Дойран

от Уикипедия, свободната енциклопедия

За селото и дема в Гърция вижте Дойран (Гърция) и Дойран (дем).

Дойран (паралелно име Полин, Поленин, Полянин, варианти Дорян, Догрян, на македонски литературен език: Дојран, на гръцки: Δοϊράνη, Дойрани) е исторически град в Македония, разположен на югозападния бряг на Дойранското езеро, разрушен напълно през Първата световна война. Днес името Дойран носят три села:

• курортното село Стар Дойран (800 жители), център на Община Дойран в Република Македония, разположено на мястото на историческия град,

• възникналото след Първата световна война година село Нов Дойран (1200 жители) в Република Македония, разположено на 5 километра северно от стария град,

• село Дойран (183 жители), център на Дем Дойран в Ном Кукуш в Република Гърция, разположено на югоизточния бряг на Дойранското езеро на мястото на старата Дойранска гара.

Съдържание 1 География 2 История 2.1 Пеоните и Тауриана 2.2 Средновековие 2.3 Османско владичество 2.3.1 Възраждане и борба за българска църква 2.3.2 Революционни борби 2.4 Дойран през Балканските войни 2.5 Дойранската епопея 2.6 Възстановяване и съпротива срещу сръбската власт 3 Нов Дойран и Стар Дойран днес 3.1 Забележителности 4 Етимология на името Дойран 5 Легенди за името на града 6 Личности 6.1 Родени в Дойран 6.2 Починали в Дойран 7 Вижте още 8 Външни връзки 9 Бележки

[редактиране] География

Дойранската котловина е разположена в югоизточния край на Република Македония и Северна Гърция. Обградена е от планините Беласица от север, Круша от изток и ниските ридове Кара тепе, Дуб и Поския от запад. Най-ниските части на котловината са заети от Дойранското езеро. Между езерото и първите склонове на Беласица е разположена местността Гльолбаш или Главата на езерото (днес в Гърция), през която текат реките Коджа Су, Николичка и Поповска. Към котловината водят два прохода - от изток Дуат тепе (между Беласица от север и Круша от юг) и от запад Дервент. Котловината е отворена от юг и в нея преобладава средиземноморският климат с топло и сухо лято и меки зими. Поради този климат в котловината растат всякакви житни и зеленчукови растения и средиземноморските овошки, като смокини. Езерото е богато на риба - червеноперка, сом и други.

[редактиране] История

[редактиране] Пеоните и Тауриана

Първите засвидетелствани от античните автори обитатели на района около Дойранското езеро (в античността Празиас или Празиада) са пеоните. Хипократ в 5 век пр.н.е. пише, че страната около Празиас е гореща и блатиста и страда от много наводнения. Жителите й живеят в къщи от дърво и тръстика, построени в самата вода и използват лодки еднодръвки. Херодот също в 5 век пр.н.е. казва в Пета книга на своята „История“, че пеоните около езерото Празиас, тогава заемащо почти цялата Дойранска котловина, са многоженци и живеят в къщи върху наколни платформи, до които се стига по един единствен тесен мост.^[1] Дори в 19 век сър Джон Лъбок барон на Ейвбъри споменава, че румелийските рибари, живеещи около езерото Празиас живеят в дървени къщи, построени над водата, подобно на тези от времето на Херодот.^[2]

Във 2 век пр.н.е. на брега на Дойранското езеро вече има град наречен Тауриана, споменат от Страбон в прочутата му „География“. Градът влиза в границите на Македонската държава, а след падането й е част от Римската империя и по-късно от Византия. Тауриана е разположен в местността Топлец, на северозападния брят на езерото, където още в началото на 20 век са открити много гръцки гробници и надписи.

[редактиране] Средновековие

След заселването на славяните на Балканския полуостров някъде към 9 век Тауриана може би вследствие на епидемия от холера е изоставен и градът се премества няколко километра на юг на мястото на днешния Стар Дойран, като получава ново име Полин - име, което се използва от българското население до унищожението на града.^[3] През Средновековието градът е на границата между България и Византия и често влиза ту в едната, ту в другата държава.

