Староанглийски език

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Староанглийският език (наричан още англосаксонски) е стара форма на английския език, говорена в части от днешна Англия и южна Шотландия в периода от средата на 5 век до средата на 12 век. Той е западногермански език и следователно е сроден със старофризийския и старосаксонския. Той е също така много близък със старонорвежкия (и оттук – със съвременния исландски език). За разлика от съвременния английски език, в староанглийския език има богато разнообразие от морфологични форми – поддържа няколко различни падежи: именителен, винителен, родителен, дателен и творителен, остатъци от които има само в няколко местоимения в съвременния английски. В староанглийски думите се пишат така, както се изговарят.

Староанглийският език не е статичен, употребата му обхваща период от около 700 години – от заселването на англосаксонците в Англия през 5 век до времето след норманското нашествие през 1066, когато езикът претърпява доста голяма и драстична промяна. Староанглийският асимилира някои черти на езиците, с които влиза в контакт, като например келтските езици и с двата варианта на старонорвежкия – от нахлуващите викинги, които завладяват и управляват Дейнлоу в североизточната част на Англия.

Терминът староанглийски (Old English), използван в съвременния английски език, не винаги е имал едно и също значение. Например, той е означавал по-стария вариант на съвременния английски (този, използван от Шекспир и в превода на Библията на английски, наречен Библия на крал Джеймс), който лингвистите наричат сега ранен съвременен английски (Early Modern English). В някои по-стари издания на речника на Уебстър, например това от 1913 г. Old English се отнася за средноанглийски, или по-точно, за средноанглийския, използван в периода от 1150 до 1350 г., а по-старата форма на езика се нарича изключително само англосаксонски (Anglo-Saxon). [1]

[редактиране] Германски произход

Най-важната формираща сила за староанглийския е неговото германско наследство в областта на лексиката, структурата на изречението и граматиката, което той споделя със сродните си езици от континентална Европа. Някои от тези черти са специфични за семейството на западногерманските езици, към които спада и староанглийският, а някои други черти са наследени от прагерманския език, от който се смята, че произхождат всички германски езици.

Въпреки че много от тези връзки с другите германски езици са засенчени от по-късни езикови влияния, особено от норманския френски, много от тях са останали и в съвременния английски език. Сравнете, например, съвременния английски израз Good day със староанглийския Gódne dæg, със съвременния холандски Goeden dag или със съвременния немски Guten Tag.

Като другите западногермански езици от онзи период, староанглийският е напълно синтетичен език с пет падежа, запазени форми за двойствено число за обозначаване на групи от по два предмета, освен формите за обикновеното единствено и множествено число. Освен това, в староанглийски всички съществителни имена имат род, дори и онези, които означават неодушевени предмети, например: séo sunne (слънцето) е било в женски род, а se móna (луната) – в мъжки род.

[редактиране] Латинско влияние

Влиянието на латинския върху староанглийския не трябва да се пренебрегва. Голям процент от образованото и грамотно население (монаси, свещеници и т.н.) са знаели латински, който по онова време е бил преобладаваща лингва франка в Европа. Понякога е възможно приблизително да се датира навлизането на отделни латински думи в староанглийския въз основа на особеностите на езиковите промени, които са претърпели, макар че този метод не винаги е надежден. Има поне три периода на значително влияние от латинския. Първият е преди предците на саксонците да напуснат континентална Европа и се заселят в Англия. Вторият започва с покръстването на англосаксонците и с широкото разпространение на свещеници, говорещи латински. Обаче най-голямото нахлуване на думи от латински произход става след норманското нашествие през 1066 г., когато огромно количество думи от норманския френски (един от оил езиците) навлизат в староанглийския. Повечето от тези думи са произлезли от класическия латински, но има и значителен запас от норвежки думи, които навлизат или се обновяват с тяхната норманска форма. Норманското нашествие на практика бележи краят на староанглийския език и появата на средноанглийския.

Староанглийският език се променя и при преминаването от руническа азбука (позната и като англосаксонски фудорк) към латиница, което също е значителен фактор за натиск върху развитието на езика. Староанглийските думи се пишели, както се изговаряли; „немите букви“ в съвременния английски обаче често не съществуват в староанглийски. Например думата cniht (означаваща knight, рицар) на староанглийски се е изговаряла с твърдо начално „к“. Друг страничен ефект от фонетичния правопис бил, че правописът бил изключително неустановен – в него се отразяват фонетичните различия между диалектите на различните книжовници, както и индивидуалния избор на правописни правила, който е различен при различните книжовници. Например, думата and се пишела или and, или ond.

