Семиотика
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Семиотиката е научна дисциплина, която изучава знаците както поотделно, така и групирани в знакови системи. Тя включва изучаването на това как се създава значението на един знак и също неговото разбиране.
Съдържание |
[редактиране] История на понятието семиотика
Джон Лок (1632–1704) въвежда термина „семейотике“ през 1690 г. в „Опит върху човешкия разум“. Той идва от гръцката дума за „знак“ σημειον (семейон).
[редактиране] Дялове и поддялове
Семиотиката се дели на три дяла:
- Синтактика - занимава се с отношението между самите знаци и правилата, които ги управляват (свързват);
- Прагматика - занимава се с отношението между дадени знаци и интенцията (намерението) на използващия ги;
- Семантика - занимава се с отношението между знаците и техните означаеми (референти, денотати).
Поддялове
- Литературна семиотика - занимава се със семиотика на литературния текст
- Биосемиотика - Семиотиците също така понякога изследват как организмите, независимо колко големи или малки са те, правят предположения за своята семиотична ниша в света и как се приспособяват към нея (вижте Семиоза). Семиотиката теоретизира на най-общо ниво за знаците, а с изучаването на обмена на информация в живите организми се занимава биосемиотиката.
[редактиране] Обяснение на термините
Семиотиците класифицират знаците и знаковите системи в зависимост от начина им на предаване (вж. модалност). Този процес на пренасяне на смисъл зависи от използването на код, който може да бъде отделните шумове или букви, които хората използват, за да образуват думи, движенията на тялото, които те извършват, за да покажат отношение или емоция, или дори дрехите, които носят. За да изкове дума за обозначаване на „нещо“ (вижте лексична дума), общността трябва да се споразумее относно едно просто значение (денотативно значение) в своя език. Но тази дума може да предава това значение само в граматическите структури и кодове на езика (вижте синтаксис и семантика). Кодовете представят също културните ценности могат да добавят нови оттенъци на конотация на всеки елемент от живота.
За да се обясни връзката между семиотиката и комуникационните науки, комуникацията се дефинира като процес на предаване на данни от един източник до един приемник възможно най-ефективно. Следователно теоретиците на комуникацията създават модели на основата на кодове, медии и контексти, за да обяснят участващите в процеса биология, психология и механика. И двете дисциплини също така приемат, че техническият процес не може да бъде разделен от факта, че приемникът трябва да декодира данните, т.е. да може да разпознае данните като забележителни и да разбере значението им. Това предполага, че съществува необходимо застъпване между семиотиката и комуникацията. И наистина много понятия се общи, въпреки че във всяка област ударението се поставя на различно място. В „Messages and Meanings: An Introduction to Semiotics“ Marcel Danesi (1994) казва, че приоритетите на семиотиците са да изучават първо сигнификацията и след това комуникацията. По-краен поглед се предлага от Жан-Жак Натиез (1987), който като музиколог смята, че теоретичното изучаване на комуникацията няма връзка с прилаганата от него семиотика.
Семиотиката трябва също да се разграничи от езикознанието. Въпреки че и двете започват от едно и също място, семиотиката свързва езиковите факти с неезикови факти, за да осигури по-широко емпирично покритие и да предложи изводи, които изглеждат по-правдоподобни, защото интуитивно хората разбират, че езикът може да се интерпретира само в социален контекст (понякога наричан „семиосфера“). Чистото езикознание разглобява езика на неговите компоненти и анализира употребата му в забавено време, докато в действителния свят на човешкото семиотично взаимодействие често има хаотично преливане на език и знаков обмен, когото семиотиката се опитва да анализира и по този начин да намери общите правила, приети от всички участници.
Може би още по-трудно е разграничението между семиотика и философия на езика. В определен смисъл разликата е по-скоро разлика в традициите, отколкото разлика в предмета. Различни автори са се наричали „философ на езика“ или „семиотик“. Тази разлика не съответства на разделянето на аналитичната от континенталната философия. Отблизо вероятно могат да се забележат някои разлики по отношение на предмета. Философията на езика обръща повече внимание на естествените езици или на езиците въобще, докато семиотиката е дълбоко заинтересована от неезиковата сигнификация. Философията на езика също така има по-силна връзка с езикознанието, а семиотиката е по-близка до някои хуманитарни дисциплини (включително теория на литературата и културна антропология).
Семиозата е процес, който образува значение от схващанията на всеки организъм за света чрез знаци.
[редактиране] История
Важността на знаците и сигнификацията е признавана през повечето от историята на философията, а също така и в психологията. Както Платон, така и Аристотел, изследват връзката между знаците и света, а Августин изследва природата на знака в една конвенционална система. Тези теории са имали дълготрайно влияние върху западната философия, особено чрез схоластичната философия. Неотдавна Умберто Еко, в своята „Семиотика и философия на езика“ показва, че семиотични теории се крият в делата на повечето, ако не на всички значителни мислители.