В 1332 година градът е завоюван от сръбския крал Стефан Душан, а след разпадането на Душановата държава в 1355 година, Полин влиза в малкото феодално владение на Богдан, чиято столица е крепостта Женско (Гинекокастрон). След разгрома на Вълкашин и Углеша Мърнявчевичи от османските турци в битката при Черномен през 1371 година пътят към Македония е отворен и Полин е завоюван през зимата на 1371/1372 година от османския пълководец Евренос бей.

[редактиране] Османско владичество

С появата на османските турци се появява и новото име на града Дойран. Във втората половина на 15 век Дойран е център на нахия от няколко селски общини. В 1519 година според запазени османски документи в Дойран живеят 232 семейства, от които само 3 са мюсюлмански, останалите 229 християнски. През 17 век османският пътешественик Евлия Челеби пише за Дойран: „Цялата му рая е от гръцки и български неверници. Мюсюлманите са малко, а мнозинството са християните.“^[4] Войните с Унгария и Хабсбургите от 16 и 17 век допринасят за икономическия просперитет на града, който постепенно се превръща във важен занаятчийски център. С този възход през 17 век постепенно се променя и демографската картина на града след масово заселване на турско население. Така Дойран придобива традиционния си и за по-късния период вид на град от две части - долен град - Вароша, където живее християнското население и горен, където живее турското и циганското мюсюлманско население.

Градът е изграден амфитеатрално в стила на Цариградската и Солунската архитектура и тъй като напомнял на Солун го наричали Малкият Солун. Има калдъръмени улици, водопровод с чиста вода, каптирана от изворите над града и доведена до много градски чешми чрез керамични тръби, градска баня - хамам, който обслужвал всички жители - мъже и жени, християни и мюсюлмани, три църкви и три джамии, няколко училища и часовникова кула.

[редактиране] Възраждане и борба за българска църква

Към 18 век Дойран вече напълно придобива облика на голям търговски център. В турски документи и в рапортите на френските консули в Солун се говори за панаир в Дойран, който привличал търговци от цялата околия. Започва да се развива и търговия с Австрия и други европейски държави. Много дойрански търговци се заселват във Виена, един от които е известният Кирил Николич, дал голям принос за просветата в града чрез изпращане на парични средства за помощ на бедните деца в дойранското училище. В Дойран в края на 17 век е роден големият български зограф и поет Христофор Жефарович. Една султанска заповед от 1751 година сочи Дойран като център на хайдутство.

Стопанският възход на Дойран е още по-забележителен през първата половина на 19 век, когато не само жителите на града се увеличават (над 2 000 в средата на века), но и градът става административен и стопански център на Дойранската каза. В Дойран е роден архимандрит Теодосий Синаитски, основал първата българска печатница в Солун в 1838 година. В 19 век Дойран е главен град на Поленинско-Кукушката епархия и постепенно става един от центровете на българското движение за църковна независимост. В 1848 година Йордан Хаджиконстантинов Джинот се опитва да отвори българско училище в Дойран, но е изгонен от гръцкия владика Антим, който му заявява: Аз виждам, че си дошъл тук да размиряваш българите. До довечера да се махнеш от града. В писмо до „Цариградски вестник“ Джинот говори за духовното невежество на македонските българи: ...они са Болгаре юрукопомаци, сос греческа литература са погрузени... Дорян, Кукуш, преку Вардар Воден...^[5]

В 1848 година дойранци построяват с доброволни помощи голямата катедрална църква „Свети Илия“, чийто архитект е Георги Новаков от велешкото село Папрадище. С разгорещяването на борбата на българите за самостоятелна църква Цариградската патриаршия назначава в 1848 за владика в Дойран Милетий, известен противник на българското богослужение и българското образование, наречен от населението Дели Милети (Лудия Милети) заради развратното си поведение. Но българската партия в града, начело с видните граждани Киро Ристенин, Коста Ичков, Хаджи Дине, Христо Бързицов, Костадин Кьосев и Дине Ампов, успява да спечели в някои празнични дни в катедралния храм да се чете на български.