Следователно, староанглийският правопис може да се смята за по-объркан от съвременния английски правопис, въпреки че може да се твърди, че той отразява някакво съществуващо произношение, докато за съвременния английски в много случаи не може да се твърди такова нещо. Повечето хора, изучаващи днес староанглийски, използват нормализирани варианти на правописа, като биват запознавани с различни правописни варианти, след като усвоят основите на езика.

[редактиране] Викингско влияние

Това е приблизителното разпространение на старонорвежкия и сродните му езици в началото на 10 век. Червената област е на разпространение на западния старонорвежки диалект; оранжевата област е на разпространение на източния старонорвежки диалект. Розовата област е на разпространение на старогутнийския език, а зелената – на останалите германски езици, които все още са запазили известна взаимна разбираемост със старонорвежкия

Вторият голям източник на заемки в староанглийския е старонорвежкият, който оказва влияние върху староанглийския по време на нахлуването на викингите през 9 и 10 век. Освен големият брой топоними, заемките представляват предимно думи от основния речник и думи, отнасящи се до конкретни административни термини в Дейнлоу (областта под управлението на викингите, включваща обширни владения по източното крайбрежие на Англия и Шотландия). Старонорвежкият език, който говорели викингите, е родствен със староанглийския, понеже и двата езика произлизат от един и същ германски език. Обичайно за смесването на различни диалекти, каквото настъпва в периоди на политическа нестабилност, е появата на опростен койне, като една теория твърди, че именно такова смесване на старонорвежки и староанглийски е спомогнало за ускоряване отпадането на падежните окончания в староанглийски. Несъмнено доказателство за това е фактът, че опростяване на падежните окончания се появява най-рано в Северна, а най-късно – в Югозападна Англия, областта най-отдалечена от викингското влияние. Независимо дали тази теория е вярна, старонорвежкото влияние върху английския е изключително силно: благодарение на него в английски са навлезли думи в основния речник като sky (небе) и съвременното местоимение they (те).

[редактиране] Келтско влияние

Броят на келтските заемки в английски е много по-малък от броя на заемките както от латински произход, така и от скандинавски произход. Със сигурност са идентифицирани не повече от дванайсет келтски заемки. От всички известни и предполагаеми келтски заемки най-много са географски имена, по-специално имена на реки.

[редактиране] Диалекти

Картината на староанглийския става още по-усложнена от изобилието на диалекти. В староанглийския има четири главни диалекта: кентски, мерсийски, нортумбрийски и западносаксонски (уесекски). Всеки от тези диалекти е свързан със съответното независимо кралство на острова. От тях Нортумбрия и по-голямата част на Мерсия биват завладени от викингите през 9 век. Незавладяната част от Мерсия и кралство Кент, които успешно се защитават от викингите, се обединяват с Уесекс.

След процеса на обединение на различните англосаксонски кралства през 878 г. от Алфред Велики, рязко намалява значението на регионалните диалекти. Причината за това не е, че те престават да съществуват, напротив, регионалните диалекти продължават да съществуват и доказателство за това е съществуването на диалекти както в средноанглийския, така и в съвременния английски.

Огромно количество от достигналите до нас документи от англосаксонския период са написани на западносаксонски, диалектът на Уесекс, кралството на Алфред. След обединението става необходимо стандартизиране на езика, използван от администрацията, за да се намалят трудностите при управлението на по-отдалечените области на кралството. В резултат на това, документите се пишат на западносаксонски диалект. Не само това, но Алфред пламенно поддържа разпространението на местния народен език, и довежда в своя регион множество преписвачи от Мерсия, за да записват устни предания. Дейността на католическата църква също бива засегната, особено след като Алфред става инициатор на амбициозна програма за превод на религиозни материали на народния език. За да запазят покровителството му и да осигурят най-широко разпространение на преведените материали, монасите и свещениците, ангажирани в програмата, използват неговия диалект. Вероятно и самият Алфред превежда книги от латински на английски, сред които най-значителен е трактатът на папа Григорий I Пастирски наставления, своеобразно ръководство за свещеници.

Отчасти поради централизацията на властта, отчасти поради нашествията на викингите, писмени паметници на диалекти, различни от уесекския почти или напълно липсват след унификацията на Алфред.

[редактиране] Фонология и стандартизиран правопис

Първоначално на староанглийски се пише с руни (фудорк), но се преминава към латиница с няколко добавки: буквата йох (Ȝ ȝ), заета от ирландски; буквата ед (ð) и руническите букви торн (þ) и уин (ƿ). Също така се използва и знак за отбелязване на съюза 'и', знак, подобен на числото седем ('7'), и знак за относителното местоимение 'þæt', буквата торн с пресечна чертичка върху горната част на отвесната черта (''). Освен това, понякога се използват хоризонтални чертички над буквите за гласни, съкращение за следващо 'm' или 'n'. По-долу се дава описание на звуковете в староанглийски, като се използват знаци от Международната фонетична азбука (IPA).

