Кубрат

от Уикипедия, свободната енциклопедия

За град Кубрат в северна България вижте Кубрат (град).

Кубрат създател на Велика България

Роден:	между 591 и 600
Починал:	668

Кубрат е първият общобългарски владетел, обединил всички прабългарски племена и създал Велика България. Главни извори за Велика България и Кубрат са византийските хроники на Теофан Изповедник^[1] и патриарх Никифор^[2], които черпят информацията си от по-стари източници.

Съдържание

1 Година на раждане
2 Произход
3 Живот между 621 и 628 г.
4 Живот след 628 г.
5 Смъртта на Кубрат и периода 668-671
6 Оценка на Кубрат и ролята му в историята
7 Външни препратки
8 Извори

[редактиране] Година на раждане

Точната година на раждането на Кубрат е неясна. Така нареченият „Именник на българските ханове“ сочи, че Кубрат е управлявал 60 години. Както се знае, той е бил начело на Велика България от 632 г. Точната година на смъртта му не е ясна. Последни изследвания^{[източник?]} посочват периода 665-668. Може да се заключи, че в Именника се има предвид продължителността на живота му. Това би означавало, че Кубрат е бил роден през 608 г. Първата му поява на историческата сцена, засвидетелствана от изворите, е като предводител на част от съюзните с Византия тюркутски войски (по-скоро българо-хазарски като състав), които подпомогнали император Ираклий през 621 г. в борбата му с персите. Едва ли предводителят на тази част би бил 13 годишен, колкото би бил Кубрат, ако приемем, че е бил роден през 608 г. Според някои историци, които вярват в тюркския произход на прабългарите, най-вероятната му възраст ще да е била 25-30 години, като се има предвид настъпването на пълнолетие при българите, което ставало на 21 г. и необходимото време за утвърждаване. Така най-вероятната година на неговото раждане е в периода 591-596 г., което значи че е живял между 70 и 75 г. — впечатляваща за времето си продължителност на живота.

[редактиране] Произход

Местоположение на Велика България, 650г. от.н.е.

През 604 г. могъщият Тюркски каганат се разпада на две части - източна и западна. Земите на прабългарите (на север и изток от Черно море) останали в Западнотюркския каганат, управляван от кагани от тюркския рода Ашина.

През 628 г. оногундурите и утигурите (две от трите основни прабългарски племена, заедно с кутригурите), предвождани от Моходу Хеу (според някои Органа), въстават срещу кагана и Моходу Хеу седнал на каганския престол под името Сибир/Шибир хан, известен също и като Тукъй хан, означаващо на прабългарски език, че е роден или поел управлението в годината на коня. През същата 628 г. начело на българите в западните краища на каганата е поставен (или се издига) Кубрат, когото историческите източници сочат като братовчед (или племенник) на Сибир хан. Предполага се, че Кубрат е споменатият в арабските извори (ат-Табари, 838/9 - 922/3 г.) Шахриар, който отблъснал арабските войски, водени от Абд-ер-Рахман, от проходите на Кавказ през 648 г.

Кубрат произхождал от племето на кутригурите, които по това време те били под властта на Аварския хаганат и населявали земите между реките Днепър и Днестър. Според някои историци Кубратовата майка била от прабългарския род Ерми, тъй като от този род бил вуйчото Органа, тоест братът на майка му, който бил и негов регент докато Кубрат бил във Византия, а по бащина линия Кубрат произхождал от рода Дуло, който според една хипотеза, не бил български, ами аварски (тюркски). Потвърждение на това е обстоятелството, че по същото време в Средна Азия съществува племенният съюз Дулу, който заедно с друг съюз - Нушибе, е държавотворчески фактор за Западния Тюркски каганат. Китайските източници определят Моходу Хеу като произхождащ именно от племената Дулу. Това обстоятелство, както и роднинската му връзка с Кубрат са и основните обстоятелства в подкрепа на хипотезата за тюркски произход на Дуло. Тази практика - владетел от един народ да управлява друг народ не е необичайна за Европа - така например кагани от рода Ашина управляват хазарите, а варяги управляват русите, австрийските аристократи от рода Сакс-Кобург-Гота управляват българите до 1946 г. През 635 г. Кубрат се жени за Евдокия, дъщеря на богат грък.

[редактиране] Живот между 621 и 628 г.

Този период от живота си Кубрат прекарва Константинопол, където е покръстен и се сближава с император Ираклий. Изворите сочат, че изгнанието на Кубрат се наложило поради междуособните борби възникнали в Западнотюркския каганат.

Свидетелства за вероятното покръстване на българския владетел бяха открити при разкопките на неговия некропол в Малая Перешчепина, в Украйна. Дали християнството е било отстоявано от него след бъдещото му издигане, или е било изоставено като несъвместимо с положението му е неясно, но най-вероятно е било следвано от него до смъртта му, предвид придружаващите погребението му предмети, указващи това. През 628 г. Кубрат се връща в българските земи, където вдига въстание против аварите, които по това време били изтощени от обсадата на Цариград през 626 г. и въстанието било сполучливо. Бъдещите събития след 628 г. и позициите на Кубрат в западния Тюркски каганат подсказват, че въстанието вероятно е имало подкрепата и на племената оногури и утигури - поданици на тюркския каган.