В 1856 година няколко дойрански чорбаджии условят за учител в Дойран светогорския монах Арсений от Галичник, който за пръв път освен на гръцки започва да преподава два дни в седмицата и на български език. С това училище започва и възраждането на българщината в Дойран. След две години Арсений е уволнен от гръцкия владика. Градът на няколко пъти е посещаван от Димитър Миладинов, по това време учител в Кукуш, във връзка с неговата идея за отваряне на българска гимназия в Кукуш. И под негово ръководство на 8 юни 1858 година 29 български първенци от Дойран и Кукуш се обръщат с прошение към руския император, като молят да се разреши събирането на помощи в Русия за откриването на българска гимназия в Кукуш и за обзавеждането на български църкви.

След дълга борба с владиката Милетий и след като населението в епархията, водено от будните кукушани, заплашва с уния, през 1859 година Милетий е отзован и на 29 октомври Партений Зографски е ръкоположен за Поленински епископ. Унията все пак се осъществява през 1860 година и макар в Дойран тя да не успява да спечели поддръжници, малка част от населението в епархията й остава вярна дори и след като през юни 1861 водачите на униатското движение - Йосиф Соколски и Драган Цанков се отказват от нея. Партений Зографски отваря в Дойран отделно българско училище, в което преподава по Ланкастърската метода Киро Ристенин.

В 1863 година австрийският консул Йохан Георг фон Хан в „Пътуване в районите на Дрин и Вардар, предприето в 1863 година“ пише за Дойран: Дойран е седалище на полянинския архиепископ, който зависи от архиепископа на Солун. Има 600 мохамедански, 450 българско-християнски, 15 влашко-християнски, 25 еврейски и 25 цигански къщи.^[6]

След като опасността от разрастване на униатството отшумява, през 1868 година Патриаршията отзовава Партений Зографски и отново връща в Дойран Милетий, който веднага издейства от турските власти арестуването на Киро Ристенин и се опитва да затвори българското училище. Ристенин е заместен от помощника си Христо Телятинов, а българските първенци пращат писмо до Цариградското българско читалище, в което молят да им бъде изпратен учител. От Цариград изпращат младия Стоян Михайловски, който заедно с помощника си Телятинов между 1872 и 1873 урежда образцово българско училище и читалище в Дойран. В 1872 след основаването на Българската екзархия в града е основана и самостоятелна българска църковна община с председател хаджи Дине Хаджидимитров и видни членове Киро Ристенин, Коста Ичков, Христо Бързицов, Коста Ахтаров, Хаджи Киро, Костадин Кьосев и други. В 1873 година обаче Михайловски е арестуван от османските власти и българското училище е затворено.

Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката от 1873 в Дорян има 815 домакинства с 1 012 мюсюлмани и 1 524 българи.^[7]

В гръцкото училище в Дойран преподава Христо Мачуковски на гръцки и на български до 1878 година. Българско училище е отворено от Екзархията отново през 1880 година. След основаването на Екзархията наследилите Милетий патриаршески владици Теоклит (1882-1886), Герасим (1886-1888) и Йоаким не позволяват на българите да ползват черквите в града и българите започват на всеки празник да ходят да се черкуват в съседното село Владая (днес Акритас, Гърция). В 1888 българската община построява отделна църква до езерото, която им служи до 1908 година. В града се учредява и българско девическо училище, а мъжкото прераства в прогимназия.

Според решенията на Берлинския конгрес през 1878 година Дойран с цяла Македония остава в рамките на Османската империя.

[редактиране] Революционни борби

В 1894 година учителят Антон Костов получава писмо от своя съученик от Солунската българска гимназия Гоце Делчев за основаване на комитет на ВМОРО в града. На Великден 1895 година лично Гоце Делчев основава революционния комитет в Дойран. След като Антон Костов е преместен за учител в Гевгели начело на комитета застават Никола Минцев, Никола Хаджитанев и Нако Илиев. Четите на ВМОРО за кратко време очистват района на Дойран от вилнеещите турски разбойнически шайки и обуздават произвола на турските власти. Дойран влиза в Първи Солунски революционен окръг и дава много четници на революционната организация. Убиецът на румънския журналист от куцовлашки произход Стефан Михайляну - събитие за кратко изправило в началото на 20 век България и Румъния на прага на войната - е дойранецът Кольо Прочков. В Дойранско революционната организация води борба и срещу гръцката и сръбска пропаганда. В Дойран е убит видният гъркоманин Дели Григор, а в село Патарос сърбоманският поп Янко.