[редактиране] Съгласни

• b: [b]
• c: без правило, или [tʃ] (меко), или [k] (твърдо), освен след 's' (вижте sc) или пред 'g' (вижте cg). В съвременността мекото 'c' понякога се пише с диакритичен знак с цел отбелязване на произношението, например: 'ċ', 'č' или 'ç'. В средата на пети век меко 'c' се развива в следните позиции: в началото на думата, когато се предшества от i; в средата на думата, когато след него има i или йот (т.е. /j/), или когато е предшествано от i или следвано от предна гласна. Обаче първоначалните условия, при които протича последвалата фонетична промяна са твърде неясни. Например, drencan 'drench' (мокря, накисвам), произлизащ от */drankjan/, е с меко 'c', но drincan 'drink' (пия), произлизащ от */drinkan/, е с твърдо 'c'. Подобно на това, swelc 'such' (такъв), произлизащо от */swalik/, е с меко 'c', но macian 'make' (правя), произлизащ от */makójan/, е с твърдо 'c'.
• cg: [dʒ]
• d: [d]
• ð/þ: в началото на думата, в края на думата и между гласна и беззвучна съгласна: [θ]; между две гласни или между гласна и звучна съгласна: [ð]. И двата знака се използват горе долу като взаимозаменяеми (до известна степен има правило за избягване на ð в началото на думите, но то по никакъв случай не е всеобщо спазвано). Много съвременни издания запазват използването на двата знака така, както се срещат в оригиналните ръкописи, но някои се опитват да нормализират правописа им по някакъв начин, например, като използват само þ. Вижте също Произношение на th в английски.
• ðð/þþ: [θː]
• f: в началото на думата, в края на думата и между гласна и беззвучна съгласна: [f]; между две гласни или между гласна и звучна съгласна: [v].
• ff: [fː]
• g: различно произношение, понякога без правило. Когато се пише двойно, винаги означава твърдо 'g' [g] (двойният мек вариант се пише cg). Когато следва назална съгласна, няма правило: чете се или [g], или [dʒ]. Тази разлика се определя от абсолютно същите правила, както при определяне разликата между меко и твърдо 'c'. Иначе, без правило, се чете или като палатално [j] или веларно [ɣ]. В късния староанглийски веларното [ɣ] в началото на думата преминава в [g]. Разграничаването между палаталните и веларните съгласни се развива около средата на пети век, по същото време, когато се развива и разликата между мекото и твърдото 'c', но според различни правила, като в повече обкръжения настъпва палатализация. По-конкретно, палатални съгласни се развиват: в началото на думата, пред предна гласна, в края на думата, след предна гласна; в средата на думата, когато не е след или пред задна гласна. Тези правила все още вършат добра работа при определяне произношението на староанглийските думи, въпреки че трябва да се направян някои уточнения, особено при слабите глаголи. В съвременността, за да се отбележи произношението на мекото 'g' [j], понякога то се пише като 'ġ' с диакритичен знак или като числото три ('3'), представляващо буквата йох (Ȝ ȝ), която не бива да се бърка с еж (Ʒ ʒ), подобно изглеждаща буква.
• h: в началото на думата или след съгласна: [h]; след задна гласна или дифтонг, започващ със задна гласна: [x]; след предна гласна или дифтонг, започващ с предна гласна: или [ç], или [x], като истинското произношение е неизвестно.
• k: [k] (рядко използвано)
• l: [l] вероятно веларизирано (като в съвременния английски) пред съгласна.
• m: [m]
• n: пред 'g' или 'c': [ŋ]; иначе [n].
• p: [p]
• q: [k] – Използвано пред 'u', представляващо съгласната [w], но рядко, то е характерно за средноанглийски. В староанглийски е предпочитано съчетанието 'cƿ' или със съвременен шрифт 'cw'.
• r: [r]; вероятно веларизирано [ɹ] (като в съвременния английски) пред съгласна.
• s: в началото на думата, в края на думата и между гласна и беззвучна съгласна: [s]; между две гласни или между гласна и звучна съгласна: [z].
• sc: [ʃ] или без правило [sk]. Обаче [ʃ] е далеч по-обичайно; [sk] се изговаря само в няколко думи, най-известната от които ascian 'to ask' (питам).
• ss: [sː]
• t: [t]
• ƿ (уин): [w], в съвременния шрифт е заменена с w.
• x: [ks]; според някои учени се изговаряла като 'hs'
• z: [ts] рядко използвана, понеже вместо нея обикновено е използвано 'ts', например 'bezt' срещу 'betst', изговаряно като [betst] (/бецт/) означаващо на съвременен английски 'best' (най-добър).