[редактиране] Живот след 628 г.

След издигането му като управител на западната част на каганата през 628 г. Кубрат неотстъпно подкрепя Шибир хан в разразилата се гражданска война. Тази война завършва през 632 г. със смъртта на Шибир хан. Впоследствие Кубрат отцепва българските земи от каганата, поставяйки началото на Велика България. Изтощеният от войната каганат не предприел опити за въстановяване на статуквото и така независимостта на новата държава била потвърдена.

Изглежда, и източните българи (оногури и кутригури) приели охотно Кубрат за владетел и Дуло за управляващ род. Сведения за брожения не са достигнали, а от друга страна в следващите десетилетия България се изявява активно на международната сцена, което едва ли би било възможно при наличие на вътрешно разединение. Това вътрешно единство обусловило и продължителния период (до 671 г.) на стабилност и спокойствие в държавата.

Освен със спокойствие във вътрешнополитически аспект, дългото (36 г.) управление на Кубрат било белязано и с две войни извън границите на държавата. Първата била на запад — срещу аварите, през 633-635 г. Към 632 г. земите на запад от р. Днестър до Карпатите (дн. република Молдова и румънската област Молдова) били под властта на Аварския хаганат, с център в Панония (дн. Унгария). Тези земи, противно на широко разпространеното мнение, не били пустеещи. След унищожението на антите през 558 г. и преселването на славяните на юг през 600-610 г., в тези територии постепенно се заселили различни прабългарски племена, основно кутригури. Стремежът на Кубрат за включване и на тези племена в обединената българска държава обусловил и започналата скоро след началото на управлението му война.

По това време Аварския хаганат бил ослабен след продължителните войни с Византия през 20те години. Допълнително имало и силно брожение сред дулебите — славянски племена, поданици на аварския хаган. През 633 г., в съюз с дулебите, Кубрат започнал война с Авария, завършила през 635 г. с разгрома на основните аварски сили в централна Панония. Последиците от тази война били присъединяването на земите между Днестър и Карпатите към Велика България, от една страна, и упадъка на Аварския хаганат като велика европейска сила, от друга страна, който факт обезпечил и продължителното спокойствие на западната българска граница.

Втората война на Кубрат била срещу арабите. През годините на третия халиф Осман, през 648 г. една арабска армия (ок. 20 хил. души) пресякла прохода Дербент в източната част на Голям Кавказ и нахлула в земите на българските племена барсали(или барсили, а в по-късни времена - берсула), които по това време били част от Велика България. След сблъсък с дошлите български армии арабите били разгромени и отблъснати трайно (до 70-те години на века) отвъд Голям Кавказ. С изключение на тези войни, при това водени извън границите на страната, във външнополитически аспект първата половина на управлението на Кубрат била спокойна. На юг били поддържани близки отношения с Византия на Ираклий (двете държави сключили съюзнически договор през 634 г. - едновременно израз на подкрепата на Византия за новата държава, а от българска страна - отказ от нашествия), а и след това, без обаче те да прераснат в по-ангажиращо обвързване на България с Византия. На запад и север положението било спокойно, на изток хазарите, подчинени на западнотюркския каганат, били въвлечени активно в междуособните борби на тази държава и не представлявали заплаха.

В така сложилата се ситуация започнали да настъпват все още далечни проблеми през втората половина на 40-те години. Това била времето на голямото настъпление на китайската държава Тан в Средна Азия. През 647 г. паднал Самарканд, през 651 г. рухнал Западнотюркския каганат, през 653 г. била превзета и Бухара. Последица от това било бягството на върхушката на западните тюрки и остатъците от техните армии (ок. 40 хил. души) в земите на хазарите, между р. Емба и р. Волга, и отвъд Волга, в териториите на съвр. Калмикия, Астрахан и Северен Дагестан. На тези земи през 651 г. бил основан Хазарския каганат, начело на който застанали тюркски кагани от рода Ашина.

Появата на толкова голяма и силна държава на изток от България, довела до напрежение между нея и България, напрежение, което белязало целия период между 651 и 671 г. и което с течение на годините нараствало непрекъснато, ангажирайки все повече българските войски по източната граница. До открит конфликт не се стигнало в продължение на 20 години, тъй като в хазарската държава течали процеси на консолидация и на съвземане на тюркския елемент от разгрома в Средна Азия. Допълнителен задържащ фактор бил и напрежението от евентуално китайско настъпление по източните хазарски граници, което в началото на 70-те вече утихнало. През 60-те години пък от юг върху хазарските земи започнали чести арабски нахлувания, което допълнително отклонило хазарските сили. През тези 20 години Хазария набирала сили и мощ, и до степен, достатъчна впоследствие да позволи на хазарите да удържат арабския натиск в продължение на 60 г. и да бъдат основна сила в европейският изток цели 280 г.