Удар върху Дойранския комитет на ВМОРО нанасят Валандовската афера от 1899 и особено Солунската афера от 1901, след която са заточени Антон Костов, Никола Минцев, Никола Текелиев и Никола Хаджиташев. Ръководството на Дойранския комитет е поето от Георги Кулишев и Тенчо Тенчев.

В 1900 година според Васил Кънчов в Дойран живеят 4 000 българи християни, 2 300 турци, 160 евреи и 320 цигани.^[8]

Поради преобладаващото турско население в града Дойран не взима активно участие в Илинденското въстание. След въстанието ВМОРО освен срещу османската власт започва борба и с нахлуващите в Дойранско гръцки андартски чети, които намират опора в отчасти гъркоманските села Валандово и Богданци.

По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев в 1905 година в Дойран живеят 2 072 българи екзархисти, 1040 патриаршисти гъркомани и 160 патриаршисти сърбомани.^[9]

Според Кирил Хаджидинев около 1910-1912 година Дойран има 1 600 - 1 650 къщи, половината от които турски, 500 български православни, 150 гъркомански, 20 сърбомански, 60 цигански, 40 - 50 еврейски и 10 български протестантски. Градът има население от около 7 500 - 8 000 души, от които 3 000 българи, 700 гъркомани, 50 - 60 сърбомани, 200 цигани, 100 евреи и останалите турци.^[10]. Сходни числа дава и Георги Трайчев в „Дойран и неговото езеро“.^[11]

В 1901 година българите в Дойран построяват ново прогимназиално училище, наречено „Екзарх Йосиф І“, а през 1911 година печелят от гъркоманите и катедралната църква на града „Свети Илия“. Патриаршистите си построяват нова църква от другата страна на рекичката на запад от „Свети Илия“, която е известна като Гръцката църква.

През август 1912 година, вторник пради байрам членът на ВМОРО Борис Демирджиев извършва бомбен атентат на пазара в Дойран, при който са убити между 35 и 50 души.

[редактиране] Дойран през Балканските войни

Дойран е освободен след 541 години османска власт през октомври 1912 година от части на Седма рилска дивизия, като местната чета на ВМОРО, начело с подпоручик Левтеров действа в тила на османските войски. В града е въведено българско управление с избрани от народа представители, а околията е включена административно към Кукушки окръг. Сто и двама души от Дойран се включват в новосъздаденото Македоно-одринско опълчение.

Градът се радва кратко на свободата си. През Междусюзническата война две гръцки дивизии настъпват пред Дойранските възвишение към позициите на трета бригада от Трета балканска пехотна дивизия, командвана от полковник Коста Каварналиев. Планът на гръцкото командване е чрез пробив край Дойран да си осигури бърз и безпрепятствен преход към Струмица, а оттам през Дупница към София. С цената на живота на полковник Каварналиев и половината от личния състав на двата полка от балканската дивизия, гърците са спрени, но българските части са принудени да се изтеглят. На 5 юли гръцките войски влизат в Дойран и извършват страшно клане. „В Дойран разлагащите се трупове издаваха такава смрад и воня, че не можехме да спрем повече от няколко минути“, пишат кореспондентите на френския вестник „Мир“ на 18 юли 1913.^[12] По Букурещкия договор градът остава в Сърбия, а гарата му в Гърция (днешното гръцко село Дойран).

След Междусъюзническата война Дойран започва бързо да запада, вследствие на загубата на икономическия хинтерланд на града и емиграция на населението - по-голямата част от турското към Турция, а значителна част от българското към България, предимно в Струмица. Към края на 1913 година в Дойран остават около 4 000 жители.

След установяването на сръбската власт ВМОРО възобновява дейността си в Дойранско и изгражда в града разузнавателен пункт, начело с Аргир Манасиев. Сръбските власти започват терор над българското население и принуждават голяма част от българската интелигенция да напусне града. Учителите дойранци Тома Захов и Никола Янишлиев, например, са прогонени в България защото отказват да подпишат декларация, че са сърби.^[13]

[редактиране] Дойранската епопея

Основна статия: Дойранска епопея

След намесата на България в Първата световна война Дойран е отново освободен, този път от сръбска власт, на 19 ноември 1915 година от Втора пехотна тракийска дивизия, като българските части са посрещнати с неописуем ентусиазъм, цветя и викове ура. След спирането на българското настъпление на сръбско-гръцката граница от страна на германското командване, Дойран се оказва на самата фронтова линия и през пролетта на 1916 година цялото население на града е евакуирано в Струмица и Валандово.

