Правец
от Уикипедия, свободната енциклопедия
- Това е статия за града. За компютрите с това име, вижте Правец (компютри)
Правец е град в Западна България. Той се намира в Софийска област и е на 11 км. от Ботевград, по посока Етрополе. Градът е административен център на община Правец.
| Правец | |||
|---|---|---|---|
|
|||
| Данни | |||
| Област: | Софийска | ||
| Население: | 3 512 | ||
| Надм. височина: | 440 м | ||
| Пощ. код: | 2161 | ||
| Тел. код: | 07133 | ||
| МПС код: | СО | ||
| Кмет | |||
| Красимир Живков | |||
| Адрес на общината | |||
Съдържание |
[редактиране] География
[редактиране] История
Съвременният град Правец е наследник на стари поселения в едноименната Правешка котловина – за това свидетелстват десетината надгробни могили в землището на селището, крепостните руини с древнотракийски произход в местността Градище (на възвишението Камичето в Било планина), на връх Боровéц (в Лакавишкия рид) и на връх Острома (от едноименния Остромски рид), както и римските пътища и мостове в околностите му. Най-вероятно първите материални следи от цивилизация са оставени от тракийското племе трибали. Селищното наименование Правец произхожда от старобългарската дума „правьць” (същ. име от м.р.), означаваща „прав път”.
Културните наслоявания и редица артефакти показват демографска, битова и стопанска приемственост в овладяването и усвояването на котловината от човека и през късната античност и Средновековието, когато крепостните съоръжения на Градище, Боровец и Острома са изпълнявали важни охранителни и комуникационни функции в старопланинската укрепителна система. Историята и името на Правец са тясно свързани с околните планински проходи и двата важни пътя, които пресичат землището му – единият е водил от Видин през София към Македония, а другият – от София за стратегически важния през късното средновековие и първите векове на османското владичество Никопол.
През правешкото землище преминават на връщане към Македония, след успешния си поход срещу скитите, войските на цар Филип II Македонски през 339 г. пр. Хр. Тогава местните трибалски племена ги пресрещат в планинските клисури, предявяват претенции към плячката, носена от македонците, сражават се за нея и, след като раняват самия Филип ІІ, я задигат. Тук се намират проходите, през които са превеждали армиите си ромейският император Исак II Ангел, отправил се да воюва през 1188 г. срещу укрепилите се в Ловеч Асеневци, и търновските царе при военните им кампании в Македония (напр. Михаил III Шишман в 1330 г.).
Първите писмени документи, в които е отразено съществуването на селище в землището на Правец, са от втората половина на ХV в. – османски тимарски регистри (дефтери) на Никополския санджак (първият е датиран към 1475 г., а вторият – в самия край на века). От по-стария регистър се подразбира, че селището е съществувало и през 1431 г., когато също бил извършен опис на тимарите в санджака. В дефтерите се съобщава за пръв път и името на селището – Бравидж (Bravic – ойконима „Правец”, приспособен към особеностите на османотурския език), наричано още Осиковиджа (Osikovica – Осиковица, съседно на Правец село). Регистрите информират, че селото е дервентджийско, проходно, и че жителите му са разположени да пазят прохода на две групи – на входа (Правец) и на изхода на планинската клисура (Осиковица).
Местоположението на село Правец в първите столетия на османското владичество било на югозападните склонове на възвишението Черковище от Остромския рид, точно над мястото, където старият път за Русе и Варна и река Витомерица навлизат в Лакавишката клисура.
На близкия, невисок, но обзорен връх Стражка могила местното население било задължено да поддържа стража, която да следи движението в прохода на планината Караджа (Karaca – Сърница), наричана днес Лакавица. От специално издигната на високи дървени пръти колиба дежурящите наблюдавали пътя и със звук на тъпан съобщавали на пътниците, че са ги забелязали и проходът е сигурен. Наред с това, жителите на селото трябвало да подпомагат преминаващите при преодоляването на трудните отсечки както с впрегатен добитък, така и със собствени сили. Срещу задължението да охранява прохода, на практика военизираното местно население било освободено от заплащането на някои данъчни задължения, както и от повинности като кръвния данък, но било включено в тимарската система. Този статут на селището се запазил почти до средата на XVІІІ в.
Гарантираните от османската власт данъчни облекчения и вътрешно самоуправление на дервентджийското село Правец, както и въоръженият статут на жителите му, благоприятствали неговото разрастване и замогване – според свидетелства селото било наричано от турците „алтън Бравча” (Правча) – златен Правец.
