Тюркски народи
от Уикипедия, свободната енциклопедия
| Тюркски народи | |
|---|---|
| Общ брой: | 208,166,731 (2002) |
| Значителен брой в: | Мала Азия, Балкански полуостров, Източна Европа, Кавказ, Близък Изток, Централна Азия, Сибир, Синдзян-уйгурският |
| Език: | тюркска |
| Религия: | Ислям, Атеизъм, Християнство, Шаманизм, Будизъм, Тангра, Юдаизъм |
| Сродни етнически групи: | евразийски |
Тюркските народи са северно- и централноевразийски народи, които говорят езици, принадлежащи към тюркското езиково семейство, и които имат (в различни степени) определени общи културни и исторически черти. За терминът „тюркски“ се смята, че представя широко езиково охарактеризиране, а не задължително етническо такова. Тюркските езици са подразделение на алтайската езикова група и са едни от географски най-широко разпространените в света, като се говорят в обширен регион, простиращ се от Европа до Сибир.
Съдържание |
[редактиране] Географско разпространение
Тюркските народи имат много различни разклонения и техният общ брой е около 150 милиона. Около половината от тях са турци от Турция, живеещи предимно в самата Турция и в области от Източна Европа, Северна Африка и Близкия Изток, които са били в миналото под контрола на Османската империя, както и в Западна Европа, Австралия и Америките като имигранти. Другата половина от тюркските народи е концентрирана в Централна Азия, Русия, Южен Кавказ и Северен и Централен Иран.
В наши дни има шест независими тюркски държави: Азербайджан, Казахстан, Киргизстан (Киргизия), Туркменистан (Туркмения), Турция и Узбекистан, както и СКTР в Северен Кипър (призната само от Турция). Има и няколко автономни тюркски републики и региони под тюркско управление в Руската федерация: Алтай, Башкортостан (Башкирия), Чувашия, Дагестан, Хакасия, Карачаево-Черкезия, Татарстан, Тува и Якутия. Всяка автономна тюркска република в Руската федерация си има собствено знаме, парламент, закони и официален език.
Има и още два важни автономни тюркски района: Синдзян-уйгурски автономен регион (познат също като Източен Туркестан) в Западен Китай и автономният район Гагаузия, намиращ се в Южна Молдова и граничещ с Украйна на изток. Освен това има няколко региона с тюркско население без специален статус в Иран и части от Ирак, Грузия, България, Гърция, Македония, Таджикистан, Афганистан и западна Монголия. Азърбайджанците от Иран (живеещи главно в Южен Азербайджан и в основните градски центрове) са най-големия тюркски народ без статус в света. Турците от Турция са около 75 милиона, включително и емигрантите и малцинствата в Европа, а втори по брой тюркски народ са азербайджанците, които са повече от 35 милиона по света, като повечето от тях живеят в северозападен Иран — район, наричан от някои Южен Азербайджан.
[редактиране] Тюркски корени
Наименованието „тюрк“ и използвано за първи път официално като политическо име през 6 век. Тюркски националисти твърдят, че експанзията на пратюркските народи през Евразия е включвала скити (ишкуз), хунну, хуни, сармати, хазари, печенеги, алани, симери, масагети и други степни народи. При все, че някои от тези народи биха могли да представляват в някаква степен пратюркски или тюркски племена или племенни съюзи, повечето от тях се смятат широко за нетюркски. Определено в по-късни времена хазарите и печенегите са били тюрки, но за симерите, масагетит, сарматите и скитите се смята, че са по-ранни индоевропейци.