Двойните съгласни имат двойно по-голяма продължителност; 'ðð'/'þþ', 'ff' и 'ss' са дадени по-горе, само за да се покаже, че не може да се изговарят като единични съгласни.

Следват няколко съвета, които да ви помогнат да определите, дали 'c' или 'g' се изговаря твърдо (веларно) или меко (палатално). Ако се колебаете, приемете, че 'c' е твърдо, а 'g' е меко.

Правила за 'c' и 'g':

• В началото на думата или корена 'c' и 'g' са меки, когато след тях има 'i', 'ea' или 'eo'. ЗАБЕЛЕЖКА: В някои съвременни сродни думи това правило не е спазено, например, в западносаксонски ceald 'cold' (студен) и cealf 'calf' (теле) имат [tʃ], а в съвременния английски формите са от английския (Anglian) диалект, в който са cald и calf с [k]. В глаголите gievan 'give' (давам), forgietan 'forget' (прощавам) и beginnan 'begin' (започвам) и в техните производни, 'g' се изговаря като [j]. Съвременното [g] е получено под скандинавско влияние или по аналогия с формите в минало време, които съдържат [g].
• Когато 'c' или 'g' е последна съгласна в глаголната основа, тя е мека във всички форми на слабите глаголи от първо спрежение (въпреки 'an' в инфинитива); твърда е във всички форми на слабите глаголи от второ спрежение (въпреки 'ian' в инфинитива); обикновено е твърда при силните глаголи. ЗАБЕЛЕЖКА: При някои сродни съвременни глаголи това правило е нарушено: wyrcan и secan имат [tʃ], въпреки че в сродните им съвременни глаголи е [k]: 'work' и 'seek' (обаче сравнете 'beseech', произлязъл от същия глагол, от който и 'seek').
• Следвайте произношението на съвременните сродни думи, ако съществуват, освен при изключенията от горните две правила.
• В началото на думата 'c' и 'g' са твърди, ако след тях има съгласна, задна гласна или 'y'.

Правила за 'g', ако горните са неприложими:

• Приемете, че 'g' е меко, ако не е в непосредствено съседство на задна гласна ('a', 'o' или 'u').

Правила за 'c', ако горните са неприложими:

• В началото на думата 'c' обикновено е меко, ако след него има предна гласна (с изключение на 'é', която не е част от дифтонг, т.е. 'éa' или 'éo').
• Научете няколко широко употребявани думи, където 'c' е меко: swelc/swylc 'such' (такъв); hwelc/hwylc 'which' (кой, който); ǽlc 'each' (всеки); ic 'I' (аз); -lic '-ly' (окончание за наречие).
• В края на думата 'c' е твърдо, освен ако пред него няма 'i'.
• В средата на думата 'c' е твърдо, освен ако от едната му страна не е 'i', а от другата – предна гласна.

[редактиране] Гласни

Чистите гласни и дифтонгите в староанглийски имат две степени на дължина. Въпреки че разликата първоначално не е отбелязвана, в осъвременения правопис дългите гласни се отбелязват или акутно (остро) ударение (както в тази статия), хоризонтална черта над буквата или двоеточие след буквата, а кратките гласни са без диакритични знаци.

Чисти гласни

• a: [a] или [ɒ] пред [n] в някои случаи (например 'land', която често се изговаря [lɒnd])
• á: [aː] или [ɑː]
• æ: [æ]
• ǽ: [æː] или [ɛː]
• e: [e] или [ɛ]
• é: [eː]
• i: [ɪ]
• í: [iː]
• o: [ɒ] или [ɔ]
• ó: [oː]
• u: [ʊ]
• ú: [uː]
• y: [ʏ]
• ý: [yː]

Дифтонги

• ea: [æa]
• éa: [æːa]
• eo: [eɒ] или [eɔ] или [ɛɒ] или [ɛɔ]
• éo: [eːɒ] или [eːɔ]
• ie: [ɪe] или [ɪɛ] или [ɪʏ]
• íe: [iːe] или [iːɛ] или [iːy]