В следващите три военни кампании - 1916, 1917 и 1918, съглашенските войски правят пет опита да пробият българската отбрана при Дойран, като и петте завършват с неуспех на Антантата и огромни жертви. Особено тежка и кръвопролитна е последната Дойранска битка през септември 1918 година, когато българската Девета пехотна плевенска дивизия, под командването на генерал Владимир Вазов, отблъсква настъплението на четири английски и две гръцки дивизии.^[14]

В жестоките боеве през Първата световна война целият град Дойран е почти напълно разрушен от съглашенската артилерия и по-голямата част от населението му се изселва в България.

По Ньойския мирен договор 1919 година Дойран остава в Кралството на сърби, хървати и словенци.

[редактиране] Възстановяване и съпротива срещу сръбската власт

След разрушаването на града около 80-90 рибарски семейства в 1919 - 1920 създават ново селище на 5 километра на север в местността Топлец, в близост до основите на стария Тауриана и го наричат Нов Дойран. Сръбската власт се опитва да колонизира района и създава с 29 сръбски семейства селото Сретеново. Постепенно хората започват да се завръщат и в стария град Дойран и по традиционни причини административният център е разположен в него, положение запазено и до днес. Така започва паралелното съществуване на двете силно свързани и като традиция, и като име, и като икономика населени места - вече селата Стар и Нов Дойран.

Дойранци участват активно в съпротивата на ВМРО срещу новите сръбски окупатори. През 1919 година девет души от Дойран се подписват под Манифеста на македонските студенти до Великите сили за оставяне на Македония в границите на България. Дойранецът Илия Бугарчев е сред основателите на Студентското дружество „Вардар“. Дойранците Димитър Гюзелов и Йордан Сапунджиев са основатели и основни фигури в ММТРО и са осъдени на Скопския студентски процес през 1927 година, а лидерът на ММТРО в Дойран Никола Чакъров е застрелян. В Дойранско действа четата на войводата Йосиф Киров. На 17 юни 1929 година четата е открита близо до връх Висока чука над Дойранското езеро. Деветимата четници на ВМРО оказват няколко часа съпротива на сръбската жандармерия и при пробиването на блокадата загиват войводата Йосиф Киров заедно с още двама четници. Сръбските потери дават 13 убити, в това число и командирът им капитан Желкович.

През април 1941 година Дойран е освободен за трети път и влиза в България като околийски център до есента на 1944 година, когато влиза в рамките на нова комунистическа Югославия.

[редактиране] Нов Дойран и Стар Дойран днес

Стар Дойран
Данни
Население:	800 (2002)
Надм. височина:	130 м
Геогр. положение:	41° 11' 15'' сев. ш. 22° 43' 15'' изт. д.
Пощ. код:	1487
Тел. код:	034

Нов Дойран
Данни
Население:	1 200 (2002)
Надм. височина:	130 м
Геогр. положение:	41° 13' 14'' сев. ш. 22° 42' 22'' изт. д.
Пощ. код:	1487
Тел. код:	034

Днес от македонската страна на Дойранското езеро има четири, почти свързани селища: от север на юг - Николич, Нов Дойран, Стар Дойран и Сретеново, в които живеят над 4 000 жители. Стар Дойран, разположен на мястото на историческия град, е курортно село с 800 жители и е център на Община Дойран, а Нов Дойран, село възникнало след Първата световна война на 5 километра северно от стария град, днес има около 1200 жители.

Основният поминък в района продължава да е рибарството, като освен риболова с мрежи дойранци практикуват и стария изключително атрактивен начин за ловене на риба с помощта на корморани. От средата на 50-те години населението в селищата по крайбрежието на езерото започва да се занимава и с туризъм, който силно се развива през 80-те.

От началото на 90-те районът навлиза в период на икономически упадък, свързан и с катастрофалното свиване на езерото и надвисналата над него екологична катастрофа. От началото на 21 век екологичното равновесие в екорегиона се стабилизира и езерото вече е с ниво почти равно на това отпреди 1988, което води и до увеличаване на заетостта през туристическия сезон.