Въпреки че са били заседнали и урбанизирани, по-старата традиция на номадството е създала културна норма, която в най-добрия случай е представена от войнствения им дух, чувство за водачество, навици за подвижен живот, майсторство, храброст, елегантно ездаческо изкуство, и необикновени умения в стрелбата с лък яздейки. Тюркските народи са използвали свои собствени писмености като руническата орхонска писменост и уйгурската азбука. Традиционните, националните и културните символи на тюркските народи включват звездата и полумесеца, използвани за символи на тюрките още от доислямски времена, когато те практикували шаманизъм. Също така вълци, част от тюркската митология и традиция, както и синия цвят, желязото и огъня. В епохата на национализъм тюрките са сред първите ислямски народи, които приемат западните идеи на либерализъм и секуларни идеологии. За първи път това се събужда в Руска империя и е развито от татарски интелектуалци като Исмаил-бей Гаспирали и Юсуф Акджура като реакция на панславистките и русификационни политики на Руската империя. Първите напълно демократични и секуларни републики в мюсюлманския свят са тюркски: злочестата Идел-Урал, основана през 1917 г., Азербайджанската демократична република през 1918 г. (и двете анексирани и погълнати от Съветския Съюз) и през 1923 г. Република Турция.
[редактиране] Терминология
В съвременна Турция се прави разлика между турци и тюркски народи: наименованието „тюрк“ (türk) се използва конкретно за турския народ и култура, а „тюрки“ (türki) се използва общо за съвременните тюркски народи и култури. В Българския език се използват съответно „турски“ и „тюркски“ и други думи със съответните корени.
Някои твърдят, че това разграничение е изкуствено и не се прави от говорещите тюркски езици на други места. Понякога се твърди дори, че разделянето е до голяма степен в резултат на сталинизма и, че преди основаването на Съветския съюз, името „туски“ е използвано за всички тюркски народи като част от едно по-голямо семейство. Други възразяват, че този аргумент е неоснователен и се използва само, за да се подкрепят расистките теории на пантюркизма, посочвайки, че разликите между различните правителствени администрации, както и културните, религиозните, историческите и дори расовите разлики са прекалено големи, за да се говори за някакво политическо единство.
Първото познато споменаване на термина „тюрк“ по отношение на тюркска група е относно гоктюрките през 6 век. Писмо на китайския император до гоктюркския хан Избара през 585 г. го титулува „Великият Тюркски Хан“. Орхунските надписи (735 г.) използват наименованието „тюрук“.
Предишната употреба на подобни наименования е с неизвестна значимост, въпреки че някои сериозно мислят, че те са свидетелство за историческата приемственост на наименованието и народа като езикова единица от далечни времена. Това включва един китайски документ от 1328 г. пр.н.е., наричащ един съседен народ „ту-кю“.
Думата „тюрк“ означава „силен“ или „могъщ“ на старотюркски.
[редактиране] Терминология в преданията
В древния зороастрийски текст „Зенд-Авеста“ един от внуците на Йима (подобен на Ной като единствен оцелял от бедствие, което обезлюдява Земята) се казва Тур или Тура — предполагаемият праотец на т.нар. „турански“ народи — наименование, използвано в Древен Иран за всички обитатели на Централна Азия. Думата „турански“ е производна на иранската дума „тур“ или „тар“, означаваща „тъмен“ (в израз на начинът, по който западноиранците виждали земите на Север от тях като тайнствена „тъмна земя“), но твърденията, че има някаква етимологическа връзка с думата „тюрк“ са предметна горещи спорове между различни изторици.
Този традиционен персийски произход се обърква от някои с творбата от късния 16 век „Акбарнама“ от Абул-Фазел, където той описва няколко мюсюлмански традиции, като прави „Турк“ най-големия син на Яфет и внук на Ной. През 19 век, също така, е обичайно в християнските кръгове за праотец на тюрките да се смята Тогарма, внук на Яфет в Битие 10.
Според Махмуд от Кашгар, тюркски учен от 11 век, и различни други традиционни ислямски учени и историци, името „Турк“ произлиза от „Тур“, един от синовете на Яфет, и има един произход с Гомер (кимери) и Ашкеназ (скити, ишкуз), които традиционно се приемат за едни от най-ранните тюрки (повечето съвременни смятат тези племена за ирански). Едно подобно име, „Дур“, също се споменава в една средновековна унгарска легенда като легендарен племенен вожд на кавказките алани (арани, ирони), чиито дъщери станали жени на маджарските праотци Магор и Хунор. Според някои [1] това е същия владетел Дуло (Дула) от рода Белар, рода на българите.
