Култ към личността

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Калкан на сграда с Йосиф Сталин

„Култ към личността“ е израз, утвърдил се в епохата на Студената война, благодарение на Никита Хрушчов и неговия доклад пред КПСС от 25 февруари 1956 година. Във въпросния документ съветският лидер разобличава Сталиновите престъпления спрямо народа и Партията, като го обвинява главно в това, че се е самозабравил и приживе, със средствата на властта си, се е превърнал в идол за масите, концентрирайки всички обществени структури около собственото си его. Характерно е, че изразът „култ към личността на Сталин“ не се употребява, а само „култ към личността“.

Плакат с Мао Дзедун

„Култът към личността придоби чудовищни размери главно поради факта, че Сталин всячески поощряваше възвеличаването на своята персона... Една от най-характерните прояви на самовъзхвала и отсъствие на елементарна скромност у Сталин бе неговата "Кратка биография", излязла през 1948 година. Тази книга е образец за обожествяването на човек, превръщането му в непогрешим мъдрец, най-велик вожд и несравним пълководец на всички времена и народи“, казва Хрушчов, като се аргументира със схващанията на Маркс и Енгелс относно култа към личността.

„Великите водачи“ са феномен, свързан с тоталитарните режими. За тях са характерни неограничена политическа и военна власт, и усилена пропагандна дейност в тяхна полза (портрети с лика им, паметници, банкноти, медали и всякакви други почти религиозни изрази на преданост). „Великите водачи“ се титлуват „Вожд и учител“ „Баща на народите“ „Баща на нацията“ и подобни. Освен Сталин, обект на подобно отношение стават диктатори като Хитлер, Ким Ир Сен, Кемал Ататюрк, Йосип Броз Тито и Мао Дзедун.

[редактиране] България

Марка с лика на Димитров от 1949 г.

В България комунистическият лидер, „Вожда и учителя на българския народ“ Георги Димитров представлява подобен пример. След смъртта му неговото балсамирано тяло се съхранява в мавзолей до 90-те години на 20 век. Град Димитровград носи неговото име, Перник е временно прекръстен на Димитрово по същата причина. Връх Мусала и град Варна също са прекръщавани - на Сталин - за известни периоди от време.

Сходни култове, но подчинени на този към Димитров, съществуват и спрямо Димитър Благоев и Васил Коларов. Те често са изобразявани заедно на плакати. Благоевград носи и до днес името на Благоев, а през периода 1950 - 1966 г. град Шумен се е казвал Коларовград. След смъртта на Димитров и Коларов има опити за налагане на култ и към личността на Вълко Червенков.

Живкова, 1982 г.

Следвайки политиката на КПСС, култът към личността е отречен на Априлския пленум през 1956 г. Въпреки това, в последствие се развиват многобройни, макар и по-умерените форми на култ към личностите от семейството на Тодор Живков, държавен и партиен ръководител от въпросната година до промените през 1989-а. Особено любопитни са не толкова тези, посветени на него и съпругата му Мара Малеева, колкото свързаните с дъщеря им, Людмила Живкова. Образът, който тя гради, е на просветената и културна водачка на нацията - неслучайно Националният дворец на културата и Националната галерия за чуждестранно изкуство в София са наречени с нейното име.

[редактиране] Други култове

Исторически първият култ към личността е към древноегипетския фараон Ехнатон. Въпреки че тогава терминът не е съществувал, Ехнатон прокламира себе си за бог и въвежда култ към бога, т.е. себе си.

Крайно театрален е култът, който първият римски император, Октавиан Август, изгражда около своята особа. Освен административната и военната власт, той си присвоява позицията на върховен жрец (pontifex maximus) и званието „баща на отечеството“ (pater patriae). В негова чест се издигат храмове, на всеки пет години жреците и консулите задължително отправят тържествени молебени за личното му благоденствие и пр.

В империята на Александър Македонски, култът към личността му е бил повсеместен. В много от завоюваните територии е имало градове с име Александрия, въпреки, че в историята е останал един. Той първи е изсякъл образа си на монети (има учени, които твърдят, че двамата тракийски владетели Сараток и Меток са го изпреварили).

