Иван Асен II

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Иван Асен II български цар

Роден:	?
Починал:	1241

Иван Асен II е цар на България от 1218 до 1241 г. Той е син на цар Асен І. Личността на Иван Асен II е уважавана и в съседна Румъния, където той се смята за един от големите румънски средновековни владетели (под името Ioan Asan II). Основен аргумент на румънската трактовка е титлата му цар на българите и власите.

Иван Асен II идва на власт, като сваля от престола и ослепява братовчед си цар Борил. При неговото царуване границите на България отново достигат три морета. [1] Иван Асен II е известен с добре премислените династически бракове, които укрепват държавата.

С възкачването на престола на Иван Асен ІІ вътрешните междуособици в България затихват. Болярите се нуждаели от силна централна власт, за да се борят успешно срещу външните противници, които по времето на Борил успяват да откъснат големи територии от страната. Спират и продължителните войни. Всичко това се отразява благоприятно върху цялостния живот на страната. Настъпва подем в икономиката и културата. За разлика от Борил, новият владетел проявява верска търпимост и не преследва богомилите. В съответствие със започнатата миролюбива политика на Иван Асен ІІ установява приятелски връзки с унгарците — жени се за Анна Мария, дъщеря на унгарския крал Андраш II (1204-1235), и получава Белградската и Браничевската област, която българите губят по времето на Борил. Добросъседски отношения се установяват с епирския владетел Теодор Комнин. Добри са отношенията на българската държава и с латинците, които по това време се намират в твърде тежко положение, заобиколени от двете страни с врагове. Мир е поддържан и на западната граница със сърбите.

Съдържание

1 Война срещу Епирското деспотство през 1230 г.
2 Войната през 1235-1236 г.
3 Военните действия през 1237 г.
4 Семейство
5 Външни препратки

[редактиране] Война срещу Епирското деспотство през 1230 г.

В началото на ХІІІ в. се очертават два важни центъра на съпротива срещу латинските завоеватели: Никейската империя в Мала Азия и Епирската държава на Балканския полуостров. Създаването им е в резултат преди всичко на борбата на византийците срещу латинското нашествие и на тяхната решимост да отхвърлят чуждото господство — обстоятелство, което е умело използвано от византийската аристокрация. Положителна роля за укрепването на двете държави изиграва българо-латинската война през 1205-1207 г. Поражението на Балдуин І Фландърски при Одрин и на Бонифаций в Родопските теснини близо до Мосинопол отслабват рязко бойната мощ на латинската войска.

При Теодор Комнин (1215-1230) Епирската държава постига за кратко време големи териториални придобивки. В нейните предели са включени Средна и Северна Македония и Албания. През 1224 г. Теодор Комнин напада и успявя да превземе Солун. С освобождаването на този град от латинската власт самочувствието му нараства, той се провъзгласява за император и достига до убеждението, че му е предопределено да изгони латинците от Константинопол и да седне на престола на византийските василевси. Същата цел преследва обаче и владетелят на Никейската империя Йоан ІІІ Дука Ватаци. За да осигури своя тил, Теодор Комнин сключва съюз с Иван Асен ІІ. След това епирските войски настъпват в Западна Тракия и завладяват редица градове, като Мосинопол, Ксанти, Грацианопол и Димотика. След това се насочват към Одрин, където по това време се намират никейските войски на Йоан ІІІ Дука Ватаци. Вместо да обединят силите си за общи действия срещу Константинопол, двамата владетели влизат в конфликт помежду си. Теодор Комнин успява да изтласка никейците от Одрин и превзема града. След това епирските войски стигат до Виза. Латинците се затварят в Константинопол. Теодор Комнин не се решева да атакува силната крепост, тъй като не разполага с флот, а с обсада само по суша тя била непревземаема.