В най-ранния запазен тюркски речник, епонимичния герой на тюрките, Алп Ер Тунга, се идентифицира с героя Афрасияб (Франгасян в „Зенд Авеста“) от персийскат алитература. Алп Ер Тунга е символична фигура в тюркските предания. Гоктюрките от 6 век предават това предание и те също вярват, че са потомци на вълк. Според „Книга на царете“, написана от персийския автор Фирдоуси, Афрасияб е преследван и убит в Азербайджан.
[редактиране] История
Общоприето е да се смята, че първите тюрки са обитавали Централна Азия. Някои учени разглеждат хуните като едно от най-ранните тюркско-монголски племена. Основната миграция на тюркски народи е станала между 1 и 10 век от н.е., когато те се разпръскват в по-голямата част от централна Азия и Европа.
Точната дата на първоначалното преселение от древната родина остава неизвестна. Първата държава, позната като „Тюрк“, дала името си на много държави и народи след нея, е тази на гоктюрките (гог означава „син“ или „небесен“) в 6 век от н.е. Главатарят на рода Асена довежда хората си от Ли-джиен (съвременната Желайжай) в Джуан Джуан, търсейки включване в техния племенен съюз и защита от Китай. Хората от племето му са били прославени ковачи и получили земя близо до планинска кариера, която изглеждала като шлем, откъдето те получили името си 突厥. Един век по-късно мощта им се увеличила дотолкова, че те завлядяли Джуан Джуан започнали да установяват своята „Гок империя“.
По-късни тюркски народи са карлуците (главно през 8 век), уйгурите, киргизите, огузите и туркмените. Създавайки държави в региона между Монголия и Трансоксания, те влезли в контакт с мюсюлмани и повечето от тях постепенно приели Исляма. Имало (и все още има) обаче и тюркски народи, принадлежащи към други религии, включително християни, юдаисти (виж хазари), будисти и зороастрианци.
Турски войници в армията на абасидските халифи станали де факто господстващи в по-голямата част от мюсюлманския Близък Изток (без Сирия и Египет), особ ено след 10 век. Огузите и други племена завладяли и управлявали различни държави под предводителството на Следжукската династия и накрая завладяли териториите на абасидската династия и Византийската империя.
Междувременно киргизите и уйгурите се биели едни с други и с Китайската империя. Киргизите накрая се заселили в района, наричан сега Киргизстан. Татарите победили волжките българи в днешен Татарстан, следвайки нашествието на Запад на монголите, водени от Чингис хан през 13 век. Българите затова били грешно наричани „татари“ от русите. Истинските татари живеят само в Азия — европейските „татари“ са де факто българи. Други българи се заселват в Европа през 7-8 век, заменяйки първоначално тюркския си език с езика, който накрая става славянския български език. Тюркските групи навсякъде се смесват с местните населения в различни степени.
С упадъка на Селджукската империя след нашествието на монголите, Османската империя се очертава като новата важна тюркска държава, която достига господство не само над Близкия Изток, но и над югоизточна Европа, части от югозападна Русия и северна Африка.
Османската империя постепенно отслабва поради лоша администрация, неколкократни войни с Русия и Австрия и появата на националистически движения на Балканите, и накрая отстъпва място на днешната република Турция.
[редактиране] Език
Основна статия: Тюркски езици
Тюркските езици са една от групите алтайските езици. Различните тюркски езици обикновено се разглеждат като географски групирания, тъй като високата подвижност и размесване на тюркските народи в историята прави точната класификация изключително трудна: огузки (или югозападни) езици, кипчакски (или северозападни) езици, източни езици (като уйгурски) и северни езици (като алтайски и якутски) и дивергентни езици като чувашки.
[редактиране] Религия
Различни доислямски тюркски цивилизации от 6 век са били шаманистки и тенгристки. Шаманистката религия се основава на духовните и естествени елементи на земята. Тенгризмът, от своя страна, се състои в култ към бога Тенгри като бог, който господства на небесата. Някои изповядвали също зороастрий ската религия (основно в Азербайджан), будизъм, юдаизъм и преди всичко ислям.
