Българска диалектология
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Българската диалектология е наука, изучаваща диалектите на българския език, тяхното райониране, езикови особености, взаимно влияние и развитие.
Интересът към българските диалекти започва през тридесетте години на 19 век, по което време започват и първите опити за формиране на книжовния новобългарски език, появяват се първите новобългарски граматики и се поставя въпросът за отношението между народните говори и църковнославянския език.
Пръв обръща внимание на българските диалекти Неофит Рилски. Бидейки учител, той е обходил голяма част от българските земи и се е запознавал директно с диалектите. В предговора на своята "Болгарска граматика" (Крагуевац, 1835) той пише: "Едни ако говорат ще да ида, други говорат ше да ида, други ке да идем, други че да идем, други ща да ида, други ша да ида, други жда ида. Едни некю, други некем, други нечем, други не щем, други ни ща, други не ща. Едни ако викат книга, други викат кинига, едни тресем, други търсим, други трасим, други тражим, други търся, едни блажим, други мърсим,... тако и в глаголите, едни говорят ходя, други ходе, други ходим. Едни търчим, други търче, други тичам." (стр. 12) Пак там (стр. 14) той възкликва "Тука е прочее достойно да се пожалим с негодователен глас и да речем тако: О, язиче развращений и невоздержаний! Дали има и в други некой язик толко развращение и несогласие!". Неофит Рилски поставя пред българските книжовници и учители задачата да изучават народните говори и събират словното богатство и чрез това да очистят езика от насилствено навлезлите в него гърцизми и турцизми.
Почти едновременно с Неофит Рилски на българските диалекти обръща внимание руският учен Юрий Венелин, който по време на своето пътуване и България през 1830 се е запознал с някои техни особености. През 1838 г. той издава книгата си "О зародише новой болгарской словесности", преведена на български през 1842 г.
На българските диалекти обръща внимание също и Христодул Костович Сичан Николов. Той е първият който разделя българските диалекти на два типа — западни и източни въз основа на ятовия изговор в предговора на своята "Болгарска аритметика" (Букурещ, 1835).
През 1848 г. руският учен Виктор Григорович след продължителни обиколки из България се среща с Христодул К. С. Николов. Григорович обосновава научно предложената от Николов делба на българските диалекти на западни и източни. По такъв начин Григорович поставя началото на българската диалектология като научна езиковедска дисциплина. В своя "Очерк путешествия по европейской Турции" (Москва, 1848), той пише, че западните говори обхващат "цяла Македония до Доспатските планини и на север от тях включват част от крайдунавска България до самия Видин", а източните — "на изток от Доспат и на север и юг от Балкана" (стр. 164). Пак там той посочва и седем основни разлики между западните и източните диалекти. Подялбата на българските диалекти, предложена от Николов и разработена от Григорович, се възприема по-късно от всички български диалектолози.
През четиредесетте, петдесетте и шестдесетте години на 19 век на българските диалекти обръщат внимание редица български книжовници като Гаврил Кръстевич, архим. Партений Зографски, Петко Славейков и др. Наред с общите сведения за българските диалекти и тяхното деление започват да се появяват и кратки бележки за отделни български говори. Така постепенно се натрупват диалектоложки данни, които позволяват по-късно да се изгради българската диалектология.
През 1857 год. в цариградския вестник „Съветник“ (бр. 29) е обнародвана Дописка от село Висока, Солунско, писана на местен диалект с думи като гленда, чендата, ензикь, пънть, мънч, мънчение и др. Така се открива една архаична особеност във Височкия и другите солунски говори, която пражкият професор Хатала съобщава на научната общественост. Словенецът Ватрослав Облак, подтикнат от своя учител Ватрослав Ягич да намери по-силни доказателства по въпроса за родината на старославянския език прекарал няколко месеца в солунската област (1891-1892). В посмъртно издадените му Macedonische Studien (Македонски студии) (Виена, 1896) той не се съмнява, че тук е родината на Кирило-Методиевия език. На своя учител той пише "Само още няколко отломки на склонението и една добра фантазия и в диалекта на (село) Сухо щеше да бъде открит езикът на Кирил и Методий".
Първият български учен, който пише научни трудове по българска диалектология, е Марин Дринов. Особено важна е неговата статия Предаване на старобългарските Ѫ и ъ в новобългарски (Die Wiedergabe des altslovenischen Ѫ und ъ im Neubulgarischen. — Archiv fur slavische Philologie, 5, 1881, No 3, стр. 370-376).