В България обаче тези години, които за българите били години, последвали един 20-годишен мирен период, били години на незабелязан упадък. Тъй като по същноста си българската държава била племенен съюз, с течение на времето сепаратистките тенденции между отделните племена постепенно нараствали. Историческите извори не пазят данни за вътрешни конфликти в България през периода, но бързият разгром през 671 г. на иначе външно обширната и силна държава говори за предшестващ период на разложение. По конкретно за сепаратизъм говори и обстоятелството, че племето барсали, което през 30-те, 40-те и 50-те години се подчинявало на българския хан, през 60те години вече е съюзник и васал на Хазария, с което достъпът на България до Каспия бил отрязан.

[редактиране] Смъртта на Кубрат и периода 668-671

Кубрат умира през 668 г. в бой с хазарите. Управлението на държавата наследява най-големият му син Баян, наричан още Батбаян (Големият Баян), а също и Безмер (в Именник на българските ханове). Предполага се, че Кубрат е имал 6 деца - Бат-Баян, Котраг, Аспарух, Кубер, Алцек и дъщеря на име Чечке.

Според Теофан Изповедник, преди смъртта си Кубрат събрал синовете си — Баян, Котраг, Аспарух, Алцек и Кубер и ги накарал да разчупят дебел сноп пръчки или стрели. След като братята не успели да ги счупят заедно, Кубрат започнал да вади една по една стрелите/пръчките от снопа и да ги троши. С този нагледен урок мъдрият владетел им оставил повеля да са единни, за да бъдат силни. Тази случка се приписва на Кубрат, но някои исторически извори я споменават като случила се много преди неговото време, при един от вождовете на народа Хунну, живеещ на север от Китай. Изглежда, че тази история се среща във фолклора на много народи, дори може да се чуе и във филма на Дейвид Линч The Straight Story (там е само режисьор, а не сценарист).

Кубратовите синове обаче не успяват за спазят заръката на баща си. През 671 г. от изток в България нахлуват армиите на Хазария и за по-малко от година разгромяват българската държава, като завладяват основната част от територията й. Племената кутригури и част от оногундурите, начело с Аспарух се удържали на Днепър, а утигурите и друга част от уногондурите, начело с Котраг, се оттеглили на север по Дон и се заселили при сливането на Волга и Кама. Няма съмнение, че покоряването и на тези две части от българите е било по силите на Хазария и би било въпрос на време, ако по същото време от юг през Кавказ не се засилили твърде арабските удари, което отклонило основната част от хазарските сили в тази посока и изобщо ангажирало по-голямата част от енергията на Хазария през следващите 60 години, което може би спасило Централна Европа от ново нахлуване, подобно на аварското 100 години преди това.

След смъртта на Кубрат, най-големия му син Бат-Баян остава в бащините си земи и след време се подчинява на новия завоевател - хазарите. Котраг се поселва по средното течение на р. Волга, където техни потомци основават през X – до XIIIв. Волжско-Камска България. Аспарух повежда уногондурите на запад и се заселва в областта Онгъла. Кубер тръгва към Кавказ. Алцек се покръства и остава в Константинопол.

През 1912 г. в пясъчните дюни на река Ворскла край село Малая Перешчепина, 13 км. южно от град Полтава в днешна Украйна е открит богат гроб датиращ от VII век. Покойникът се намира в дървен ковчег. Съкровището в гробът е изключително богато и се състои от повече от 800 основно златни (25 кг.) и сребърни (50 кг.) предмети. В момента съкровището се намира в Ермитажа. Някои от предметите подсказват недвусмислено, че покойникът е бил християнин. През 1983 д-р В.Зайбт от Института по византологоя във Виена е разчел монограмите на два от пръстените като "Ккубрату" и "Кубрату Патрикиу". След това единодушно се приема, че въпросният гроб е на хан Кубрат.

Голяма част от находките, съдържащи шедьоври на византийското и персийското ювелирни изкуства се съхраняват в Ермитажа.

[редактиране] Оценка на Кубрат и ролята му в историята

Кубрат безспорно е от значимите личности в българската история и по мащаб на своята дейност стои редом до Аспарух, Тервел, Крум, Симеон I, Асен, Калоян и Иван Асен ІІ. Влиянието на основаната от него държава с многобройна армия (преценката е за не по-малко от 80-100 хил. души общо) е много голямо. По това време България е велика сила, отстъпваща в Европа по мащаб само на Византия, а в периода 650-660 г. отстъпваща в световен мащаб (който тогава включвал Евразия и Северна Африка) само на Арабия, Византия, империята Тан и Тибет. Най-важните постижения на Кубрат обаче са обединението на дотогава 180 години разделените български племена и 40 години на относителен мир и липса на вътрешни конфликти — един период много рядък като продължителност за която и да е държава през цялата човешка история.