще време с глагол хотѣти;
- употреба на сравнителна форма мьнии (по-малък) в значение на по-млад.
Освен това, езикът на паметниците, произлизащи от българските земи след 12 век, в световната славистика биват наричани, без уговорка, единодушно „среднобългарски“. А щом бива признато съществуването на „среднобългарски“ и „новобългарски език“, то съвсем естествено и диалектически необходимо е да бъде признато, че тези два периода от развоя на българския език биват предхождани от един първи, поставил началото на писмения български език. А несъмнено, този първи период трябва да отговаря и на началото на славянската писменост. Следователно, езикът на първите славянски ръкописи би трябвало, и най-точно и научно обосновано е, да се нарича „старобългарски“, а не „старославянски“ или „староцърковнославянски“, тъй като в тази епоха отделните славянски езици са имали вече обособен облик и терминът „старославянски“ може да доведе до погрешни изводи, че този език е или изкуствен общославянски книжовен език, или че това е едва ли не праславянският език, засвидетелстван писмено, а терминът „староцърковнославянски“ навежда на мисълта, че този език е служел само за църковни (религиозни) цели, а не за обществено-политически и културни нужди. Що се отнася пък до опонирането на термина „старобългарски език“ с твърдението, че може да се стигне до смесване с езика на Аспаруховите сънародници, то не може да бъде убедително, тъй като последният бива наричан в науката „прабългарски“ (протобългарски, първобългарски). От всичко казано дотук, можем да направим следните изводи:
- Науката за старобългарския език има за предмет изучаването на езика на първите славянски писмени паметници, т.е. сравнително-историческата реконструкция на старобългарската граматика (на мъртвия език, възникнал през 9 век и оставил паметници от 10-12 век).
- При изследването на старобългарския език трябва да се имат предвид езиковите му средства, еволюцията им от праславянски до първото им писмено засвидетелстване, степента на диалектната диференциация в късния праславянски, в старобългарски и в новобългарски; литературните стилове и школи в старобългарски, т.е., по-широко разглеждане на старобългарския език, излизайки от рамките на „канона“. Затова старобългаристиката не може да няма връзки и с други научни дисциплини, на първо място с общото и индоевропейското езикознание.
За славистична наука, делото на първоучителите Константин-Кирил Философ и Методий е от първостепенно значение. Старобългарският език първо служи при възстановяването на предполагаемия праславянски език. От него се изхожда и при сравнително-историческото проучване на славянските езици.
При изследването на старобългарския език от немалко значение са и научни дисциплини като топономастиката, диалектологията и лексикологията, включени в балканското и славянското езикознание, защото именно в диалектите и изобщо в езиците на балканските народи, а също така и по техните земи са се запазили много славянски (с произход от българските славяни) думи, които имат звучене по-близко до старобългарското (със запазени носовки и неметатезирани групи с плавни съгласни и др.). Българската топонимия и диалекти също ни дават (след строго научни изследвания) много данни за старобългарския език, дори и за предписмения му период.
[редактиране] Редакции на езика
Руси, сърби, хървати, и за някое време и чехи (моравци) бяха приели старобългарски за църковен език. Моравци, които бяха станали католици, на края оставиха старобългарски. Същевременно, в Русия, Сърбия, и католическа Хърватия, заети църковен език продължаваше да се използва за книжовен. Всичко, което се пишеше, пишеше се на църковния език; разговорния език служеше изключително като patois.
С времето, единия старобългарски език почнеше да се дроби. Разговорните елементи проникаваха в този абсолютно книжовен език един след друг. Във всяка страна която е приела езика, неговото влияние, макар да беше много силно, все пак се поддаваше на натуралните процеси. Евентуално, към времето когато Европа се вдигаше от феодализма (15-ия век), имало е три редакции на езика: българска, сръбска, и руска. Българска редакция на езика тогава вече беше за българите един чужд език, който изискваше специална подготовка, защото падежи вече прилично бяха се распали. В Сърбия, църковния език служеше за църквата; простия пак народ, както и в България, най-часто не можеше да чете, а подчинението на Турция правеше трудности за престижа на славянския език. Сръбската редакция е дала да се знае за нея когато, след завоюването на Сърбия от турците, сърбските духовници отидоха в Русия, носейки със себе си много текстове на своя език; това често се нарича "второто южнославянско влияние" на руския език.В Хърватия, където църковния език все още се пишеше на глаголица, негово употребление в светски цели не е било разпространено. В Русия, езикът беше по-близък до говорния език отколкото в Сърбия и България и имаше по-добро начало. Неговото влияние беше силно и важно. Гражданските кръгове още във времето на Иван Грозни са се служили с говорен език който беше настояща смес на източнославянски руски език и един потомък на старобългарския. Много руски паметници от това време са писани на църковен език, и предполага се, че той се е говорил в градовете от аристокрацията. Александър Курбски , предател на Иван Грозни, когато пишеше писма и ги изпращаше на Грозни, използваше от 70 до 80% църковни думи.
[редактиране] Допълнителна литература
- Иван Гълъбов, Старобългарски език с увод в славянското езикознание, С. 1980
- Увод в изучаване на южнославянските езици, БАН, С. 1986
- Граматика на старобългарския език, БАН, С. 1993
- Стефан Младенов, История на българския език, БАН, С. 1979
- Кирил Мирчев, Старобългарски език — кратък граматичен очерк, С. 1972
- Иван Добрев, Старобългарска граматика — теория на основите, С. 1982
[редактиране] Външни препратки
- Уикипедия на старобългарски
| Славянски езици | |||
| Източнославянски | Староруски † | Древноновгородски † | Руски | Старобелоруски † | Белоруски | Украински | Русински | Западнорусински език | ||
| Западнославянски | Чешки | Кашубски | Кнаански † | Долнолужишки | Полабски † | Полски | Поморянски † | Словашки | Словински † | Горнолужишки | ||
| Южнославянски | Банатски български | Босненски | Български | Хърватски | Македонски | Молиски Хърватски | Черногорски | Старобългарски † | Сръбски | Сърбохърватски | Словенски | Славяносръбски език † | ||
| Други | Праславянски † | Църковнославянски | Русенорски † | Словио | ||
| † Отмрели езици | |||