[редактиране] Староанглийска граматика

[редактиране] Синтаксис

Синтаксисът на староанглийския като западногермански език до голяма степен има обща основа с холандския и немския. Староанглийският словоред не зависи от мястото на подлога (П), сказуемото (С) и допълнението (Д), т.е., не е словоред от типа „подлог сказуемо допълнение“ (ПСД), както в съвременния английски. Синтаксисът на староанглийското изречение може да бъде в една от следните форми: ПСД, сказуемо подлог допълнение (СПД) и допълнение сказуемо подлог (ДСП). Единственото твърдо правило е за сказуемото на второ място, както е в немския и холандския, т.е., изречението 'В града ние намерихме нещо за ядене' (на английски: in the town, we ate some food) би изглеждало 'В града намерихме ние нещо за ядене' (на английски: in the town, ate we some food) или 'В града намерихме нещо за ядене ние' (на английски: in the town, ate some food we). Този променлив словоред е обичаен за поезията в съвременния английски. В прозата на съвременен английски най-обичаен е словоредът ПСД. Словоредът става все по-малко гъвкав с течение на времето: колкото по-стар е даден текст на английски, толкова по-малка е вероятността словоредът да е фиксиран.

Словоредът в староанглийски се усложнява още повече от това, че предлозите могат да стоят след обстоятелството, въпреки че не са следлози, понеже те могат да стоят пред съществителното, което е обичайно за тях, например:

         God cwæð him þus tó
(букв.)   Господ каза него и така на
(букв. на съвр. англ.)  God said him thus to
т.е.  И така, Господ му каза

[редактиране] Глаголи

Глаголите в староанглийски се делят на силни и слаби. За подробности вижте германски слаб глагол и западногермански слаб глагол.

[редактиране] Силни глаголи

Силните глаголи използват германската форма на спрежение (при което се наблюдава аблаут). При тази форма на спрежение основата се променя при различните глаголни времена. Такива глаголи са се запазили в съвременния английски, например силни глаголи са: sing/ sang/ sung, swim/ swam/ swum, choose/ chose/ chosen и т.н. Променя се корена на глагола, а не неговото окончание. В староанглийски има седем основни спрежения силни глаголи; всяко спрежение има свой модел на промяна на корена, което е доста сложно за изучаващите староанглийски език.

Спреженията имат следните черти, отличаващи ги от инфинитивния корен:

1. iː + 1 съгласна.
2. eːo или uː + 1 съгласна.
3. Първоначално e + 2 съгласни (в писмения староанглийски вече не се среща).
4. e + 1 съгласна (обикновено l или r, плюс глагола brecan 'to break' (чупя)).
5. e + 1 съгласна (обикновено преградна или фрикативна).
6. a + 1 съгласна.
7. Без конкретно правило – първо и второ минало време имат еднакви основи (eː или eːo), а инфинитивът и миналото причастие имат същата основа.

Първата основа на минало време (претерит) се използва за първо и трето лице единствено число минало време. Втората основа на минало време се използва във второ лице единствено число и във всички лица на множествено число минало време (както и в минало време на подчинително наклонение). При силните глаголи също така се проявява т.нар. и-преглас в основата във второ и трето лице единствено число сегашно време.

Трето спрежение претърпява толкова много фонетични промени, че едва се разпознава като отделно спрежение. Първо протича процес на дифтонгизация. Пред <h> и <r> + друга съгласна, <æ> преминава в <ea>, а <e> в <eo>. Също така, пред <l> + друга съгласна, същото се случва и с <æ>, но <e> остава непроменено (освен пред съчетанието <lh>).

Втората фонетична промяна протича под влияние на палаталните (меките) съгласни <g>, <c> и <sc>. Те променят предшестващите ги <e> и <æ> съответно в <ie> и <ea>.

При третата фонетична промяна <e> преминава в <i>, <æ> в <a>, а <o> в <u> пред назални съгласни.

Всички тези промени разделят трето спрежение на пет разреда:

1. e + две съгласни (с изключение на звукосъчетания, започващи с l).
2. eo + r или h + друга съгласна.
3. e + l + друга съгласна.
4. g, c или sc + ie + две съгласни.
5. i + назална съгласна + друга съгласна.

Правилните силни глаголи се спряга в общи линии по един и същ начин, като главното различие започва в основната гласна. Спрежението на силните глаголи се представлява например от stelan 'to steal' (крада).

[редактиране] Слаби глаголи

Слабите глаголи се образуват предимно чрез добавяне на окончания за минало време и причастията. Например, в съвременния английски: walk/walked или look/looked. Има само три различни спрежения слаби глаголи.