Днес повечето тюрки са мюсюлмани сунити. Това са повечето от балканските тюрки, башкирите, кримските татари, карачай, казахите, кумиците, киргизите, малкарите, ногаите, татарите (казанските татари), туркмените, турските турци, уйгурите, жълтите (саръ-)уйгури и узбеките. Азербайджанците от Република Азербайджан и Южен Азербайджан (северозападен Иран) са единствените важни тюркски народи, които остават верни на шиитската секта на мюсюлманската вяра, но напоследък има много случаи но конверсия към сунитство. Кашкайските номади и хорасанските турци , както и различни тюркски племена, разпръснати из Иран, също са шиити. Алевите в Турция са май-голямаото религиозно малцинство в страната. Въпреки че се твърди, че те вярват в доктрина на исляма, тясно свързана с шиитската школа, шиитите смятат алевите за еретици.
Основните християнски тюркски народи са чувашите от Чувашия и гагаузите от Молдова. Караимските турци от източна Европа са юдаисти, а много тюрки с юдаистко потекло живеят в големи гардове като Истанбул, Анкара и Баку. В района на Сибир алтайците, тиваните и хаките са шаманисти, запазили първоначалната религия на тюркските народи. Якутите от Якутия в североизточен сибир са традиционно шаманисти, но много са покръстени. Саръуйгурите (жълтите уйгури) от западен Китай са единствената останала будистка тюркска група. Освен това, има и малки разпръснати групи тюрки, които носят други религии като бахайската вяра и зороастрианството.
Въпреки че много тюркски народи са станали мюсюлмани под влияние на суфисти, често шиитски настроени, повечето тюркски народи днес са сунити, като не се забравя внушителната група алеви в Турция. Алевите, които някога са живеели предимно в източна Анадола, днес са концентрирани във важни градски центрове в западна Турция.
Чувашите от Русия в своята традиционан религия демонстрират уникална смес, която произлиза отчасти древни тюркски концепциии отчасти от други аспекти, които могат да се сравнят със зороастризма, хазарския юдаизъм и исляма. Чувашкият религиозен календарен цикъл е основан на един земеделски култ, тясно съчетаващ култовете към земята, водата и растителността с този към прадедите. Покръстването на чувашите в източно православие предимно през 19 век има забележим ефект върху празниците и обичаите им, които са адаптирани, за да съвпадат с православните празници и с християнските ритуали, заменени с техните традиционни съответствия. Въпреки че съвременните чуваши се броят за православни християни, едно малцинство се продължава да изповядва традицонните си вярвания. [2].
Гагаузите от Молдова са повечето християни.
Някои тюркски народи (особено в руските автономни райони и републики Алтай, Хакасия и Тува са предимно шаманисти. Шаманизмът е бил преобладаваща религия в различни тюркски групи преди 8 век, когато болшинството приема исляма.
В наши дни сред тюркските народи има и малко будисти (например калмуци), юдаисти, зороастрианци и бахайци.
Забележка: Тенгри отдавна е променен в „Танри“ в съвременния турски (поне на Република Турция), което означава буквално „Бог“. По традиция обаче бог е наричан „аллах“ в ежедневната употреба, където „аллах“ е едно от многото имена на „бог“, както се казва в Корана. Така че думата тенгри=танри все още се използва от гражданите на Турция, където ислямът е главна религия в момента.
[редактиране] Географско разпространение и етническо деление
Народите с тюрско културно наследство са разпространени от Сибир, където живеят якутите през цяла Централна Азия до Източна Европа. Понастоящем най-големите групи хора с тюркски произход освен в Турция живеят из цяла Централна Азия — Казахстан, Киргизстан, Туркменистан, Узбекистан и Азербайджан. Освен това, тюркски народи се намират в Крим, Синдзянския регион на западен Китай, северен Ирак, Иран, Израел, Русия, Афганистан, Кипър, Балканите — Молдова, България, Румъния и бивша Югославия. Малък брой тюрки живеят и във Вилнюс, столицата на Литва.