[редактиране] Някои важни семиотици
Чарлз Сандърс Пърс (1839–1914), основател на философската доктрина, известна като прагматизъм, предпочитал името „семейотика“. Дефинира „семиоза“ като „...действие или влияние, което е или подразбира съдействието на три субекта като знак, неговият обект и интерпретанта му, като това тройно взаимовлияние не може да се сведе по никакъв начин до действия по двойки“. (Прагматизъм, 1907). Неговото понятие за семиоза еволюира с времето, започвайки с тройната връзка, описана току-що, и завършвайки със система, състочща се от 59 049 възможни елемента и връзки. Една от причините този борй да е толкова висок е, че той позволява на всеки интерпретант да действа като знак, създавайки при това нова сигнифицираща връзка. Пърс е и известен логик и разглежда семиотката и логиката като страни на една по-широка теория.
Фердинанд дьо Сосюр (1857–1913), „баща“ на съвременната лингвистика, предлага дуалистична представа за знаците, свързваща „сигнификаторът“ като форма на изречената дума или фраза със „сигнифицираното“ като мисловна концепция. Трябва да се отбележи, че според Сосюр знакът е напълно произволен, т.е. не е задължително да има връзка между знака и неговото значение. Това го разграничава от предишните философи като Платон или схоластиците, които мислят, че трябва да има някаква връзка между сигнификатора и обектът, когото той сигнифицира. Настойчивостта на Сосюр относно произволността на знака повлиява силно и по-късни философи, особено постмодерните теоретици като Жак Дерида, Ролан Барт и Жан Бодрияр. Фердинанд дьо Сосюр изковава термина „семиология“ докато преподава епохалния си „Курс по обща лингвистика“ в Женевския университет през 1906-1911 г. Сосюр постулира, че нито една дума не е по същество смислена. Една дума е по-скоро само „сигнификатор“, т.е. представяне на нещо, и тя трябва да се съчетае в мозъка със „сигнифицираното“, самото нещо, за да образува изпълнен със смисъл „знак“. Сосюр вярва, че декомпозицията на знаците е същинска наука, защото, правейки това, ние достигаме до емпирично разбиране как хората преобразуват физическите дразнения в думи и дуги абстрактни понятия.
Луи Трол Йелмслев (1899–1965) развива структуралистки подход към теориите на Сосюр. Най-известната му работа е „Пролегомена: Една теория на езика“, която е разширена до „Резюме на теорията на езика“ — формална разработка на „глосематиката“ — неговата научнa систематика на езика.
Чарлз У. Морис (1901–1979). В своите „Основи на теорията на знаците“ (1938) той дефинира семиотиката като групираща триадата синтаксис, семантика и прагматика. Синтаксисът изучава взаимовръзките между знаците без да се интересува от смисъла. Семантиката изучава връзката между знаците и обектите, до които те се отнасят. Прагматиката изучава връзката между знаковата система и нейният потребител — човек или животно. За разлика от ментора си Джордж Хърбърт Мийд Морис е бихейвиорист и симпатизира на позитивизма на колегата си Рудолф Карнап от Виенския кръг. Морис е обвинен в неправилно тълкуване на Пърс.
Умберто Еко запознава по-широка публика със семиотиката чрез различни публикации, най-известни от които са „Теория на семиотиката“ и романът „Името на розата“, който включва семиотични елементи. Най-важните му приноси в областта са във връзка с интерпретацията, енциклопедиите и моделния читател.
Алгирдас Юлиус Греймас развива структурен вариант на семиотиката, наречена „генеративна семиотика“, опитвайки се да премести фокуса на дисциплината от знаците към системите за сигнификация. Теориите му доразвиват идеите на Сосюр, Йелмслев, Клод Леви-Строс и Морис Мерло-Понти.
Томас А. Сибиък, студент на Чарлз У. Морис, е плодовит американски семиотик с широки интереси. Въпреки че настоява, че животните не са способни на употребата на език, той разширява границите на семиотиката с нечовешки сигнални и комуникационни системи, повдигайки по този начин някои от проблемите, адресирани от философията на разума, и изковава термина „зоосемиотика“. Сибиък настоява, че всяка комуникация се осъществява благодарение на връзката между организма и обкръжението, в което живее. Той също твърди, че семиозата (интерпретирането на знаци) и живота са еквивалентни.
Юрий Лотман 1922–1993 е един от основателите на Тартуската (Тарту-московска) семиотична школа. Той развива семиотичен подход към изучаването на културата и създава комуникационен модел за текстовата семиотика. Лотман въвежда и понятието „семиосфера“.
[редактиране] Виж още
Знак Семиотична система