Свидетелство за Правец и за наличието на християнски храм в селището има в приписка към четвероевангелие от 1573 г., писано в село Горна Митрополия. Приписката е датирана в 1669 г. и съобщава, че баба Деа от село Правец купува въпросното евангелие за местната съборна черква „Вси Светии”.
Значително влияние в икономическото и културното развитие на Правец в епохата на османското владичество оказвал рударският планински градец Етрополе. Близостта между двете селища и важният търговски път, който ги свързвал (Видин – София – Битоля), допринасяли за обвързването и допълването на техните икономики. Докато рударството в Етрополе процъфтявало, в Правец се развивали и съпътстващите го занаяти като леярство, ковачество, производство на оръжия и сечива, златарство, производство на дървени въглища за металургичните пещи и др. За издигане и поддържане на културното и просветното равнище на местното население и съхраняването на българското етническо самосъзнание допринасял близкият Етрополски манастир „Св. Троица” (Варовитец) – най-значимият книжовен и просветен център в българските земи през ХVI и ХVII в. след Рилския манастир, в който възниква и се развива прочутата Етрополска калиграфско-художествена книжовна школа.
Поредица от политически и социални сътресения и природни катаклизми през ХVI и ХVII в., като опита за насилствена ислямизация и опожаряването на селища и манастири в Жлебà (Ботевградската котловина) през 1636 г., репресиите на османската власт след Второто Търновско въстание през 1686 г., влошените климатични условия през ХVII в., разрушителното земетресение от средата на ХVIII в., чумните епидемии през 1749 и 1771 г., кърджалийските разорения през 1792, 1794 г. и по-късно, както и изчерпването на достъпните рудни залежи в Етрополския балкан, довели до икономическото и културното западане на Правец. Замирането на занаятите, свързани с металообработването, принудило местните жители да потърсят нов поминък в земеделието и скотовъдството – най-вече в овчарството, покрай което впоследствие се развили кожарството, козинарството, обущарството и др. Вероятно с тези събития е свързано и изоставянето на старото поселище на възвишението Черковище и пръсването на местното население из махали и колиби в Правешката котловина, в широките граници на съвременния град.
Правец бързо се съвзема от катастрофалните икономически сътресения и обществените катаклизми, разтърсващи западащата Османска империя – последвалите кърджалийски грабежи и разорения. Правчани противодействали на анархията с образуването на доброволческа чета – „хайта”, която пресрещала кърджалиите в планинските теснини и ги обръщала в бягство. След Кримската война (1856 г.) правчани, подучени от първенците Илчо Благов и Стамен Вълков, се опълчват срещу ангарията. Те категорично отказали да работят даром в чифлиците на златишките бейове. Въпреки съпротивата на бейовете и репресиите, ангарията била окончателно премахната.
В настъпващата епоха на Българското Възраждане правчани проявяват живото си национално чувство, нестихващия си порив за свобода и жажда за учение и просвета. Първото килийно училище в Правец е отворено през 1820 г. в дома на поп Тодор и е едно от най-старите в този край. Правчани издигат нова черква върху развалините на разрушения при кърджалийските набези храм през 1853 г., и възстановяват в 1866 г. манастира „Св. Тодор Тирон” в покрайнините на селището.
След изоставянето на Етрополския проход като главна транспортна връзка между северна и югозападна България и прокарването на т. нар. Мидхадов път (София – Русе) през Арабаконашкия проход и през Лакавишката клисура при Правец през 1866 г., правчани бързо устройват в северната покрайнина на селото покрай новия главен път една редица от ханове, влезли в историята под името Правешко-чепилските ханове. За няколко десетилетия ханджийството се превръща в основен поминък на значителен брой правчански семейства.
През 1870 г. В. Левски основава в селото, в дома на поп Марко Тодоров, Частен български революционен комитет „Рушид Ходжоолу” – един от най-дейните в редиците на Вътрешната революционна организация. Главни дейци на комитета били Цветко Вълков, Продан Цолов Табака, Илчо Табака, Саво Вълков, Тодор Цолов Топалски, Генчо Вълков Топалски, Иван Станев Чобана, свещеник Марко Тодоров и др. Апостолът на свободата на два пъти посещава Правец. Тук се разискват важни за освободителното движение въпроси, като повдигането на бунт в Македония.
