Мандрица

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Мандрица

Данни
Област:	Хасково
Община:	Ивайловград
Население:	75 (14/12/2006^[1])
Надм. височина:	93 м
Пощ. код:	6585
Тел. код:	03665
Геогр. положение:	41° 23' сев. ш. 26° 8' изт. д.
МПС код:	`Х`
Кмет или наместник
Име Фамилия

Мандрица (на гръцки: Μανδρίτσα, Мандр̀ица) е село в Южна България, в община Ивайловград, Област Хасково. Мандрица е известно като единственото албанско село в България.

Съдържание

1 География
2 История
- 2.1 В Османската империя
- 2.2 В България и в емиграция
3 Мандрица днес
4 Литература
5 Външни връзки
6 Бележки

[редактиране] География

Селото е разположено на десния бряг на Бяла река, в най-източната част на Родопите, на 15 километра южно от Ивайловград и на два километра западно от Луда река, която оформя българо-гръцката граница.

Мандрица е много старо село - годината на основаването му 1636 е изписана на камък до старата църква „Света Неделя“.^[2] Според легендата селото е основано от албанци християни, мандраджии, които снабдявали с продоволствие османската войска. Цариградското правителство им позволява да си изберат земя и ги освобождава от данъци. А според гръцки източници първите заселници в Мандрица идват още преди падането на Константинопол под османска власт. Основната маса албански жители се заселват в Мандрица в края на 18 век от района на Корча и в началто на 19 от областта Сули в Епир. Мандренци запазват сулиотските си носии чак до края на 19 век, когато заместват фустанеланата с тракийски потури. Женската албанска носия се запазва до масовата емиграция в Гърция през 1913 година.

В 19 век Мандрица е голяма албанска гъркоманска паланка в каза Димотика. В "Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника", издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката от 1873 Мандрица е посочено като село с 250 домакинства с 1 080 жители албанци.^[3]

В 1908 година според гръцки източници населението на Мандрица е 3 500 души „албаногласни гърци, по-голямата част от които говори и гръцки“.^[4]

Основният поминък на населението е бубарство, отглеждане на тютюн, манифактура и търговия. В Мандрица има четири мелници, 22 мелачки за сусамово олио, 1 тухларна, леарна за камбани, манифактура за газирани напитки, кожарска манифактура, бъчварница, бояджийница, много аламбици за ракия и мастика, оръжейни манифактури, бижутерии и т.н. В паланката има 20 манифактури за производство на бубено семе, които изнасят продукт за много страни.

В Мандрица има три гръцки училища - едно мъжко, едно девическо и една детска градина.

[редактиране] В България и в емиграция

В началото на 20 век в Мандрица се установява база на Гръцката въоръжена пропаганда. В паланката е формиран силогос „Уверена младеж“ и гръцки офицери организират въоръжена чета от 250 души. Мандрица е освободена от османска власт на 15 октомври 1912 година от части на Първа българска армия по време на Балканската война, но по време на Междусъюзническата през 1913 година отново е заета от османски войски. По силата на Цариградския мирен договор от септември 1913 Мандрица остава в границите на България. На 13 октомври 1913 година в Мандрица се установява чета на ВМОРО. Голяма част от жителите на селото пресичат Луда река и бягат на турска територия, където стоят като бежанци 6 месеца и след това през Цариград и Родосто се отправят за Гърция и на Цветница 1914 година една част пристига в Солун, а след един месец останалите - в Кавала.

От 480-те мандренски семейства, 40 остават в България, 100 се установяват в кукушкото българско село Хамбаркьой, прекръстено в чест на Мандрица на Мандрес, 60 в Седес (Терми), 47 в Суроти, 60 в Загливери, 50 в Мустени, Кавалско и в Калос Агрос, Драмско, 8 семейства (32 души) в Сана, на Халкидика^[5], 6 семейства в Урли (Турио)^[6], Димотишко, а останалите в Суфлу (Суфли), Протоклиси и Мавроклиси в Западна Тракия^[7] и на други места.

Българските власти настаняват в Мандрица българи бежанци от Тракия и Македония (Воденско).

В 1919 година, когато гръцката армия окупира Западна Тракия повечето бежанци от Мандрица се връщат в района на Димотика в очакване, че Мандрица ще влезе в границите на Гърция, но след като границата от Ньойския договор я оставя на българска територия те се връщат в Македония.

През 1929 година от Мандрица се изселва нова емигрантска вълна.^[8]

По време на Втората световна война повечето мандриоти от Драмско и Кавалско, които влизат в границите на България, бягат в германската окупационната зона.

[редактиране] Мандрица днес

Днес Мандрица е градче-призрак с население около 70 души. Част от населението все още говори албански език.^[9] В Мандрица са запазени стари големи триетажни кирпичени и тухлени къщи в гръцки стил, отлични представители на тракийската архитектура с резбовани тавани, балкони от ковано желязо и колонади.

В селото има две църкви. Гробищната „Света Неделя“ е малка еднокорабна сграда, строена в 1708 година - една от най-старите църкви в Източните Родопи. Селската църква „Свети Димитър“, строена в 1835, е трикорабна псевдобазилика от зидан камък с дървен покрив. В мотивите на резбования дървен иконостас има източни влияния. Част от двора на църквата е настлан с надгробни плочи на клирици. „Свети Димитър“ е частично разрушена, но има проект за възстановяването й.

През 2004 година Мандрица е включена в туристическия маршрут „Културни и исторически мистерии на Източните Родопи“.

В Мандрица и в съседните села Маточина и Сив кладенец е сниман българският филм „Мила от Марс“.^[10]

[редактиране] Литература

Бойка Соколова. „Село Мандрица. Езиково, фолклорно-етнографско и историческо проучване“. София, 1968
Μ. Μαραβελάκη, Α. Βακαλόπουλου. "Οι προσφυγικές εγκαταστάσεις στην περιοχή Θεσσαλονίκης". Ανατύπωση Εκδόσεις Βάνιας. Θεσσαλονίκη, 1993.
Απόστολος Μαϊκίδης. "Μανδρίτσα. Η κωμόπολις που έσβησε." Σημειώσεις - Αναμνήσεις - Παράδοσις. Θεσσαλονίκη, 1972.
Απόστολος Μαϊκίδης. "Ηβιοτεχνία στη Μανδρίτσα Αν. Θράκης", Θρακική Εστία Θεσσαλονίκης. Ημερολόγιο- Λεύκωμα, 4, 1985-1986.