По това време настъпва и разривът му с българите. Нарастващото влияние на Иван Асен ІІ върху Сърбия и Латинската империя започва сериозно да безпокои епирския владетел. Особено подозрителни и опасни са за него стремежите на българския цар да се намеси във вътрешните работи на латинците и да стане опекун на малолетния император Балдуин ІІ, като му даде за съпруга дъщеря си Елена. Този план можел да осуети намеренията на Теодор Комнин и затова той насочва армията си срещу България, като се надява, че ще може да постигне бърза и лека победа. Иван Асен ІІ не очаква това нападение. Той тръгва срещу нашествениците вероятно с малобройна войска, в която са включени и 1000 кумани. Теодор Комнин разполага с видимо числено превъзходство, за което свидетелстват думите на Георги Акрополит, че той „тръгнал срещу българите, като събрал голяма войска, съставена от ромеи и италийци“. Срещата между двете войски, както съобщава същият автор, става на 9 март 1230 г. при Клокотница - река и същевременно селище северозападно от Хасково. Тук ромеите се разполагат на стан източно от реката, като преди това вероятно превземат близката крепост Трапезица. Сведенията на Георги Акрополит за развитието на сражението са съвсем оскъдни: „Теодор Комнин бил решително победен от българите и скитите (куманите). Бил пленен от враговете, той и мнозина от роднините му, от висшите длъжностни лица и знатните и всичките им вещи“. От следващия текст се вижда, че българите заловили много обикновени войници. От това личи, че българската войска успява да обкръжи противника.

Поражението на Теодор Комнин предизвиква бърза и неудържима разруха на обширната му, но вътрешно слаба държава. Без да срещнат каквато и да е съпротива, войските на Иван Асен ІІ започват настъпление по всички посоки и за кратко време стават господари на Одринска Тракия, на беломорската област от Галиполския полуостров до планината Олимп, а също и цяла Македония и Албания — от Пинд до Шкодренското езеро. ([2] Карта по време на Иван Асен II, след 1230 г.) Иван Асен ІІ постъпва необичайно хуманно за онази епоха, като освобождава повечето от пленените войници „и ги отпратил по селата и градовете им“. Освен това оставя в някои от завладените градове старите управители, като по този начин си подсигурява подкрепата на местната аристокрация. Само в по-важните градове са докарани български гарнизони и нови органи на военната и финансовата администрация. Поставено е и българско духовенство.

Голямата победа на българските войски е ознаменувана с надпис върху паметна мраморна колона, поставена в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ във Велико Търново, който гласи:

"В лято 6738 [1230], индикт 3, аз, Иван Асен, в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асен, издигнах из основа и с живопис украсих докрай пречестната тази църква в името на светите 40 мъченици, с помощта на които в дванадесетата година от царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия [Тракия] и разбих гръцката войска, а самия цар кир Теодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин и до Драч превзех, гръцка още и арбанашка [албанска] и сръбска; а пък градовете, които се намират около Цариград, и самия този град владееха фръзите [латинците], но и те се покоряваха под ръката [скиптъра] на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си [съществуваха], тъй като Бог така заповяда, понеже без Него нито дело, нито слово не се извършва. Нему слава вовеки, амин."

[редактиране] Войната през 1235-1236 г.

След битката при Клокотница България става важен фактор на Балканите, с който всички нейни съседи трябва да се съобразяват. Засилването на България започва да тревожи нейните съседи. Особено обезпокоени били латинците, които се страхуват за своята столица. Към 1231 г. отношенията между България и Латинската империя са вече изострени и поради това българският цар започва да укрепва южната граница. Издигната е крепостта при Станимака (Асеновград), както личи от намерения там надпис. Като се отказват окончателно от проекта си за съюз с българите, латинците избират за опекун на Балдуин ІІ бившия Ерусалимски крал Жан дьо Бриен и се свързват още по-здраво с папата.

Владетелят на Никейската империя Йоан ІІІ Дука Ватаци решава да потърси съюз с българите, за да бъде по-успешна борбата му с латинците. Към такъв съюз се стреми и Иван Асен ІІ, тъй като се надява той да му донесе нови териториални придобивки. Преговорите завършват успешно и през 1235 г. в гр. Калиполи между двамата владетели е сключена спогодба, скрепена с брак между дъщерята на Иван Асен ІІ Елена и сина на Ватаци Тодор Ласкарис. Спогодбата предвижда да се признае пълна независимост на българската църква, чийто глава — търновския архиепископ Йоаким — получава титлата патриарх. Така е възстановена разрушената от Василий ІІ българска патриаршия, и това означава окончателен отказ на българската държава от сключената през 1204 г. уния с Римската курия. Предвижда се съвместна борба срещу латинците за окончателното им изгонване от Тракия.