Не може лесно да се прокара точна линия между различните тюркски народи. Следва неизчерпателен списък на главните групи:
- алтайци (ойроти)
- азербайджанци
- балкари (говорещи заедно с карачай карачай-балкарски език)
- башкири (между башкирите и татарите има разлика само в диалекта)
- чулими
- чуваши
- кримски татари
- гагаузи
- карачай (говорещи заедно с балкарите карачай-балкарски език)
- кримски караити
- каракалпаци
- казахи
- хаки
- киргизи
- кримчаци (говорят модифицирана форма на кримски татарски)
- кумици
- ногайци
- кашкайци
- сибирски татари
- татари (казански татари) (между татарите и башкирите има разлика само в диалекта)
- туркмени
- турци (виж също османски турци)
- турски кипърци
- туванци
- уруми
- уйгури
- узбеки
- якути
Някои разделят горните в шест клона: огузки, кипчакски, карлукски, сибирски, чувашки и саха/якутски. Огузите са наречени западни тюрки, докато останалите пет се наричат източни тюрки.
Една от основните трудности, срещани от много, които се опитват да класифицират различните тюркски езици и диалекти, е въздействието на съветските и особено сталинистките национални политики — създаването на нови национални граници, подтискането на езици и писмености и масови изселвания — са имали върху етническият състав на предишни мултикултурни райони като Хива/Хорезмия, Ферганската долина и Кавказ. Много от изброените класификации поради това не са общоприети, както в детайли, така и в общи линии. Друг често дискутиран аспект е влиянието на пантюркизма и зараждащия се в новополучилите независимост централноазиатски републики национализъм върху перцепцията на етническите подразделения.
[редактиране] Външен вид
Някои историци разглеждат „тюркски“ като езикова категоризация, а не като стриктно етническа такава. Това не е чудно, тъй като тюркските народи често се различават сериозно един от друг по външен вид, отразявайки изобилните преселения, завоевания и заселвания из цяла Евразия. По тази причина вече значителните проблеми, съществуващи при всяка расова класификация, са много по-трудни в случая с тюрките.
Мнозинството тюркски народи, от бившите османски земи до западен Китай и от сибирските равнини до централен Иран, имат видими физически черти, вариращи от средиземноморски кавказоидни до северни монголоидни. Някои имат много светли черти, включително сини очи и русолява или червеникава коса, други са с определено северноазиатски вид, но могат да имат и сини или сиви очи.
В западни тюркски страни като Турция и Азербайджан изключително много хора имат „средиземноморски“ външен вид с кавказоидни черти, тъмна коса и очи и мургава кожа. Това може да се обясни предимно с наследството от гръко-римляните в Мала Азия, както и от черкези, евреи, асирийци, араби, кюрди и др., които били покорени от османците и имали много смесени бракове с тях.Друг пример за смесване може да се намери в Унгария. Унгарците са до голяма степен асимилирани в Европа, но последните ДНК данни подсказват, че съвременните унгарци (маджари) са уралци по произход. Връзката на маджарите с тюркски групи е неясна. Независимо от това, съвременните унгарци са придобили голям славянски и германски ДНК примес, след като са дошли.
В Централна Азия се срещат успоредни, но различни, картини на разнообразието в земи, които някога са били на Пътя на коприната — основен път между Запада и Китай в продължение на много векове. При обитателите на тези региони могат да се видят крайности на расовия фенотип от кавказоидни до монголоидни с вероятни примеси от персийски, еврейски, арабски индийски и китайски произход, но оставащи културно хомогенни в своите райони. Светлата кожа, коса и очи заедно с монголоидна структура на лицето преобладават сред някои тюркски групи от Северна Централна Азия като казахи и киргизи, въпреки че нормата клони към тъмната коса и светла до светло-кафява кожа. Един пример са уйгурите от Източен Туркестан (Дзинджан за китайците), между които могат да се видят черти на лицето, вариращо от монголоидни до северноевропейски, абсолютно независими от смесването с китайските имигранти. В области със значително руско влияние (от Азербайджан до Киргизстан) е обичаент славянския примес.
Много е спорено за расовата природа на първоначалните тюркоезични праотци, като някои предполагат съществуването на „урало-алтайска раса“, която има предимно кавказоидни черти в единия край на спектъра и предимно монголоидни в другия. Широко се приема обаче, че корените на тюркските езици са алтайски, произхождащи от планинския регион Алтай, който се простира в съвременна Русия, Китай, Монголия и Казахстан и може би те имат по-слаба връзка с уралците отколкото се предполага.