Тенденциите в езиковото развитие на английския през последните 1200 години дават изключително преимущество на слабите глаголи. В староанглийския, особено в ранния му период, силните глаголи са доминиращ вид глаголи. В съвременния английски има много повече слаби глаголи, отколкото силни. Някои глаголи, които първоначално са силни (например, help) стават слаби; повечето от глаголите, заети от чужди езици, са слаби; когато глаголите се образуват от съществителни (например "to scroll" (навивам на руло) или "to water" (мокря/ поливам с вода и т.н.)) се получават слаби глаголи. Освен това, слабите глаголи се спрягат по-лесно, понеже имат по-малко на брой спрежения. Съчетанието на тези фактори довежда до драстично намаление на броя на силните глаголи, така че в съвременния английски слабите глаголи са доминиращ вид (въпреки че понякога слаб глагол може да се превърне в силен по аналогия, например: spit (плюя) или sneak (дебна), при които формите spat и snuck са образувани по аналогия, а не са наследени от староанглийски).

В староанглийски има три основни спрежения на слабите глаголи. В първо спрежение в корена настъпва и-преглас, а във второ спрежение – не. По-нататък е обяснено по-подробно трето спрежение.

При някои форми на глаголите от първо спрежение с кратък корен настъпва удвояване на крайните съгласни на основата. При глаголите на <r> то се проявява като <ri> или <rg>, където <i> и <g> се изговарят като [j]. Удвояването на <f> се проявява като <bb>, а на <g> като <cg>. При глаголите от първо спрежение може да се вмъкне епентетична гласна преди началната съгласна на окончанието.

Там където при глаголите от първо спрежение има удвояване, при глаголите от второ спрежение има <i> или <ig>, което е отделна сричка, изговаряна като [i]. Всички глаголи от втори спрежение имат вмъкната гласна <a> или <o>.

В таблицата по-долу е дадено спрежението на три глагола. Swebban 'to put to sleep' (приспивам) е глагол от първо спрежение, при който се появява удвояване и епентетична гласна. Hǽlan 'to heal' (церя, лекувам) е глагол от първо спрежение, при който не се появява нито удвояване, нито вмъкната гласна. Síðian 'to journey' (пътувам, пътешествам) е глагол от второ спрежение.

През староанглийския период трето спрежение бива значително редуцирано – към него принадлежат само четири глагола: habban 'have' (имам), libban 'live' (живея), secgan 'say' (казвам) и hycgan 'think' (мисля). Всеки от тези глаголи е до голяма степен неправилен, въпреки че имат и общи черти.

[редактиране] Неправилни глаголи

В староанглийски има още една група от четири глагола, които са неправилни. Това са глаголите willan 'will' (искам), dón 'to do' (правя), gán 'to go' (отивам) и sindon/ béon/ wesan 'to be' (съм). Тези четири глагола имат своя схема на спрежение, която значително се различава от всички други спрежения на глаголите. Това не е необичайно: тези глаголи са най-често използваните в езика и са много важни за значението на изреченията, в които се използват. Особените модели на спрежение или склонение са по-обичайни при важните думи от речника, отколкото при по-рядко използваните.

Dón 'to do' (правя), gán 'to go' (отивам) и willan 'will' (искам) се спряга по следния начин:

Глаголът 'съм' на практика се състои от три различни основи:

Сегашните форми на wesan почти не се използват. Формите на béon обикновено се използват за изразяване на бъдещи действия. Съвременният английски глагол 'to be' е наследил формите си за сегашно време изявително наклонение от sindon, формите си за минало време изявително наклонение – от wesan, формите си за сегашно подчинително наклонение – от béon, формите си за минало време подчинително наклонение – от wesan, а формите си за повелително наклонение и причастие – от béon.

[редактиране] Съществителни имена

Староанглийските съществителни се скланят, т.е. окончанието на съществителното се променя, за да изрази функцията си в изречението. В староанглийски има пет падежа: именителен, родителен, дателен, винителен и творителен.

• Именителният падеж означава подлога в изречението, например: se cyning 'the king' (кралят). Той също се използва и за пряко обръщение. Сказуемното определение също е в именителен падеж, например: Beowulf is min nama 'Beowulf is my name' (Беоулф е моето име).
• Винителният падеж означава прякото допълнение в изречението, например: Æþelbald lufode þone cyning 'Æþelbald loved the king' (Еделбалд обичаше своя крал), където Æþelbaldе подлогът, а cyning е допълнението. В староанглийски винителният падеж вече е започнал да се смесва с именителен; в множествено число изобщо не се различава, както и при съществителните от среден род.
• Родителният падеж означава притежание, например þæs cyninges scip 'the ship of the king' или 'the king’s ship' (корабът на краля). Той означава също така и част от цяло.
• Дателният падеж означава непрякото допълнение в изречението, например hringas þæm cyninge 'rings for the king' или 'rings to the king' (пръстени [предназначени] за краля). Също така, има няколко глагола, които изискват прякото допълнение да бъде в дателен, а не във винителен падеж.
• Творителният падеж означава оръдие или средство, използвано за постигане (осъществяване) на нещо, например: lifde sweorde, 'he lived by the sword' (живееше чрез (посредством) меча), където sweorde е форма за творителен падеж от sweord (меч). Още през староанглийския период обаче творителният падеж отпада от употреба и до голяма степен се смесва с дателния падеж. Само местоименията и силните прилагателни запазват отделни форми за творителен падеж.