[редактиране] Забележителности

• Развалините на изградената от дойранци в 1848 катедрална църква „Свети Илия“, надвиснали над пътя покрай езерото, дълги години напомнят за разрушаването на града. Днес Република Македония е започнала проект за възстановяване на Дойранската катедрала.

• Старата сравнително запазена турска часовникова кула. Развалини от големия хамам и от турска чешма.

• Природонаучен музей, с езкземпляри от дойранската флора и фауна.

• Манастирският комплекс „Свети Партений Заграфски“, състоящ се от манастира „Света Мария Магдалена“, в който има храм посветен на руските светители новомъченици - царското семейство на цар Николай ІІ Романов и два малки храма „Свети Максим Изповедник“ и „Свети Григорий Палама“.

• Развалините на Тауриана в местността Тополец край Нов Дойран.

• Край езерото всяко лято през август се провежда традиционният музикален и театрален фестивал „Полински нощи и зори“ (на македонски литературен език „Полински ноќи и зори“).

[редактиране] Етимология на името Дойран

Името Дойран има няколко алтернативни етимологии:

• Според една теория името е видоизменена форма на името на античния град Тауриана, разположен на мястото на днешното село Нов Дойран. Тауриана произлиза от старогръцкото ταύρος (таурос), бик, което възхожда към индоевропейското *teur- от корена *teu- дебел, силен.^[15]

• Според друга теория етимологията на името е от турската дума далян, която показва място богато на риба.

[редактиране] Легенди за името на града

• В Дойран е запазена следната легенда за завоюването на града:

Войската на Евренос бей дошла от изток между планините Беласица и Круша. Било зима и езерото било замръзнало и покрито с дебела снежна покривка. Изглеждало като голямо равно поле. По нареждане на Евренос бей войската минала напряко през полето и стигнала до град Полин. Гражданите видели турците и се зачудили откъде са дошли. Евренос обяснил, че са дошли през полето и посочил езерото, а гражданите на Полин му казали, че това не е поле, а замръзнало езеро, изглеждащо като поле. Беят разбрал, че с войската си е имал страшен късмет и наредил богато угощение за войниците. Яли и пили три дни и три нощи. И когато беят питал войската дали са доволни, те му отговаряли „Доюрдум“ (наядох се) или „Доюрмак“ (наяждане) или „Доюран“ (наяден). От тези думи произлязло и името Дойран.

• Друга легенда е свързана с момата Дойрана и хубавия Лабин:

В града имало една хубава мома, която се казвала Дойрана. Тя била влюбена в овчарчето Лабин. Една неделя в града се виело хоро, на което били хванати всички моми и ергени. Там била и Дойрана с Лабин. Изведнъж се появил харамбашията Джемо, който като видял хубавата Дойрана я грабнал, а Лабин тежко ранил със сабята си. Но Дойрана скочила от коня и изтърчала към Лабин. Макар и ранен тя успяла да го довлече до езерото, и за да не попаднат в ръцете на Джемо двамата се удавили във водите му. От тогава името на езерото станало Дойранско, а на града Дойран.

По тази легенда известният македонски композитор Трайко Прокопиев е написал балета „Лабин и Дойрана“, игран за пръв път в сезона 1957/58 година.

• Третата легенда също е свързана с Дойрана:

В град Полин имало една много хубава девойка, която се казвала Дойрана - висока, черноока, с кръшна снага. Дойрана със своите другарки всяка вечер отивала на чешмата, разположена в голямата равнина на изток от града. Една вечер когато Дойрана отишла за вода с другарките си на чешмата дошъл и нейната изгора, хубавият Лабин. Докато Дойрана и Лабин си говорили, другарките на Дойрана напълнили менчетата и гюмовете със студена вода и си тръгнали за дома. Дойрана и Лабин останали сами дълго време. Когато Дойрана видяла, че другарките й са си заминали и са я оставили сама, се ядосала много и набързо напълнила с вода своите менци и побързала да ги настигне, защото вече се било стъмнило и я било страх да си ходи сама. В бързането да настигне другарките си забравила чешмата отворена. Цяла нощ от чешмата текла вода и на другия ден полянци видели, че цялата долина е пълна с вода и вместо хубава поляна има езеро. Когато полянци разбрали, че Дойрана е забравила чешмата да тече цяла нощ, и че тя е виновникът за появата на езерото, го кръстили на нейното име Дойранско езеро, а града нарекли Дойран.