Непосредствено след освобождението с българска диалектология се е занимавал и видният чешки историк проф. Константин Иречек, който известно време е бил секретар на Министерството на народната просвета и който има големи заслуги за развитието на българската наука. В статията си Помашки песни от Чепино (Период. сп., 1884, стр. 82-83) той се спира на деленето на българските диалекти на западни и източни и покрай седемте делитбени признака, посочени от Григорович, посочва нови шест. Пак там Иречек говори и за различните видове определителен член при имената от мъжки род, очертава ятовата граница и посочва особеностите на някои говори в североизточна България.
Особено голяма заслуга за развитието на българската диалектология имат първите професори във Висшето училище — бъдещият Софийски университет. Проф. Любомир Милетич, проф. Беньо Цонев, проф. Александър Теодоров-Балан и проф. Димитър Матов. Чрез тях започва системното изучаване на българските диалекти и се публикуват редица научни трудове. По-късно делото им е продължено от проф. Стефан Младенов, проф. Кирил Мирчев и проф. Цветан Тодоров и др.
Нов тласък получава българската диалектология благодарения на усилията на надарения и енергичен проф. Стойко Стойков. Благодарение на него българската диалектология изпреварва значително диалектологиите на много други страни, като още през 1964 г. започва издаването на диалектни атласи, каквито все още няма изработени за много други езици.
Проф. Стойков създава подробен план-програма за всестранно, систематично и еднообразно описание на отделните диалекти. За изработката на българския диалектен атлас той успява да привлече голям брой учени не само от България, но и от Съветския съюз. Стойков въвежда използването на мрежа от 339 точки на територията на България, в които не е имало миграции на население и по такъв начин представят в чист вид отделни български диалекти. През 1956-1958 той създава стандартни въпросници, организира групи от студенти и учители за полева работа и ги изпраща на тримесечни изследвания в различни места. Въпреки ранната смърт на проф. Стойков (1969) през 1964-1981 са издадени три диалектни атласи, обхващащи цялата територия на България, а по-късно и още три, обхващащи българските диалекти извън територията на България.
Школата на проф. Стойков ни дава един от най-добрите примери за структурна диалектология. Учените изследват взаимовръзките между различни диалекти на територията на България като използват най-добрите методики, изработени в западното езикознание (и адаптирани от проф. Стойков за конкретната ситуация в България). Изучават се и българските диалекти в Румъния и бившия Съветски съюз.
По онова време българската диалектология зависи до голяма степен от официалната политика на комунистическа България. Затова проф. Стойков не е могъл да обърне внимание на диалектите в северна Гърция, Македония и Сърбия. След смъртта му партийната линия се сменя, проф. Стойков и последователите му са дискредитирани, а трудовете им са обявени за неправилни. Редица видни диалектолози, сред които Максим Младенов са уволнени.
През 1965 г. започва подготовката по изработване на общославянски диалектен атлас ("Общеславянский лингвистический атлас"). Той е завършен и издаден през 1988. В него обаче територията на България е отбелязана с бяло поле тъй като българската делегация изтегля своите данни, недоволна от това, че диалектите на територията на Република Македония (тогава част от Югославия) в атласа са обозначени като македонски, а не като български.
След падането на комунизма в България проф. Стойков е реабилитиран, а през 1993 г. под редакцията на Максим Младенов е преиздаден неговият станал вече класически учебник по българска диалектология в който са добавени и сведения за диалектите във Вардарска и Егейска Македония). Контактите между български и чужди учени стават свободни и не е нужно да бъдат одобрявани от някакъв висш орган. Едно международно признание за българската школа става международният проект Revitalizing Bulgarian dialectology (оживяване на българската диалектология). В него група от български и северноамерикански студенти и професори прекарват няколко седмици из различни краища на България като обменят опит. Българските представители обучават чуждите на различните техники за събиране на информация за диалектите, а чуждите диалектолози обучават бългаските на модерните аналитични техники, използвани в Северна Америка. Много от студентите, участвали в този проект, вече са написали научни дисертации по диалектология.
[редактиране] Териториална класификация на диалектите на българския абщанд-език
В скоби е посочвано географското разпространение на говорите. Това обаче не може да бъде направено точно, тъй като почти във всички непланински райони местното население е размесено с пришълци от други райони (това размесване е започнало още преди няколко века). Единствено в планинските райони границите между отделните диалекти са по-ясни. Почти навсякъде, където са посочвани имена на градове, трябва да се имат предвид само околностите на съответния град.