Правец и ханът на председателя на месния ЧБРК Цветко Вълков се превръщат в щабквартира на помощника на Левски Димитър Общи. В Правец е уточнен планът за обира на турската хазна в Арабаконак през есента на 1872 г., а ханът на Цветко Вълков служи за база на четата, извършила обира. В състава й, освен тетевенските колибари, участват и трима правчани – Цветко Вълков, Никола Цветков и Вълко Цолов. Овчарят Вълко Цолов Топалски (23 г.) завежда четата до мястото на засадата. След като османската полиция попада по следите на заговорниците и разкрива участниците в обира, тримата правчани са изпратени на заточение в Аргана Мадени, Мала Азия, където, оковани, са поставени при най-тежки условия. Вълко Цолов и Цветко Вълков намират там смъртта си, за което известява и издаваният от Ботев в-к „Свобода”. Саможертвена е постъпката на поп Марко Тодоров, също замесен в обира, който се отравя, за да не предаде другарите си.
Голям е приносът на жителите на селото в освободителните борби на българския народ. Свободолюбивите правчани Васил Пенчов и Иван Пейов – Маруша участват в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Драган Йотов от Правец е сред двестате четници на Ботев. Единадесет правчани се включват в Сръбско-турската война в четата на Филип Тотю – това са Васил Стаменов Вълков, Васил Йотов, Драган Йотов, Дончо Йотов, Иван Цветков, Иван Илиев, Иван Петков, Марин Цанов, Недко Йотов, Петър Ценов и Христо Николов – значителен брой за едно селище като Правец. Десетима са в редовете на Българското опълчение през Освободителната война 1877 – 1878 г.: Васил Стаменов Вълков, Иван Цветков, Илия Драгиев, Дончо Йотов, Христо Николов, Иван Петков Клисаря, Петър Ценов, Васил Стоянов, Марин Цанов и Петър Вълков.
На 10 и 11 ноември 1877 г. планинската позиция край Правец се превръща в театър на ожесточени бойни действия между настъпващия отряд на генерал Гурко и укрепилите се войски на Мехмед Али паша. Изтласкването на турците от тази стратегически важна позиция довежда до отварянето на пътя към София.
Освобождението заварва Правец като най-голямо село в Орханийска (Ботевградска) околия, равняващо се по население (2 273 д. през 1881 г.) на околийския център Орхание и доближаващо по брой на учениците (160) градовете Етрополе, Троян и Тетевен. Населението се препитава главно със земеделие и търговия (разказват, че софийският мютесариф (областен управител) запитал орханийските (ботевградските) търговци дали в техния град има чужди търговци - френци, гърци или евреи да им развалят алъш-вериша: "нямаме - отговорили те, - но пък имаме правчани!"). Развито е овощарството – прочута е и правешката сливова ракия. Селото се слави с производството на хубавата правчанска каймак боза, а мнозина от жителите му упражняват бозаджийския занаят из градовете и селата на Дунавската равнина. Постепенно обаче селото запада и дава много изселници в гр. Орхание (Ботевград), из градовете на Дунавската равнина и в София. Известен брой семейства се изселват в Добруджа (Исперих, Дулово). През 1956 г. населението на Правец брои едва 941 души.
След 9 септември 1944 г. селото бързо променя облика си – благоустроява се, изграждат се много обществени сгради. В Правец е изграден и Комбинатът по микропроцесорна техника.
Правец е родно място на Тодор Живков, дългогодишен лидер на БКП (1956 – 1989 г.), министър-председател (1962 -1971) и председател на Държавния съвет на Народна Република България (1971 - 1989).
Правец е признат за град по случай 1300-годишнината на Българската държава с указ на Държавния съвет на НРБ от 16 октомври 1981 г. (© Floriantvs Viarectensis)
[редактиране] Правешки гербове
По време на социализма Правец е обявен за град - по повод 1300-годишния юбилей на Българската държава (16 октомври 1981 г.), след което получава и герб. Емблемата на града вклюва няколко елемента, като основният от тях е силуетът на родната къща на Тодор Живков - представляваща типичен образец на традиционния за този край дом от епохата на Възраждането. За девиз е възприет цитат от слово на Тодор Живков: "(Моето родно село Правец е) от памтивека бунтовно гнездо". След промените в началото на 90-те години на 20 век град Правец се сдобива с нов герб. Този път в емблемата на града като основен елемент е поставен стилизиран златен лъв (lion passant) от епохта на Шишманова България на червено поле - този избор е повлиян от факта, че Правешкият край е едно от последните огнища на съпротива срещу настъпващите османски завоеваели (на границата на землищната граница на Правец се намира историческата крепост "Боженишки Урвич", защитавана от севаст Огнян, който - съгласно съхранения скален надпис - поддържал "вярата на Шишмана царя"). Новият девиз "по правия път нагоре" кореспондира с името "правец", което на старобългарски означава "прав път".