Югославия след Втората световна война се управлява от Йосип Броз Тито, който създава култ към себе си по примера на Сталин, независимо от това, че страната се откъсва от сферата на съветското влияние именно по това време.

В Румъния диктаторът Николае Чаушеску управлява 24 години не без помощта на персонален култ, контролиран от съпругата му Елена.

В Ирак бившият пълновластен управник Саддам Хюсеин поддържа подобна политика до падането си от власт през 2003 година.

В Албания Енвер Ходжа е дългогодишен авторитарен ръководител на страната от края на Втората световна война до смъртта си през 1985. Той е първи секретар на Албанската комунистическа партия на труда. По време на авторитарното му управление страната изпада в абсолютна международна изолация, изостава силно във всяко едно отношение на стопанството, науката и обществения живот. Енвер Ходжа задейства мощен пропаганден апарат, който убеждава хората, че те изграждат уникално преуспяващ строй и че това неминуемо ще доведе до опити от другите държави за унищоването на Албания. Той издава директива за изграждането във всяко селище и място на работа на противоатомни бункири и дълги отбранителни линии с дълбоки траншеи. За няколко години Албания е покрита с над 700 000 бетони бункери, които наподобяват гъби, множество отбранителни съоръжения. Целта e в бункерите да има място за цялото населиние на Албания и те винаги да се поддържат снабдени с провизии за месеци живот в тях. Тази лудост коства доста лишения на албанския народ. Практически бункерите са неизползваеми за нищо в мирно време, а е и съмнителна пригодността им в случай на ядрена война срещу Албания. В цялата страна са разлепени негови портрети, издигнати са масивни паметници, редица обекти са кръстени на него. Той се превръща абсолют в държавата. Дори телевизията предава единствено само за него, обикновените албанци нямат възможност за подобен лукс. Парадоксален е и фактът, че Албания - страна с огромни количества естествен асфалт, има едва няколко десетки километра асфалтирани пътища - от президентския дворец до летището.

В Туркменистан, доживотен президент е Сапармурад Ниязов. Неговият образ е поставен навсякъде в държавата - от медиите до етикетите на бутилките с водка. Логото на туркменската национална телевизия е неговият профил. Двете книги, които той е написал, се изучават задължително в училищата и са настолно четиво в авто-клубовете, в обществените институции и по домовете. Институция, която не може да носи името му, се нарича на името на неговата майка. Всички сайтове трябва да имат лика на Туркменбаши. Огромна позлатена статуя, висока 15 метра, стои на подвижен пиедестал, за да може винаги де е обърнат с лице към слънцето, и така да огрява със светлина столицата. Както всички диктатори, и Ниязов е доста нисък, има ръст едва 150 см. Ниязов е написал нов туркменски химн - ода за себе си. Повече за абсурдните президентски декрети вижте на страницата на Сапармурад Ниязовв Уикпедия.

[редактиране] Съвременни култове

Боливия: паметник на Че Гевара

Понастоящем култ към личността съществува в страни като Туркменистан, Куба и Северна Корея спрямо техните лидери Сапармурад Ниязов („Вечен президент“), Фидел Кастро (от 1959 г. първи човек на правителството, партията и военните сили на Куба) и Ким Чен Ир. В рамките на много по-абстрактната и обширна световна левичарска общност един от най-трайните фетиши продължава да бъде Че Гевара.

В най-общ смисъл за „култ към личността“ в съвремието се смята и засиленото медийно внимание към поп-звезди или спортисти, въпреки че оригиналната идея предполага не спонтанно, а системно налагано отгоре и чрез средствата на политическата власт „обожествяване“ сред масите.

Сред иконите на 20 век, сп. „Тайм“ нарежда личности като Пеле, Брус Ли, Мерилин Монро, Мохамед Али, Лейди Ди. Сред героите на столетието са също майка Тереза, Андрей Сахаров и Чарлз Линдберг, което показва, че съвременната „култовост“ вече не е със задължително негативна окраска.