Георг Хегел
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тази статия се нуждае от подобрение.
| Георг Вилхелм Фридрих Хегел немски философ |
|
 |
|
| Роден: | 27 август 1770 Щутгарт, Германия |
|---|---|
| Починал: | 14 ноември 1831 Берлин, Германия |
Георг Вилхелм Фридрих Хегел (на немски: Georg Wilhelm Friedrich Hegel ) е немски философ, обективен идеалист и представител на класическата Немска философска школа. На младини Хегел се отличавал с радикален начин на мислене, приветствал Френската революция и се обявил против феодалните порядки на пруската монархия.
Реакцията, която започнала след Виенския конгрес, оказала силно влияние върху Хегел. От 1818 г. той е професор в Берлинския университет, представител и дори създател на официалната идеология на монархическа Прусия. Философията на Хегел отразила своеобразно противоречивия характер на развитието на Германия в навечерието на буржоазната революция: в нея се проявява двойнствената природа на немската буржоазия, идеолог на която бил Хегел.
Съдържание |
[редактиране] Философски идеи
Тази двойственост, получила израз във всички произведения на Хегел, включително и във “Феноменология на духа” (1807), която Карл Маркс нарича “истински извор и тайна на Хегеловата философия". В това произведение се разглежда еволюцията на човешкото съзнание от първите му проблясъци до съзнателното овладяване на науката и научната методология. Като анализира категорията отчуждение, Хегел, макар и в идеалистическа форма, “долавя същността на труда”, тоест много важни страни на предметната дейност на човека, разглежда човека и неговата история като “резултат на собствения му труд” (Маркс), а следователно се досещал за някои реални закономерности на историята.
Хегел обосновава тук тезата на субстанцията като субект, като дейно, активно начало. По този път той успял да представи свободната дейност на субекта като закономерен процес на усвояването на света от човека. В резултат тъждеството на мисленото и битието – изходно положение на идеализъм|идеализма на Хегел – било разбрано като исторически развиващ се процес, в който абсолютната идея самопознава самата себе си. В развит вид съдържанието на системата на абсолютния идеализъм на Хегел (сбито изложение в “Енциклопедия на философските науки”, (1817) се състои в следното. В основата на всички явления на природата и обществото лежи абсолютът, духовното и разумното начало – “абсолютната идея”, “световният разум” или “световният дух”. Това начало е активно и дейно, при това неговата дейност се състои в мисленето, а по-точно в самопознанието. В своето развитие абсолютната идея преминава три етапа:
Развитие на идеята в собственото и лоно, в “стихията на чистото мислене” – Логиката, където идеята разкрива своето съдържание в системата на свързаните и преминаващи една в друга логически категории. Развитие на идеята във формата на “инобитие”, тоест във формата на природа – Философията на природата; природата не се развива, а служи само за външно проявяване на саморазвитието на логическите категории, които образуват нейната духовна същност Развитие на идеята в мисленето и историята – философията на духа. На този етап абсолютната идея отново се връща към самата себе си и постига своето съдържание в различните видове на човешкото съзнание и дейност. С неговата собствена система завършва според възгледа на Хегел процесът на саморазвитието на абсолютната идея и заедно с това нейното самопознание.
[редактиране] Хегел и диалектиката
Най-ценна придобивка на философията на Хегел е диалектиката, изложена пълно в “Науката логика” (1812-1816). В този си труд Хегел дал анализ на най-важните закони и категории на диалектиката, обосновал тезата за единството на диалектиката, логиката и ттеорията на познанието и създал първата в историята на мисълта разгърната система на диалектическата логика. Изключително голям е приносът на Хегел в теорията на познанието, по-специално голямо значение има неговата дълбока критика на съзерцателността, на Емануел Кант на “нещата в себе си” и явленията.
Голям интерес представляват също така такива трудове на Хегел като “Философия на правото” (1821), “Лекции по история на философията” (1833 -1836), “Лекции по естетика” (1835-1836), “Лекции по философия на историята” (1837). Във всички области на философията той оставил дълбока следа, последователно прилагал диалектиката, като анализирал дълбоко актуалните проблеми на науката. Но диалектиката се намирала в непримиримо противоречие с идеалистическата философия. Идеализмът на Хегел довел до пряка измяна към неговите собствени диалектически идеи (признаване завършеността на развитието на света и познанието, мистификация на диалектиката, разпростиране на принципа на развитието само върху идеалните явления, схематизъм и изкуственост в развитието на логическите категории), към примиряване със съществуващото и неговото оправдаване (признаване на пруската монархия за венец на развитието на обществото), към националистически предразсъдъци и така нататък.
[редактиране] Хегел и марксизмът
Философията на Хегел изиграва голяма роля във формирането на марксизма, който усвоява най-ценното в нея-диалектиката, като я преработва в учение за развитието на природата, обществото и мисленето. Марксизмът одобрява критиката на немския философ срещу агностицизма, неговия историзъм, вярата в силите и способността на човешкия разум, неговото логическо учение, в което той съумява да отгатне връзките на реалния свят и важни закономерности на познанието и дейността.
[редактиране] Още за Хегеловата философия
Хегел се противопоставя на индивидуализма на Джон Лок и теориите за естествените права, обществения договор и разделението на властите, оборва максимата на Лок "Бог ни е създал равни, надарени с неотменими права", и заедно с това е съгласен с теорията му, че “държавата има функцията да защитава собствеността и частните интереси на членовете на гражданското общество”.