 |
|
[редактиране] Религии
[редактиране] Политика
[редактиране] Икономика
[редактиране] Обществени институции
ГПЧЕ "Алеко Константинов"
ГПЧЕ "Алеко Константинов" е многопрофилна гимназия с 25-годишна история. Настоящият директор е Цветанка Щерионова. В гимназията има около 800 учащи и близо 100 учители и персонал. Всяка година след седми клас биват приети 5 класа с по 26 деца, разпределени както следва - 2 английски, 2 френски и 1 немска паралелка, а след осми клас - с професионалните специалности Хотелиерство и Екскурзоводство. В гимназията има модерна техника - 3 комютърни и една мултимедийна езикова зала, басейн, 2 физкултурни салона и няколко площадки. Изключителното на училището е, че сред учениците съществува социална организация - има няколко клуба по интереси, обществени и други ангажименти.
[редактиране] Обучение по програми на City University
Сити Юнивърсити (град Белвю, щата Вашингтон, САЩ) предлага съвместно обучение в България чрез акредитираното Международно висше бизнес училище, Ботевград в неговите учебни бази в Правец и в София.
В Правец по съвместните програми (интернет адрес City University website) се изучават 5 специалности с бизнес насоченост, като студентите придобиват степен бакалавър по бизнес администрация (BSBA). Училището разполага с модерна учебна база, оборудвана със съвременни компютърни технологии и голямо разнообразие от модерни спортни площадки. На разположение на студентите са две луксозни общежития, като във всяка стая има телефон, интернет и кабелна телевизия. Първото общежитие е построено през 2002, а второто - през 2005 г. Активно функционира Студентският сенат - организация, която се занимава с дейности в интерес на всички студенти. Сенатът работи и изключително плодотворно с община Правец и нейния кмет Красимир Живков.
[редактиране] ПГ по КТС
В Правец се намира Професионалната гимназия по компютърни системи и технологии, известна и със старото си име Учебен квалификационен технологичен център по микропроцесорна техника и технологии (УКТЦ по МТТ). Звено от структурата на Техническия университет в София.
Заедно със софийското ТУЕС са единствените средни училища в България, които са тясно специализирани за изучаване на компютърни дисциплини. За прием в ПГ по КТС се държи отделен четиричасов изпит по математика в ТУ.
[редактиране] Културни и природни забележителности
[редактиране] Театри
[редактиране] Музеи
[редактиране] Редовни събития
[редактиране] Личности
- Тодор Живков, български политик и държавник.
[редактиране] Литература
- Борисова, Т., Археологически проучвания в Правешка община. Резултати, проблеми, перспективи, в: Исторически корени и културно наследство на община Правец, сборник, изд. ИМ – Правец, 2006.
- Генов, Ц., Освобождението на Правец, Правешки глас, год. VIII, 1977 г., бр. 11
- Гочева, Зл., Домарадски, М., Антични следи в Ботевградския край, в: Боженишки Урвич, сборник, С., 1979.
- Дуковски, Ив., Епопеята при Правец. 1877 г., в. Правешки глас, год. I, 1970, бр. 10.
- Дуковски, Ив., Из нашето минало, в. Правешки глас, год. IV, май 1973, бр. 5
- Енциклопедия България, С. 1986
- Ковачев, Р., Опис на Никополския санджак от 80-те години на ХV в., НБКМ, С., 1997.
- Монински, Хр., Бащино огнище. Правец, С., 1970.
- Монински, Хр., Бончев, М., В подножието на Градище. Историко-документален очерк за село Правец, С. 1978.
- Монински, Хр., Правец, пътеводител, поредица Малка туристическа библиотека, С. 1987.
- Павловска, Цветана. Правец в национално-освободителното движение, Известия на българското историческо дружество, кн. ХХХVІ, София 1984, с. 65-84
- Павловска, Цв., Частният български революционен комитет в Правец, Военноисторически сборник, бр. 1, 1983.
- Попиванов, Г., Из миналото на Орханийска околия, С., 1934.
- Тацов, Ал., Под стряхата на историчната истина. Етрополе – Златица – Орхание (1865 – 1866), С., 1934.
- Хасове, зиамети и тимари в Никополския санджак, факсимилета, ИБИ, т. ХІІІ, С., 1966.
- Ценов, П., Орхание и Орханийско, С., 1926.
- Цветков, П., Правец във вековете на османското владичество. Промяната и приемствеността в местоположението и името на селището, в: Исторически корени и културно наследство на община Правец, сборник, изд. ИМ – Правец, 2006.