[редактиране] Личности

[редактиране] Родени в Дойран

• Андон Митов (1909 - 1975), български лекар
• Антон Панов (1906 - 1967), македонски драматург
• Георги Абаджиев (1910 - 1963), македонски писател и публицист
• Георги Кулишев (1885 - 1974), български политик
• Герасим Михайлов (1878-1925), деец на БКП
• Димитър Бързицов (1858 - 1931), български преводач и публицист
• Димитър Гюзелов (1902 - 1945), български революционер
• Йордан Сапунджиев, български революционер
• Никола Стоянов, (1974 - 1967), български учен
• Никола Текелиев (1876 - 1930), български учител и революционер
• Теодосий Синаитски, (неизв. - 1843) български просветител
• Христо Андонов Полянски (1927 - 1985), македонски историк
• Христофор Жефарович (неизв. - 1753), южнославянски зограф, писател и поет
• Христо Телятинов (1849 - 1913), български църковен деец

[редактиране] Починали в Дойран

• Георги Стоянов (1874 - 1917), български писател
• Луи Айер (1865 - 1916), български общественик от швейцарски произход

[редактиране] Вижте още

• Дойран (Гърция)

[редактиране] Външни връзки

• Официален сайт на Община Дойран
• Населението на Дойранска каза в края на 19 век според Васил Кънчов
• Димитър Зафиров. Отбраната при Дойран

[редактиране] Бележки

1. ↑ Херодот. История. Книга 5.
2. ↑ John Lubbock, 1865, Pre-historic Times, as Illustrated by Ancient Remains, and the Manners and Customs of Modern Savages. London: Williams and Norgate
3. ↑ Георги Трайчевъ. „Дойранъ и неговото езеро“, Македонска библиотека №2, София, 1923, стр. 6: „Българитѣ и сегашния градъ именуватъ П̀олин, само турцитѣ го наричатъ Дойранъ.“
4. ↑ Евлия Челеби. „Пътепис“. том VІІ
5. ↑ „Цариградски вестник“, 1852, бр.95-96
6. ↑ J.G.v Hahn „Reise durch die Gebiete des Drin und Wardar unternommen im Jahre 1863“, Wien 1867, 254.
7. ↑ „Ethnographie des vilayets d'Adrianople, de Monastir et de Salonique“. Constantinople, 1878
8. ↑ Васил Кънчов. „Македония. Етнография и статистика“. София, 1900.
9. ↑ D.M.Brancoff. "La Macedoine et sa Population Chretienne". Paris, 1905.
10. ↑ Кирил Хаджидинев. „Дойран. Разцветът и гибелта на един град“, С. 1960 г.
11. ↑ Георги Трайчевъ. „Дойранъ и неговото езеро“, Македонска библиотека №2, София, 1923, стр. 5: „Дойранъ до балканската война броеше 1400 кѫщи, отъ които: 700 турски, 570 български, 130 гъркомански, 15 сърбомански, 5 протестантски и 40 еврейски. Населението възлизаше до 7000 д., от които: 3000 турци и евреи, а 4000 българи.“
12. ↑ Цитирано по: Георги Даскалов. „Българите в Егейска Македония - мит или реалност“. София, 1996, стр.138.
13. ↑ Кирил Пърличев. „Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912 - 1915)“.
14. ↑ Димитър Зафиров. „Отбраната при Дойран“. Военноисторически сборник, брой 1, 2004
15. ↑ Toponomastica

Населени места в Община Дойран
Стар Дойран | Джумабос | Дурутли | Гьопчели | Куртамзали | Николич | Нов Дойран | Органджали | Севендекли | Сретеново | Фурка | Църничани | Чаушли

В портала Македония можете да намерите още много статии, свързани с историко-географската област

Тази статия е включена в списъка на избраните на 8 август 2006. Тя е призната от участниците в проекта за една от най-добрите статии в българоезичната Уикипедия.