- Източни български говори (на изток от ятовата граница)
- Мизийски говори (в миналото цялата Дунавска равнина от Черно море до река Искър, днес само на отделни места)
- Балкански говори
- Централен балкански говор (Ловеч, Троян, Габрово, Севлиево, Трявна, Карлово, Калофер, Казанлък, православните села по средното течение на Стряма, като Ръжево)
- Котелско-еленско-дряновски говор (Котел, Елена, Дряново, но е размесен с други говори)
- Пирдопски говор (Пирдоп, Копривщица, Клисура), макар и на изток от ятовата граница този говор има предимно западни особености
- Панагюрски говор (Панагюрище)
- Тетевенски говор (Тетевен, Ябланица)
- Източнобалкански (еркечки) говор (някога само селата Козичино, Поморийско и Голица, Варненско, сега на редица места по долното течение на река Камчия и край Варна, Нови Пазар, Балчик, Силистра)
- Подбалкански говор (Сливен, Бургас, Нова Загора, Стара Загора, Чирпан)
- Преходни балкански говори (села край Луковит и на север от Елена)
- Рупски (югоизточни) говори
- Източни рупски говори
- странджански говор (Странджа, Малко Търново)
- тракийски говор (Тополовград, Елхово, Свиленград, Хасково, Харманли, Първомай)
- цариградски говор (преселници от Цариградско)
- Родопски (среднорупски) говори
- смолянски говор (Смолян, Ксанти, Гюмюрджина)
- широколъшки говор (селата Широка Лъка, Стойките, Върбово)
- хвойненски говор (селата Хвойна, Павелско, Бачково, Нареченски Бани, Дедово, Оряхово, Малево)
- баташки говор (Батак и старото население на Брацигово, днес в Брацигово живеят главно преселници от Западна Македония)
- чепински говор (Велинград и селата Драгиново, Дорково, Костандово, Ракитово)
- павликянски говор (българските католици край Пловдив, Раковски, Свищов, Никопол)
- златоградски говор (Златоград)
- западнородопски говор (предимно ислямизирано население в Гоцеделчевски Чеч)
- Западни рупски говори (на запад от Родопите до ятовата граница
- бабяшки говор (мюсюлмански селища в Юндола)
- разложки говор (Разлог, Банско, Белица, Якоруда)
- гоцеделчевски говор (старото население на Гоце Делчев, днес там има много бежанци от Беломорието с драмско-серски говори)
- драмско-серски говор (Драмско и Сярско)
- говорите в Богданска планина (Висока, Сухо, Зарово)
- солунски говор (източната част на Солунско)
- Източни рупски говори
- Западни български говори (на запад от ятовата граница)
- Северозападни говори
- Стари западни мизийски говори
- белослатинско-плевенски говор (Бяла Слатина, Плевен), въпреки, че е на запад от ятовата граница, този говор има редица източни особености
- видинско-ломски говор (Видин, Лом)
- Преходни говори (тези говори са предмет и на сръбската диалектология)
- трънски говор (Трън)
- брезнишки говор (областта Граово)
- западнобелоградчишки говор (на север, запад и югозапад от Белоградчик, преселници между Лом и Видин)
- годечки говор (Годеч)
- царибродски говор (Цариброд, Пирот)
- говорите при Куманово, Крива паланка, Кратово и Злетово, в македонската диалектология тези говори се наричат „северни говори“
- тетовски говор (Тетово, Гостивар)
- косовско-моравски (призренско-южноморавски) говор (Гора, Средска Жупа, Поморавие)
- тимошко-моравски говор (Тимошко)
- Стари западни мизийски говори
- Югозападни говори
- Северна група югозападни говори
- ботевградски говор (Ботевградско и Етрополско поле)
- врачански говор (Враца)
- софийски говор (в Софийско поле на запад от р. Искър)
- елинпелински говор (в Софийско поле на изток от р. Искър)
- ихтимански говор (Ихтиманско поле, по р. Марица стига до Пазарджик)
- самоковски говор (Самоков)
- Централна група югозападни говори
- Крайни югозападни говори
- Северна група югозападни говори
- Северозападни говори
- Български говори на преселници извън пределите на българското езиково землище
- Български говори в бившия Съветски съюз
- Български говори в Румъния
- говорът на банатските българи
- българските говори във Влашко
- говорът на седмоградските българи
- Българските говори в Мала Азия