Военните действия започват още същата година, като българските и никейските войски нападат и завладяват Източна Тракия, след което тя е поделена между съюзниците съгласно предварително постигнатото между тях споразумение. Никейците получават Галиполския полуостров с гр. Малит и други градове по северозападното крайбрежие на Мраморно море, както и крепостта Кисос. Границата между тях и българите в Тракия стига на запад до р.Марица, а на изток до планината Ган и близо до крепостта Цурулон. Българите получават областите, лежащи на север, т.е. голяма част от Източна и Южна Тракия със земите около Пловдив, които са присъединени към българската държава още след Клокотнишката битка.

След това съюзниците, към които се присъединява и солунският владетел Мануил и кумански отряди, се отправят към Константинопол и го обсаждат по суша и море. Според Алберик те действат с 300 бойни кораба. Част от тях са български. Латинската столица е сериозно застрашена. Император Балдуин ІІ заминава за Франция, за да търси помощ. Отбраната на столицата е поверена на Жан де Бриен. Намесва се папата, който се опитва да склони унгарския крал Бела ІV (1235-1270) да подкрепи латинците, но не постига успех.

В началото на 1236 г. Жофроа дьо Вилардуен, по това време владетел на Пелопонес, се притича на помощ на обсадения Константинопол със 120 бойни кораба. Той успява да пробие морската блокада, като потопява 15 кораба и влиза в Златния рог. Настъпват зимни студове. При това положение съюзниците се оттеглят.

След снемането на обсадата Иван Асен ІІ заповядва да се построят 25 нови галери. След като границите на България опирали на 3 морета, възникнала необходимостта да се изгради военноморски флот за защитата им. Френският византолог Льобо изтъква значението на създаването на българския военноморски флот, което става по същото време, когато се създават английският (1205) и френският (1249) военноморски флот.

[редактиране] Военните действия през 1237 г.

Наскоро след неуспешната обсада на Константинопол Иван Асен ІІ променя своята политика, скъсва съюза с Йоан ІІІ Дука Ватаци, сближава се с латинците и повежда заедно с тях обща борба за изгонването на никейците от Тракия. Към това е подтикнат от заплахата пред готвения с благословията на папата кръстоносен поход за спасяване на Латинската империя, както и от опасността от татарско нахлуване.

Под натиска на татарите през 1237 г. големи кумански отряди преминават Дунав и Стара планина, проникват в Източна Тракия и започват да я опустошават.

Българските войски, начело с Иван Асен ІІ и латински войски обсаждат крепостта Цурулон, главна опора на никейците в Източна Тракия. В обсадата участват и кумански отряди. Никифор Тарханиот, който е начело на отбраната на града, успява да я организира добре и отблъсва пристъпите на обсадните войски. И все пак овладяването на крепостта е въпрос на време.

Но неочаквано Иван Асен ІІ получава известие за смъртта на царицата, на едно от децата си и на патриарха. Той изгаря обсадните машини и бързо се завръща в столицата. Разбира се, не само личните мотиви го подтикват да прекрати военните действия, но преди всичко татарската опасност за българските земи. Латинците също се оттеглят. Наскоро след тези събития Иван Асен ІІ се помиряв с никейците, но запазва добрите си отношения с латинците.

Междувременно, вероятно през 1239 г., последва кръстоносният поход, организиран от папата. Шестдесетхилядна кръстоносна армия, минала от северозапад през българските земи, напада никейците, които действат в Тракия, и превзема Цурулон.

Две години след този поход през 1241 г. Иван Асен ІІ умира.

Племенницата на Иван Асен ІІ, княгиня Венцислава-Виола, е дадена за съпруга на Казимир I, княз на Ополе (1178/79 - 13 май 1230). Българката е княгиня на Ополе през периода 1218 – 1231 г. Тя е майка на княгиня Ефросиния Ополска (ок. 1229 – септ. 1292/93) и баба на полския крал Владислав I Локетек.