Окончанията на падежите са различни за единствено (например hring 'пръстен') и за множествено число (например: hringas 'пръстени').

При съществителните в староанглийски е позната категорията род – мъжки, женски или среден. Съществителните в мъжки и среден род обикновено имат общи окончания. Съществителните от женски род имат отделни окончания. В множествено число не се прави разлика между родовете.

Освен това, съществителните в староанглийски се делят на силни и слаби. Слабите съществителни имат собствени окончания. В общи линии склонението на слабите съществителни е по-лесно от това на силните, защото те са започнали да губят системата си на склонение. Обаче различните склонения на съществителните до голяма степен се припокриват: няма абсолютно разграничение между тях.

[редактиране] Силни съществителни

Следват падежните окончания на силните съществителни и примери за всеки род:

Забележка за форми на '-u/–': Окончанието '-u' се използва при кратки едносрични корени или завършващи на една дълга сричка, следвана от кратка сричка, а корени, завършващи на дълга сричка или две кратки срички, нямат окончание (дългата сричка съдържа дълга гласна или завършва на две съгласни. Съществуват и няколко изключения, например съществителните от женски род, окончаващи на -þu като strengþu 'strength' (сила).

Забележка: Наблюдава се изпадане на второто e в engel, когато следва окончание. Изпадане на гласна от втората сричка настъпва при двусрични силни съществителни, които имат дълга гласна в първата сричка, а втората сричка съдържа крака гласна и една съгласна (например: engel, wuldor 'glory' (слава) и héafod 'head' (глава)). Обаче това изпадане не се наблюдава винаги и могат да се открият форми като engelas.

[редактиране] Слаби съществителни

Следват падежните окончания на слабите съществителни и примери за всеки род:

.

[редактиране] Неправилни силни съществителни

Съществителни от мъжки и среден род, чийто корен съдържа гласна кратко 'æ' и завършва на единична съгласна, в множествено число променят гласната в 'a':

Някои съществителни от мъжки и среден род окончават на -e в основната си форма. При скланяне те изпускат това -e и добавят нормални окончание. Съществителните от среден род на -e винаги имат -u в множествено число, дори когато кореновата гласна е дълга:

Съществителните, окончаващи на -h го губят, когато се добавя окончание, а за компенсация удължават гласната (това може да доведе и до съкращаване на окончанието):

Съществителните, чиято основа окончава на -w го променят в -u или го изпускат в именителен падеж единствено число (разграничението '-u/–' зависи от теглото на сричката, както е описано в раздела за силните съществителни).

Няколко съществителни се скланят по -u склонение, с напълно различни окончания. И двата примера по-долу са в мъжки род, въпреки че съществуват и съществителни от женски род със същите окончания (например: duru 'door' (врата) и hand 'hand' (ръка)). Разграничението '-u/–' зависи от теглото на сричката, както е описано в раздела за силните съществителни.

Също така има и няколко съществителни от консонантно склонение, при които настъпва и-преглас в някои форми.

По-долу следват още няколко съществителни от този тип (дадени в именителен падеж единствено и множествено число):

Мъжки род: tóþ, téþ 'tooth' (зъб); mann, menn 'man' (човек); fréond, fríend 'friend' (приятел); féond, fíend 'enemy' (враг) (ср. 'fiend' (дявол))

Женски род: studu, styde 'post' (стълб) (cf. 'stud'); hnitu, hnite 'nit' (гнида); ác, ǽc 'oak' (дъб); gát, gǽt 'goat' (коза); bróc, bréc 'leg covering' (крачол) (ср. 'breeches'); gós, gés 'goose' (гъска); burg, byrg 'city' (град) (ср. немските градове на -burg); dung, ding 'prison' (затвор) (ср. 'dungeon' през френски и франкски); turf, tyrf 'turf' (торф); grút, grýt 'meal' (храна) (ср. 'grout'); lús, lýs 'louse' (въшка); mús, mýs 'mouse' (мишка); neaht, niht 'night' (нощ)

Женски род със загуба на -h в някои форми: furh, fyrh 'furrow' (бразда) или 'fir' (козина); sulh, sylh 'plough' (плуг); þrúh, þrýh 'корито'; wlóh, wléh 'fringe' (ресна, пискюл).

