Франсоа Трюфо

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Франсоа Трюфо френски режисьор

Роден:	6 февруари 1932 Париж, Франция
Починал:	21 октомври 1984 Ньой сюр Сен, Франция

Франсоа Трюфо (на френски Francois Truffaut) е френски режисьор.

Съдържание

1 Биография
2 Филмография
- 2.1 Като режисьор
- 2.2 Като актьор
3 Външни препратки

[редактиране] Биография

Трюфо имал самотно и трудно детство подобно на малкия герой от неговия първи художествен филм "Четиристотинте удара". Игнориран в семейството си и неразбран в училище той изкарал тежки години в изправителни заведения и работил във фабрика на 15 г. Мир и успокоение намирал в тъмните киносалони и още като младеж участвал активно в организирането на киноклубове. Неговият ентусиазъм привлякъл вниманието на критикът Андре Базен, който го извикал за сътрудник в "Cahiers du Cinema". Кариерата на младия кинокритик била прекъсната от служба в армията, която завършила с дезертьорство, затвор и позорно уволнение.

Завърналият се в списанието Трюфо изразява себе си като най-унищожителния критик на съвременното френско кино, което той смята за банално, безинтересно и неоригинално, пледира за кино, което позволява на режисьора да пише сам диалога, да съчинява истории и, най-важното, да прави филма в изцяло свой артистичен стил. По този начин той повлиява на киното, преди фактически да направи филм. Собственото му трудно детство вдъхновява идеята за "400-те удара", полубиографично разглеждане на престъпността сред работническата класа. Той е първият от трилогията за Антоан Дуанел и проследява развитието на героя от измъчен антисоциален тип към щастлив и спокоен домашен живот. Когато печели награда за най-добра режисура на фестивала в Кан през 1959 г., Трюфо е утвърден като лидер на Новата вълна във френското кино - период на едновременно представяне на първите игрални филми на много френски режисьори - тенденция, която дълбоко повлиява на изгряващото поколение от филмови творци по целия свят. Новава вълна реагира срещу комерсалната продукционна система; добре конструиран сюжет, доближаване до занаятчийството, френската традиция в качеството с нейните тежки литературни източници. Нейната естетична теория изисква всеки детайл във филма да отразява чувствителността на режисьора, така интимно, както стилът на романиста отразява дълбочината на съзнанието му. Ударението е върху визуалните нюанси, сценарият е по-скоро фон за драматичната структура. Филмират се импровизирани сцени, проявяващи визуалната гъвкавост на новото телевизионно оборудване и техники.

"400-те удара" е едно пресъздаване на юношеските стремежи за независимост от уравновесеният свят на възрастните, свят на подчинение и етикеция, към който Трюфо проявява изявена антипатия. Филмът се оказва един от най-популярните от Новата вълна, особено в Англия и Съединените щати. Последван е от две изпълнени с нежност песимистични разглеждания на сексуалната трагедия: "Стреляйте по пианиста", адаптация на трилъра "Там долу" от Дейвид Гудис, жанр, към който Трюфо проявява голям интерес, и "Джул и Джим".

След този изблик на творческа енергия, Трюфо изглежда изпада в период на нерешителност. Всичките му по-късни творби, обаче, са крайно интимни и проучват темата за нещастно детство - трилогията за Дунаел и "Дивото дете", хроника за лекар от XVII век, който опитва да опитоми нецивилизовано дете - и чувствителни мелодрами за катастрофалните сблъсъци между срамежливите герои и безсрамните и еманципирани, обичащи да се налагат жени. Първата тема показва влиянието на филмовия творец Жан Виго, с неговото безкомпромисно отношение към властта във всяка нейна форма, както и на Жан Реноар, с неговото чувство за място и атмосфера и смесване на носталгия с внецапво избликнал хумор. Втората тема е повлияна в голяма степен от американския "черен роман" - морално разпадищете се герои на Уилям Фокнър, садистичните гангстери на Мики Спилейни, които са хипнотизирали френските романисти от Жан-Пол Сартр до днешни времена. Някакъв култ към героя, се забелязва в дългите публични разговори на Трюфо с английско-американския филмов ветеран Алфред Хичкок, на чиято работа той се възхищава. От игралните филми на Трюфо само "451 градуса по Фаренхайт" (1966), филмова версия на научно-фантастичния роман на Рей Бредбъри, изпада от тези категории, макар че се отнася към американския стил и поетично-мелодраматичната форма.

Чрез своята продуцентска компания, "Les Films du Carrosse", Трюфо копродуцира, наред с други филми, първият игрален филм на Жан-Люк Годар и последния филм на Жан Кокто. Неговите собствени по-късни филми са "Домашно огнище", "Американска нощ" (1972/Оскар за чуждоезичен филм), "Последното метро" и "Веднъж да дойде неделя".

За Трюфо киното от една страна трябва да бъде интимно, а от друга страна, великолепно зрелище. Стилът на първите му три филма, първоначално деликатен, лиричен и изключително наситен с кинематографични измислици, е станал до известна степен по-прозаичен и традиционен. Полемиката е концентрирана върху обсега, в който неговите филми засягат войнствения консерватизъм. Може би, ранното вдъхновение на Трюфо покълва в носталгията и отчаянието на неговото детство, но той съзрява и става баща така че неговите филми губят своята лиричност, докато запазват своята прецизност към прозаичната страна на живота.