Хегел набляга на нашата обществена природа, лицето, което носим пред обществото, държавата и историята. Хората са родени с “естествени права”, нужди и др., те са културно внедрени от отделните общества. Индивидът не може да седи отделно от обществото и да го съди. Всичко, което прави индивидът, е израз на социалния строй, чиято част е той. Обществото е здраво споено органично единство, от тясно зависими части (като живия организъм). Обществения организъм е изменящ се, еволюиращ... . Истината не може да бъде повече от исторически относителна. Това, което е заблуда “днес”, то “утре” ще бъде “истината в обществената структура”. В съвременното общество, тази мисъл е един от основополагащите принципи на хуманитарните технологии - реклама, маркетинг, връзки с обществеността.
Той се опитва да обясни историята, събира “цялото” и “основното” в първоначалната история, обрисува страстите на човечеството, гения, движещите сили, всички тези неща, които играят водещата, главна роля на великата историческа сцена.
Според него движещата сила на това, което става в историята е потребността, инстинктът, предразположението и страстите на човека. “Аз искам да възприема своята личност във връзка с някакво понятие за нея: Аз искам да бъда удовлетворен от нейното осъществяване. Ако трябва да проявявам себе си по отношение на някакъв обект, той трябва по един или друг начин, да бъде мой обект... Това е абсолютно право на съществуването на личността – да намери себе си удовлетворена в своята активност и труд.”
Личностните подбуди са изворът на действието, а индивидуалния труд и активност са материалът за писане на историята. Хегел споделя теорията, че: хората “правят” историята.
Те, обаче, не я правят така както им се иска да я правят. Причината да става така са неочакваните последици от нашите действия (СИНТЕЗА). От една страна, в своите опити да развият себе си и да постигнат своите цели съобразно природните си склонности, хората започват да “строят зданието на човешкото общество” укрепвайки по този начин позициите на правото и реда срещу самите себе си.
Според Хегел “Провидението” работи посредством непредвидените последици от нашите действия. Историческата промяна се осъществява “зад гърба на отделните хора”.
Докато индивидите предоставят силата и енергията си на историческия процес в “Историята на света” ИНДИВИДУАЛНОСТИТЕ, с които ние трябва да си имаме работа са народите – тоталностите, които са държавите.
За Държавата Хегел смята че: Нацията (“VOLK”) е това, което има “общ език”. Общия език е това, което сплотява народа и позволява да има, малко или много “дух на народа”. Всяка нация (“VOLK”) има специфичен национален гений, чиито дух е конкретно проявление на всеки един аспект от неговото съзнание и воля, неговата религия, политика, етика, законодателство, наука, изкуство, механични умения, всичко носи неговия печат.
Хегел говори, не само за политически организирана нация, но и за национална държава, за историческа реализация на условието правещо възможно СВОБОДАТА.
Единствено чрез конституцията, абстракцията държава придобива живот и действителност. В това, обаче, се включва различието между управляващите и изпълняващите. Държавата не е нация, макар че е лесно да се комбинират двете идеи. Тя е индивидуална тоталност, от която не може да отделите никоя от частите, най-важната от които е политическата конституция. Края на “античната република” е дошъл, а няма отговор на въпроса: “А от тук, накъде?”. За Хегел, демокрацията не е била някаква особена алтернатива. “Върховната власт на народа” не може да се вплете в това понятие, от гледна точка на държавата и нейното пълно развитие като такава.
Идеята, че в историята на света Индивидите, с които ние трябва да си имаме работа са Държавите – притежава ясно значение и множество важни последици. Според Хегел само по отношение на държавите и само във връзка с техните взаимодействия думата ИСТОРИЯ има някакъв смисъл. Народите, които нямат държавно устройство, се намират в преддверието на световната история. Смята, че единствено лидерът на съответната държава има способността да влияе върху тази история. Лидерите са тези, които вземат РЕШЕНИЯТА, и които на практика “пишат историята”, в частност “политическата история”. Коренът, обаче на всичко това, е ОБЩЕСТВОТО, обществената нагласа и отделната личност (гражданинът на държавата).
[редактиране] Философия на историята
Точно тук се появява труда му “Философия на Историята”, в който той определя три форми на историографията.
- първоначална история,
- рефлексивна история,
- философска история.
Целта на “Философия на Историята” е да съществува емпирично доказателство в полза на неговите “хипотези”. Той очертава прогреса на осъзнаване на свободата, започвайки от древните цивилизации. Книгата е неговото разбиране на понятието “история”. Тя е една алтернатива на историята погледната под философския ъгъл. Едно независимо и невероятно пълно изследване. Там може да се види, че Идеализмът на Хегел е на практика чист реализъм. Емпиричното е конкретизирано. То е манифест на ИДЕЯТА, която като цяло е една абстрактност, но все пак РЕАЛНА ТАКАВА.
Хегел запазва идеализма си, като успоредно с това не отрича външната материална действителност, а даже успява да я утвърди като нещо, което съществува по необходимост.
Той не омаловажава “видимото”. Твърди, че познанието не е ограничено само до емпиричното. Съществува такава реалност, която е “отвъд” за видимото. Тази реалност е Идеята (идеализма).
Духът на новото време е категорично препотвърден. Системността, необходимостта, редът, сигурността са гарантирани от Идеята вплетена в природата, държавата и изцяло индивидуалното съзнание.
Три основни момента могат да се видят във “Философия на Историята”:
- Идеята за свободата като цел на историята.
- Емпиричния интерес на Хегел към Мисълта, Идеите, Убежденията и като цяло, към Културата на Духа, а всички тези неща въплътени и ориентирани към Държавата и държавните институции.
- Механизмите на историческия процес под формата на философски съждения, да бъдат открити чрез философията – в диалектиката на Идеята.
Всичко това продължава да живее и днес. Хегел се превръща в част от историята. Малко или много става една “традиция”. Без неговите съждения много от по-скорошните философски трудове нямаше да могат да бъдат разбрани.