Женски род със съкращаване на окончанията: cú, cý 'cow' (крава) (ср. диалектно мн.ч. 'kine')

[редактиране] Членове на семейството

Съществителни за роднински връзки:

[редактиране] Съществителни от среден род с -r в множествено число

Други такива съществителни: cealf, cealfru 'calf' (теле); ǽg, ǽru 'egg' (яйце) (формата 'egg' е заета от старонорвежки); cild 'child' (дете) има нормално множествено число cild или cildru (ср. 'children', с -en от слабите съществителни).

[редактиране] Прилагателни

Прилагателните в староанглийски имат същите категории, както съществителните: пет падежа (именителен, винителен, родителен, дателен и творителен), три рода (мъжки, женски и среден) и две числа (единствено и множествено). Освен това, те могат да бъдат скланяни или по силно, или по слабо склонение. Слабите форми се използват в присъствие на определителен член или на притежателно местоимение, докато силните се използват във всички останали случаи. Слабите форми са като формите на слабите съществителни, докато силните форми използват съчетание от окончание на съществително и местоимение:

За разграничаване на '-u/–' формите важат същите правила, както при силните съществителни.

.

Вариантите, описани при съществителните, съществуват и при прилагателните. Следният пример показва редуване æ/a и -u форми в женски род единствено число и среден род множествено число:

По-долу следва пример за прилагателно, окончаващо на -h:

По-долу следва пример за прилагателно, окончаващо на -w:

[редактиране] Определители

В староанглийски има два основни определителя: se, който може да функционира и като определителен член ('the'), и като показателно местоимение ('that' онзи), и þes за показателно местоимение 'this' (този).

Показателното местоимение 'that' в съвременния английски произлиза от формата за именителен/ винителен падеж среден род единствено число, а определителният член 'the' от формата за именителен/ винителен падеж множествено число. От формата за именителен падеж женски род единствено число вероятно е произлязло съвременното лично местоимение за женски род в трето лице единствено число 'she' (тя).

[редактиране] Местоимения

Повечето местоимения в староанглийски се променят по число, падеж и род. В множествено число повечето местоимения имат само една форма за всички родове. Освен това, местоименията в староанглийски пазят формите за двойствено число. В староанглийския период тези форми вече са необичайни, но все пак се използват.

[редактиране] Лични местоимения

.

.

Много от горните форми имат голяма прилика с еквивалентите си в съвременния английски: например формата за родителен падеж éower става "your", úre става "our", mín става "mine".

[редактиране] Предлози

Предлозите в староанглийски (като by, for и with в съвременния английски) често се поставят след думата, която управляват, поради което в тези случаи биват наричани следлози. Предлозите са неизменяеми.

[редактиране] Вижте също

Предлози в староанглийски (списък)

[редактиране] Пример

Този текст е от епичната поема Беоулф.

[редактиране] Вижте също

• Англо-фризийски закон за назални съгласни пред фрикативни съгласни
• Англосаксонска литература
• Беоулф
• Склонение в английски
• Книга от Ексетър
• Глагол go в английски
• История на английския език
• История на шотландския език
• И-преглас
• Английски думи от германски произход с латински съответствия

Терминът староанглийски език може да се отнася и до староанглийски (Ирландия).

[редактиране] Външни препратки

• Електронно въведение в староанглийския
• Първи стъпки в староанглийския – курс за абсолютно начинаещи
• Староанглийска (англосаксонска) азбука
• Староанглийско- английски речник
• Произход на староанглийския
• Ръководство за използване на староанглийски знаци на компютър (Unicode, HTML и т.н.)
• Речник на староанглийския: проект на Университета в Торонто
• Проект Германски лексикон
• Сбирки текстове – Текстове и преводи
• Препратки, свързани със староанглийски, включително ресурси за обучение

[редактиране] Литература

• Campbell, A. (1959). Old English Grammar. Oxford: Oxford University Press. ISBN 0-19-811943-7.
• Lass, Roger (1994). Old English: A historical linguistic companion. Cambridge: Cambridge University Press. ISBN 0-521-43087-9.
• Mitchell, Bruce, and Fred C. Robinson (2001). A Guide to Old English. 6th edition. Oxford: Blackwell. ISBN 0-63-122636-2.