В по-нови времена лингвистите са склонни да разделят старата урало-алтайска езикова група на две. Тюркските езици сега се намират до корейския,японския, тунгусо-манджурския и монголския, но са отделени от финския и унгарския. Племената, населяващи района на Алтай е наши дни, с най-малко навлизане на руснаци и китайци, са с преобладаващо азиатски/монголоиден вид и със светла, макар и не бяла, кожа и това е може би най-доброто свидетелство за вида на първоначалните тюркски прародители. На ръст те са ниски и набити и не стават високи като европейците.
Понастоящем се провежда широкообхватно и подробно ДНК изследване, за да се установят генетичните родословия на тюркските народи. Очевидно в наши дни голям брой тюрки нямат този генетичен фенотип. Генетични изследвания, направени в четири града из цяла съвременна Турция показват разреждането на тюркската жилка. Само около 30% от изследваните са притежавали генен маркер, свързващ ги с централноазиатски (т.е. тюркски) прародител, но всички изследвани са турски граждани. Общо погледнато, историята за тюркските народи и история на смесване и двустранна културна асимилация.
Следователно тюркската идентичност съществува на две нива. На едното, това е раса от (преобладаващо монголоидни) хора от централна Азия. На другото тя е като океанско течение, разстилащо се и смесващо се с докарани отдалече води и раждащо обширна обща история, език и културни ценности над гените и расовите категоризации.
[редактиране] Турски свят и пантуркизъм
Някои смятат тюркските държави, региони и народи за част от Турския свят. Други се тревожат, че това е резултат от и пример за пантуркизма, използван, за да насърчи хегемонистки или дори империалистични намерения на съвременна Турция. Все пак може и да не е така, защото много се твърди, че пантуркизмът се подкрепя широко извън Турция. Официалнатъа позиция на Турция като национална държава не подкрепя пантуркизма, но и не го отхвърля.
Защитниците на концепцията посочват, че по същия начин много араби се чувстват като част от един по-голям „Арабски свят“. Твърди се също, че насърчаването на тази културна и езикова връзка може да се използва за движеща сила за ускоряване на развитието и подобряване на сигурността в региона.
Опонентите обръщат внимание върху отрицателните елементи, които могат да съществуват във всеки вид национализъм (бил той турски или не), върху ролята на пантуркисткото движение в революциите в Русия и върху културното, религиозно и политическо разнообразие сред много от тюркските народи и етнически групи и смятат, че едно движение към по-силно пантюркско единство може да има отрицателно влияние върху региона.
[редактиране] Вижте също
- Тюркски езици
- Тюркски държави и империи
- Пантюркизъм
[редактиране] Външни връзки
[редактиране] На английски език
- turkicworld
- Към въпроса за корените на тюркските народи
- Istanbul Kültür University
- Сравнение между турските и туркменистанските турски езици
- Примери за традиционно турско и османско облекло
- Общ поглед върху историята на уйгурския турски
- Международен симпозиум по тюркология и изследвания по турска история
- Връзки за обучение по турски език на Türkçekent Orientaal
- Връзки за тюркски езици на Türkçestan Orientaal
- Урало-алтайско-шумерски етимологичен речник
- Интернет ресурси за кримските татари
- Страница за кримските татари
- Страница на Кемал за кримските татари с ресурси за кримския татарски език
[редактиране] Нови резултати от изследвания на ДНК
- „Probable ancestors of Hungarian ethnic groups: an admixture analysis“, C. R. GUGLIELMINO, A. DE SILVESTRI and J. BERES
- MtDNA and Y chromosome polymorphisms in Hungary: inferences from the palaeolithic, neolithic and Uralic influences on the modern Hungarian gene pool
[редактиране] На руски език
[редактиране] За допълнително четене
[редактиране] На английски език
- Charles Warren Hostler, The Turks of Central Asia, (Greenwood Press, November 1993), ISBN: 0275939316
- Carter V. Findley, The Turks in World History, (Oxford University Press, October 2004) ISBN: 0195177266
